В Панорама: Еми Барух за снимките, които помнят вместо нас
Разглеждали ли сте скоро остарели фотоси? На тях всички наподобяват по-млади, а предишното е толкоз наивно. На старите фотоси постоянно малко ни се плаче. Заради нещата, които не се повтарят в никакъв случай. Които фотосите помнят вместо нас.
Еми Барух –журналист и преводач: Да, паметта е нещо доста значимо! И динамичността на живота, в който ние се движим всеки ден, ни оказва помощ да забравяме. Защото всеки ден, все по-бързо ни сервира друга образна картина. Има съревнование на облиците. И в тази конкуренция като че ли човек губи ориентир, губи нюх за значимото и маловажното. Опитваме се да го създадем по този начин, че значимото да бъде показвано.
Днес сме измежду фотосите на петима български фотожурналисти, работещи зад граница. Запечатали човешки мигове от целия свят. На боязън, самотност, крушения, наслада. Подредени са в Националната изложба. Те са част от петия фестивал " Фотофабрика ”, който Еми Барух провежда.
Еми Барух –журналист и преводач: Впрочем моето отчаяние от неспособността ми като публицист - думите да трансформират живота, ме докара до тази доста по-млада от мен група, която избира облиците. Фотографията е доста бърза медия. Тя е съответна на времето в което живеем.
Днес фотографията за нея е търсене на смисъл. За запазване на паметта. В свят, където да си безпаметен и неграмотен, е новото съвременно в политиката. Където чувствителността е минус.
Свят на бързащи хора, съвременни джаджи, фейсбук-активисти без същински живот. Свят, където все по-често пролетта е картинка, а не аромат на същинска трева.
Еми Барух –журналист и преводач: Мен ме натъжава доста все по-трудният разговор сред хората. За да се реши, какъвто и да е човешки проблем, може би би трябвало просто да беседваме. Ние не беседваме. Водим паралелни монолози, от които нищо не се трансформира. Не умеем да чуваме какво споделя другият, не умеем да му отговаряме, не умеем да пазиме позицията си може би... Натъжава ме също по този начин с изключение на самотата, най-много чувството на хората, моето персонално, за липса на правдивост, за неналичието на правов ред в нашата страна.
Разглеждаме фотографиите и приказваме за " усетът на времето ". Това към нас и това от вътрешната страна.
Еми Барух – публицист и преводач: Вкусът на днешното време е много горчив. Той е разбъркан с лицемерието на политиците, освен българските политици. Европейските водачи са тук, те сигурно знаят какво се случва в България, само че за тях е комфортно това статукво, тъй като то е в руслото на потока, който не им основава проблеми. Ако ние не помним, къде бъркаме, ние ще продължим да бъркаме. Има една испанска сентенция, която споделя, че индивидът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък. Ако ние не си проучваме личните неточности, в случай че ние не гледаме почтено личното си минало, ние ще продължим да се въртим в кръг.
Може би в този свят получаваш почтен отговор единствено в случай че имаш очи да го видиш.
Какво ли ще остане от нашето време, в което трием всяка фотография, която не ни харесва?... Представете си какво би се случило, в случай че не съществуваше персона като Феликс Надар. Заради него светът знае по какъв начин наподобяват Сара Бернар, Дебюси, Жул Верн, Александър Дюма. Прочутите му портрети ще дойдат в България през юни.
Еми Барух –журналист и преводач: За нас е доста значимо фотографското изкуство и изкуството изобщо да не седи като тапет в изложбената зала. Трябва да се случва разговор в изложбената зала. Трябва вътре да влизат хората, да срещат създателите, да идват деца водени от учители. Да може тази изложбена привилигирована зала да стане средище за продан, тъй като в случай че нещо оставим за идващите генерации, то е точно изкуството.
Еми Барух желае това да се случи. Мечтата ѝ е един ден музеите да работят до късно. По празници. Да е шумно от стъпки на деца. Да има някой, който да попита по кое време е почнала Пражката пролет. Да има някой, който да застане пред фотографията на момичето, което седи единствено и никой не помни от кой момент.
Еми Барух –журналист и преводач: Харесвам хората, които се съпротивляват. Харесвам хората, които не не престават по инерция, в която и да е посока. Харесвам хората, които имат темперамент и не извършват без да разсъждават заповедите на началниците. Не одобрявам йерархизирането на обществото в което по-важният е индивида на по-високо ходило. Харесвам елементарните хора. С душа.
Еми Барух –журналист и преводач: Да, паметта е нещо доста значимо! И динамичността на живота, в който ние се движим всеки ден, ни оказва помощ да забравяме. Защото всеки ден, все по-бързо ни сервира друга образна картина. Има съревнование на облиците. И в тази конкуренция като че ли човек губи ориентир, губи нюх за значимото и маловажното. Опитваме се да го създадем по този начин, че значимото да бъде показвано.
Днес сме измежду фотосите на петима български фотожурналисти, работещи зад граница. Запечатали човешки мигове от целия свят. На боязън, самотност, крушения, наслада. Подредени са в Националната изложба. Те са част от петия фестивал " Фотофабрика ”, който Еми Барух провежда.
Еми Барух –журналист и преводач: Впрочем моето отчаяние от неспособността ми като публицист - думите да трансформират живота, ме докара до тази доста по-млада от мен група, която избира облиците. Фотографията е доста бърза медия. Тя е съответна на времето в което живеем.
Днес фотографията за нея е търсене на смисъл. За запазване на паметта. В свят, където да си безпаметен и неграмотен, е новото съвременно в политиката. Където чувствителността е минус.
Свят на бързащи хора, съвременни джаджи, фейсбук-активисти без същински живот. Свят, където все по-често пролетта е картинка, а не аромат на същинска трева.
Еми Барух –журналист и преводач: Мен ме натъжава доста все по-трудният разговор сред хората. За да се реши, какъвто и да е човешки проблем, може би би трябвало просто да беседваме. Ние не беседваме. Водим паралелни монолози, от които нищо не се трансформира. Не умеем да чуваме какво споделя другият, не умеем да му отговаряме, не умеем да пазиме позицията си може би... Натъжава ме също по този начин с изключение на самотата, най-много чувството на хората, моето персонално, за липса на правдивост, за неналичието на правов ред в нашата страна.
Разглеждаме фотографиите и приказваме за " усетът на времето ". Това към нас и това от вътрешната страна.
Еми Барух – публицист и преводач: Вкусът на днешното време е много горчив. Той е разбъркан с лицемерието на политиците, освен българските политици. Европейските водачи са тук, те сигурно знаят какво се случва в България, само че за тях е комфортно това статукво, тъй като то е в руслото на потока, който не им основава проблеми. Ако ние не помним, къде бъркаме, ние ще продължим да бъркаме. Има една испанска сентенция, която споделя, че индивидът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък. Ако ние не си проучваме личните неточности, в случай че ние не гледаме почтено личното си минало, ние ще продължим да се въртим в кръг.
Може би в този свят получаваш почтен отговор единствено в случай че имаш очи да го видиш.
Какво ли ще остане от нашето време, в което трием всяка фотография, която не ни харесва?... Представете си какво би се случило, в случай че не съществуваше персона като Феликс Надар. Заради него светът знае по какъв начин наподобяват Сара Бернар, Дебюси, Жул Верн, Александър Дюма. Прочутите му портрети ще дойдат в България през юни.
Еми Барух –журналист и преводач: За нас е доста значимо фотографското изкуство и изкуството изобщо да не седи като тапет в изложбената зала. Трябва да се случва разговор в изложбената зала. Трябва вътре да влизат хората, да срещат създателите, да идват деца водени от учители. Да може тази изложбена привилигирована зала да стане средище за продан, тъй като в случай че нещо оставим за идващите генерации, то е точно изкуството.
Еми Барух желае това да се случи. Мечтата ѝ е един ден музеите да работят до късно. По празници. Да е шумно от стъпки на деца. Да има някой, който да попита по кое време е почнала Пражката пролет. Да има някой, който да застане пред фотографията на момичето, което седи единствено и никой не помни от кой момент.
Еми Барух –журналист и преводач: Харесвам хората, които се съпротивляват. Харесвам хората, които не не престават по инерция, в която и да е посока. Харесвам хората, които имат темперамент и не извършват без да разсъждават заповедите на началниците. Не одобрявам йерархизирането на обществото в което по-важният е индивида на по-високо ходило. Харесвам елементарните хора. С душа.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ