Писателят Боян Биолчев пред „Труд“: Без шега и усмивка животът е излишен къс от времето
Разговаряме с професор Боян Биолчев в прелестната градина на вилата му в пограничното село Резово. Току що е излязъл от морето. Голямата му пристрастеност – гмуркането и харпунджийството са намерили своя парадайс точно тук, в Резово. Наловил е платерина, която ще подготви самичък и ще постави на масата, а край нея ще събере свои другари.
В момента приключва повестта „ Преселението “. „ Става дума за преселението на хората от южните скатове на Странджа, едно паническо бягство през лятото на 1013 година. Избити са шейсет хиляди души, триста хиляди доближават България, споделя Боян Биолчев. И издава още нещо – че се готви филм по негов сюжет, който ще се споделя „ Чумавите “.
– Проф. Биолчев, с какви усеща поехте тазгодишната премия на Вазов, която ви бе присъдена?
– Как да кажа какво изпитвам, като прелестно знам, че в такива случаи си покрай клишето с изиграна невзискателност или овладяно пустославие. Развълнуван самичък, несъмнено, най-сетне да се приказва за мене единствено като публицист. Обикновено стартират с това, че съм бил ректор и така нататък Професорът и ректорът се настаняват на териториите на писателя, а аз цялостен живот постоянно съм се чувствал повече публицист, в сравнение с академик. Нека не се наскърбяват учените. Гордея се, че съм академик на Алма матер, само че сърцето ми е при непокорното и опърничаво слово.
– Намираме ви в Резово, тук ли е вашата нирвана- това кътче?
– Писателят няма нирвана – от античността го спохожда единствено музата. Обаче тя няма регламентирано работно време и идва при него, когато си желае.. А тук в действителност царува безметежно успокоение.Всичките ми другари – харпунджии, направиха къщи в Синеморец, Изгрев, в остарелия град на тогавашния Мичурин, а аз попаднах чак тука. Доста се закачаха с мене, назоваха ме Отшелника. Сега, без да съм го подозирал, съм предмет на злоба, тъй като на всички места стана хотел до хотел, придвижване, звук, до момента в който тук е безшумно. Късметът е, че в Резово няма плаж и печалбарски очи просто не го харесваха. Има 30 души поданици през зимата. В момента е към този момент цялостно с хора, тъй като има много нови вилички и хората идват през лятото. Но като се изключи две грамадни постройки, които, за благополучие, са в ниското и не „ дращят окото “, селото е съхранено.
– Как се погаждате с резовци?
– Всички в Резово са ми другари. Аз съм първият външен човек, който се е заселил при тях. Още преди 10 ноември – през 1986 година, направих Празника на литературата и изкуствата за деца и юноши в Царево. Местното управление беше доста признателно за това нещо и тъй като аз бях маниакално влюбен в морето и мое занимание от много време е подводният лов на риба, споделиха ми по този начин: „ В Синеморец не можем да ти дадем, тъй като там са от „ лъв нагоре “, обаче одеве изключиха село Резово от селищата, в които не може да се получават парцели. Ако искаш, ще ти дадем едно место за самозадоволяване. И аз незабавно засадих дървета тук, тъй като тогава всяко нещо беше за два дни, според от това кой ще пристигна на третия ден. Та почнах да сея всякакви дървета, които през пролетта непроменяемо измръзваха. И от зимата, и от острия вятър на есен. Останаха ми единствено два дафинови листа – лавър. Сигурно лавърът обича да пораства в мястото на публицист, тъй като е резистентен на вятър извън. Между другото, в случай че продавах листата на лавъра в Англия, мои познати ми споделиха, че там килото коствало 50 паунда! Значи съм пропуснал идеалната опция освен да се самоиздържам, само че и да забогатея… Но смешното е друго – че сега, в който направих една къщурка, тя беше сглобяема, и си остана такава, заместник-министърът на вътрешните работи, да не му загатвам името, я видял и тъй като му било мъчно да ми запомни името, наредил: „ Писателят да не се пропуща в граничната зона “. По тоя метод, три години не можах да си стъпя в къщата.
– Каква е била повода за това?
– Естествено е, когато аплайвах за ректор, върху мен бе изсипана цяла кофа разноцветна багра. Дрънкаха костите на майка ми, само че в действителност аз бях член на протестния комитет на студентите в Ягелонския университет и като подобен – участник в полските събития от 1968 година. Досието ми беше мръсно. И този заместник-министър е постъпил тъкмо съгласно разпоредбите на времето. Разбира се, аз какво ли не направих, пробвах се да отвръщам, с нулев триумф, посредством Съюза на писателите, посредством кмета на Царево, който се усещаше неловко. Но той чак след години ми сподели, че генералът отсякъл за мен: „ Той не е наше момче “. За тия думи съм му доста признателен, тъй като аз в никакъв случай не съм бил момче на никого, не имам намерение да числя се на някого, на каквато и да било измислена концепция. Принадлежа само на моята визия за честност, честност към истината и другарството и на тая дива пристрастеност към белетристиката и спорта. След десети ноември, несъмнено, въпросният заместник-министър потъна в небитието на историята, а аз съм тук…
– Как се държаха тогава към вас локалните хора?
– Проявиха състрадание. Въпреки че в началото гледаха на мен като на чужденец. Между другото, първите пет или шест години не ме заговаряха. Ако ги попитам нещо – дават отговор, само че те не ме заговаряха досега, в който ме одобриха на масата си в кръчмата и почнаха да приказват против софиянци в мое наличие. Което значи, че към този момент са ме броили локален. Влагаше се негативен подтекст в понятието „ софиянец “, а в този момент, когато цяла София се изпълни с „ новософиянци “, този термин изгуби дълбокия си, покъртителен смисъл.
– В Резово, надалеч от суетата, тук ли се раждат доста от концепциите ви?
– То, в случай че човек си избира място за размисъл, доста малко мисли ще му хрумнат. Това значи, че останалото време е изгубено. Между другото, под водата, когато се гмуркам – тъкмо там са ми хрумвали цели разкази. Не постоянно са осъществени по-късно, но… Там в действителност самотата работи, само че тя е декорирана с неповторимата хубост на слънчевите лъчи, които си играят с нюансите на синьото. А другояче на всички места, даже и в механа, се раждат и тематики за разкази, и цели фрази, неповторими разговори. Аз съм върл шегобиец, има доста хора, които обичат да са с мене на маса, с цел да ги развеселявам. Но пък по-късно една огромна част от тези родени в придвижване думи и фрази, са се трансформирали в писано слово или в подготвена задявка за друга маса.
– Да поговорим за образованието. Как се роди концепцията за филиал на Художествената академия в Бургас?
– Ректорът на Художествената академия професор Драчев ми е доста непосредствен другар. Като ръководител тогава на Агенцията за оценки и акредитация, поставих големи старания да се реализира тази концепция и в действителност не поради другарството, а тъй като това беше задача на ректора. Освен това аз прелестно знам, че Бургас е и град на художниците, и в последна сметка маринистиката би трябвало да има своя столица и в образованието. Така че с безусловно разбиране съм оказал помощ за реализирането на този план.
– Защо има фикс идея в последно време младежите да избират чужбина за следването си?
– Това не е фикс идея. Това е право на избор. За момента не е добре за България, само че е добре за тези, които си отиват. Но пък като помислим какъв брой българи живеят от Австралия до Южна Америка, които по същия метод са бягали от България, с цел да намерят по-добра своя реализация, или просто търсейки оцеляването си. Не се тормозя от позиция на слогана – България ще изчезне и т. н., това са нелепости. Най-напред – уголемява се територията на България, която до 10-и ноември беше умишлено отрязана. Духовната територия в действителност сега е целият свят, в това число и Антарктида. На всички континенти сме. Привличането на тези хора е предвидливост и родолюбив дълг, а третирането им като друга порода българи просто би трябвало да бъде изхвърлено от практиката.
– Защо доста висшисти са безработни у нас. Ето, има недостиг на лекари – не би трябвало ли броят на студентите по медицина да се усили?
– При състояние, че отпътуват на открито? Трудно е да ограничаваш индивида примерно с някакви остарели форми на задържане, да ограничаваш човешките му права. Но в случай че се усилва броят на идващите, това значи, че работим на ишлеме за чужбина. Въпросът е, не откривам Америка, всички по-интелигентни хора знаят, че не можеш да обвиняваш този, който избира по-добри условия за живот, а можеш да му се сърдиш, единствено в случай че си му основал същите условия тук, а той е предпочел да е на открито.
– На какво ни учи претърпяното? Имате опит, доста сте патили и сте се борили.
– Смисълът е, като падаш, да се изправяш. Заяква гръбнакът на индивида. Имал съм тежки прекарвания, само че животът е това. В последна сметка, никой не може да ти отнеме удоволствието, че дишаш и мислиш. Освен в случай че не си тежко болен, въпреки че има и там хора с доста здрава душeвност. Или да си с отровена мисъл. Има хора, които са изначално обезпокоени, хора, които живеят без да познават света си и това ги мъчи. А пък нямат способността да се приобщят към света, какъвто е. Защото ние не се раждаме в наш свят, а попадаме в света на предците. Не можеш да им се сърдиш за какво са живели по този начин, а не другояче..
– Приятелството или любовта? Кое крепи индивида повече?
– Приятелството или любовта- те не могат да бъдат показани като други възможности. Приятелството е най-високата степен на победа над личния егоцентризъм. Любовта – също. Човек е по този начин изработен, както споделя Елин Пелин, че обича себе си повече от другите. А любовта е казусът, когато обичаш човек повече от себе си. Може би единственият случай. Те следват една и съща задача – да облагородяват духа.
– Но не са ли преходни?
– Всичко е преходно. Непреходен е единствено мързелът. Но пък в България единствените хора, които непрекъснато са работливи, са крадците. Разбира се, без шега и усмивка животът е непотребен пай от време. Ужасявам се от клишетата и тичам от тях. Ако има нещо скучно в живота, това е човек, който споделя остарели вицове или изрази, които използват всички всеки ден и без отмалялост. Предпочитам да ме бият с тояги, само че не да чувам клишета, а камо ли да ги дублирам в общия хор.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София. Произхожда от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София. Следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962-1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969). От ноември 1999 година до ноември 2007 година е ректор на Софийския университет. Автор е на над 200 научни изявления: монографии, студии, публикации, предговори, научни известия, на 20-ина белетристични книги. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални кино лентата.
В момента приключва повестта „ Преселението “. „ Става дума за преселението на хората от южните скатове на Странджа, едно паническо бягство през лятото на 1013 година. Избити са шейсет хиляди души, триста хиляди доближават България, споделя Боян Биолчев. И издава още нещо – че се готви филм по негов сюжет, който ще се споделя „ Чумавите “.
– Проф. Биолчев, с какви усеща поехте тазгодишната премия на Вазов, която ви бе присъдена?
– Как да кажа какво изпитвам, като прелестно знам, че в такива случаи си покрай клишето с изиграна невзискателност или овладяно пустославие. Развълнуван самичък, несъмнено, най-сетне да се приказва за мене единствено като публицист. Обикновено стартират с това, че съм бил ректор и така нататък Професорът и ректорът се настаняват на териториите на писателя, а аз цялостен живот постоянно съм се чувствал повече публицист, в сравнение с академик. Нека не се наскърбяват учените. Гордея се, че съм академик на Алма матер, само че сърцето ми е при непокорното и опърничаво слово.
– Намираме ви в Резово, тук ли е вашата нирвана- това кътче?
– Писателят няма нирвана – от античността го спохожда единствено музата. Обаче тя няма регламентирано работно време и идва при него, когато си желае.. А тук в действителност царува безметежно успокоение.Всичките ми другари – харпунджии, направиха къщи в Синеморец, Изгрев, в остарелия град на тогавашния Мичурин, а аз попаднах чак тука. Доста се закачаха с мене, назоваха ме Отшелника. Сега, без да съм го подозирал, съм предмет на злоба, тъй като на всички места стана хотел до хотел, придвижване, звук, до момента в който тук е безшумно. Късметът е, че в Резово няма плаж и печалбарски очи просто не го харесваха. Има 30 души поданици през зимата. В момента е към този момент цялостно с хора, тъй като има много нови вилички и хората идват през лятото. Но като се изключи две грамадни постройки, които, за благополучие, са в ниското и не „ дращят окото “, селото е съхранено.
– Как се погаждате с резовци?
– Всички в Резово са ми другари. Аз съм първият външен човек, който се е заселил при тях. Още преди 10 ноември – през 1986 година, направих Празника на литературата и изкуствата за деца и юноши в Царево. Местното управление беше доста признателно за това нещо и тъй като аз бях маниакално влюбен в морето и мое занимание от много време е подводният лов на риба, споделиха ми по този начин: „ В Синеморец не можем да ти дадем, тъй като там са от „ лъв нагоре “, обаче одеве изключиха село Резово от селищата, в които не може да се получават парцели. Ако искаш, ще ти дадем едно место за самозадоволяване. И аз незабавно засадих дървета тук, тъй като тогава всяко нещо беше за два дни, според от това кой ще пристигна на третия ден. Та почнах да сея всякакви дървета, които през пролетта непроменяемо измръзваха. И от зимата, и от острия вятър на есен. Останаха ми единствено два дафинови листа – лавър. Сигурно лавърът обича да пораства в мястото на публицист, тъй като е резистентен на вятър извън. Между другото, в случай че продавах листата на лавъра в Англия, мои познати ми споделиха, че там килото коствало 50 паунда! Значи съм пропуснал идеалната опция освен да се самоиздържам, само че и да забогатея… Но смешното е друго – че сега, в който направих една къщурка, тя беше сглобяема, и си остана такава, заместник-министърът на вътрешните работи, да не му загатвам името, я видял и тъй като му било мъчно да ми запомни името, наредил: „ Писателят да не се пропуща в граничната зона “. По тоя метод, три години не можах да си стъпя в къщата.
– Каква е била повода за това?
– Естествено е, когато аплайвах за ректор, върху мен бе изсипана цяла кофа разноцветна багра. Дрънкаха костите на майка ми, само че в действителност аз бях член на протестния комитет на студентите в Ягелонския университет и като подобен – участник в полските събития от 1968 година. Досието ми беше мръсно. И този заместник-министър е постъпил тъкмо съгласно разпоредбите на времето. Разбира се, аз какво ли не направих, пробвах се да отвръщам, с нулев триумф, посредством Съюза на писателите, посредством кмета на Царево, който се усещаше неловко. Но той чак след години ми сподели, че генералът отсякъл за мен: „ Той не е наше момче “. За тия думи съм му доста признателен, тъй като аз в никакъв случай не съм бил момче на никого, не имам намерение да числя се на някого, на каквато и да било измислена концепция. Принадлежа само на моята визия за честност, честност към истината и другарството и на тая дива пристрастеност към белетристиката и спорта. След десети ноември, несъмнено, въпросният заместник-министър потъна в небитието на историята, а аз съм тук…
– Как се държаха тогава към вас локалните хора?
– Проявиха състрадание. Въпреки че в началото гледаха на мен като на чужденец. Между другото, първите пет или шест години не ме заговаряха. Ако ги попитам нещо – дават отговор, само че те не ме заговаряха досега, в който ме одобриха на масата си в кръчмата и почнаха да приказват против софиянци в мое наличие. Което значи, че към този момент са ме броили локален. Влагаше се негативен подтекст в понятието „ софиянец “, а в този момент, когато цяла София се изпълни с „ новософиянци “, този термин изгуби дълбокия си, покъртителен смисъл.
– В Резово, надалеч от суетата, тук ли се раждат доста от концепциите ви?
– То, в случай че човек си избира място за размисъл, доста малко мисли ще му хрумнат. Това значи, че останалото време е изгубено. Между другото, под водата, когато се гмуркам – тъкмо там са ми хрумвали цели разкази. Не постоянно са осъществени по-късно, но… Там в действителност самотата работи, само че тя е декорирана с неповторимата хубост на слънчевите лъчи, които си играят с нюансите на синьото. А другояче на всички места, даже и в механа, се раждат и тематики за разкази, и цели фрази, неповторими разговори. Аз съм върл шегобиец, има доста хора, които обичат да са с мене на маса, с цел да ги развеселявам. Но пък по-късно една огромна част от тези родени в придвижване думи и фрази, са се трансформирали в писано слово или в подготвена задявка за друга маса.
– Да поговорим за образованието. Как се роди концепцията за филиал на Художествената академия в Бургас?
– Ректорът на Художествената академия професор Драчев ми е доста непосредствен другар. Като ръководител тогава на Агенцията за оценки и акредитация, поставих големи старания да се реализира тази концепция и в действителност не поради другарството, а тъй като това беше задача на ректора. Освен това аз прелестно знам, че Бургас е и град на художниците, и в последна сметка маринистиката би трябвало да има своя столица и в образованието. Така че с безусловно разбиране съм оказал помощ за реализирането на този план.
– Защо има фикс идея в последно време младежите да избират чужбина за следването си?
– Това не е фикс идея. Това е право на избор. За момента не е добре за България, само че е добре за тези, които си отиват. Но пък като помислим какъв брой българи живеят от Австралия до Южна Америка, които по същия метод са бягали от България, с цел да намерят по-добра своя реализация, или просто търсейки оцеляването си. Не се тормозя от позиция на слогана – България ще изчезне и т. н., това са нелепости. Най-напред – уголемява се територията на България, която до 10-и ноември беше умишлено отрязана. Духовната територия в действителност сега е целият свят, в това число и Антарктида. На всички континенти сме. Привличането на тези хора е предвидливост и родолюбив дълг, а третирането им като друга порода българи просто би трябвало да бъде изхвърлено от практиката.
– Защо доста висшисти са безработни у нас. Ето, има недостиг на лекари – не би трябвало ли броят на студентите по медицина да се усили?
– При състояние, че отпътуват на открито? Трудно е да ограничаваш индивида примерно с някакви остарели форми на задържане, да ограничаваш човешките му права. Но в случай че се усилва броят на идващите, това значи, че работим на ишлеме за чужбина. Въпросът е, не откривам Америка, всички по-интелигентни хора знаят, че не можеш да обвиняваш този, който избира по-добри условия за живот, а можеш да му се сърдиш, единствено в случай че си му основал същите условия тук, а той е предпочел да е на открито.
– На какво ни учи претърпяното? Имате опит, доста сте патили и сте се борили.
– Смисълът е, като падаш, да се изправяш. Заяква гръбнакът на индивида. Имал съм тежки прекарвания, само че животът е това. В последна сметка, никой не може да ти отнеме удоволствието, че дишаш и мислиш. Освен в случай че не си тежко болен, въпреки че има и там хора с доста здрава душeвност. Или да си с отровена мисъл. Има хора, които са изначално обезпокоени, хора, които живеят без да познават света си и това ги мъчи. А пък нямат способността да се приобщят към света, какъвто е. Защото ние не се раждаме в наш свят, а попадаме в света на предците. Не можеш да им се сърдиш за какво са живели по този начин, а не другояче..
– Приятелството или любовта? Кое крепи индивида повече?
– Приятелството или любовта- те не могат да бъдат показани като други възможности. Приятелството е най-високата степен на победа над личния егоцентризъм. Любовта – също. Човек е по този начин изработен, както споделя Елин Пелин, че обича себе си повече от другите. А любовта е казусът, когато обичаш човек повече от себе си. Може би единственият случай. Те следват една и съща задача – да облагородяват духа.
– Но не са ли преходни?
– Всичко е преходно. Непреходен е единствено мързелът. Но пък в България единствените хора, които непрекъснато са работливи, са крадците. Разбира се, без шега и усмивка животът е непотребен пай от време. Ужасявам се от клишетата и тичам от тях. Ако има нещо скучно в живота, това е човек, който споделя остарели вицове или изрази, които използват всички всеки ден и без отмалялост. Предпочитам да ме бият с тояги, само че не да чувам клишета, а камо ли да ги дублирам в общия хор.
Нашият посетител
Проф. Боян Биолчев е роден в София. Произхожда от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София. Следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962-1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969). От ноември 1999 година до ноември 2007 година е ректор на Софийския университет. Автор е на над 200 научни изявления: монографии, студии, публикации, предговори, научни известия, на 20-ина белетристични книги. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални кино лентата.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ