Николай Слатински изохка: Русия е страшна държава!
Разбира се, че не е рационално да се вършат систематизирания за цялостен един народ в една обособена страна. Народът е общ брой от разнообразни хора – разнообразни по нрав, настройки и убеждения, по обществен статус, отношение към страната и схващане за персоналната отговорност за личната си витална тактика.
Но от време на време въздействието на процесите в страната, характерът на ръководството, попадането под властта на хипнотични комплекси и исторически рани, ескалиралото до катастрофични мащаби отношение към себе си и ролята на страната, стартират да взимат връх измежду народа, да го унифицират и нивелират като валяк асфалта, да основават убеждението (а освен илюзията), че народът е подобен и подобен, поддаващ се на устойчиви легенди и мании, без осезаеми оценки вътре в него и с прекомерно висока степен на еднородност и тъждественост.
Да вземем Германия през 30-те години и доникъде на 40-те години на предишния век. Да, тогава и там е имало разнообразни хора, имало е антинацисти, имало е прояви на човешко достолепие, имало е мънички ядра на опозиция. Но всичкото това не пречи да се направи обобщението – германците са заслепени от чудовищната харизматичност на Хитлер, обожествяват го, вървят след него като изпаднали в групов транс и отиват всеобщо на заколение в името на безумните му, човеконенавистнически мегаломании.
В много по-друг подтекст да вземем България от средата на 60-те до края на 70-те години на предишния век. След жестокото смазване на опозицията – първо в страната, след това в Българска комунистическа партия, народът ни като цяло се смири и сниши, легна по курса на соц-процесите и потегли по определяната от комунистическата партия посока на публичните ветрове. Ние – като народ! – бяхме най-просъветските, най-покорните, най-пасивните и най-доволните от ситуацията си в целия соцлагер.
Може би ненапълно соцът пасваше на нашите прекомерно мощни колективистични настройки, на колосалното ни, неустоимо предпочитание да се сврем на сянка или на изсъхнало в стадото, да оставим огромната Правда на Българска комунистическа партия, на марксизма-ленинизма, на Държавна сигурност и на тези там горе – да вършат каквото щат, а да си гледаме нашата дребна, дори мъничка Правда, поради която от време на време даже можем да се гневим, дори да понадигаме глас, да пишем сериозни писма до партийната, до профсъюзната, до отечественофронтовската, до комсомолската организация или да разпространяваме всевъзможни клюки, да описваме какви ли не вицове.
А може би също по този начин ненапълно соцът пасваше (парадокс!) на донеслото ни толкоз беди и излизало ни непроменяемо скъпо и прескъпо русофилство…
Едно е в България социалистическото да се възприема малко като „ сделано в Съюз на съветските социалистически републики “, донесено от дядо Иван, опаковано в православие и славянство, завещано ни от Русия, кат която няма втора…; и напълно друго е усещането на соца в Полша, в която, да вземем за пример, както в оня анекдот, полякът желае единствено три неща – три пъти един милиард китайци първо да дойдат до Варшава и след това да се върнат в Пекин – тъй като шест пъти ще минат през Русия…
Приведох два, ненапълно по-повърхностно, само че в не дребна степен и правдиво обосновани образеца – за Германия през 30-те доникъде на 40-те години и за България от средата на 60-те до края на 70-те години – когато с цялостно право могат да се употребяват систематизирания какво съставляват – надлежно немският и българският народ.
Но тук думата ми е за съветския народ…
Руският народ е тежко болен народ.
От една страна, съветският народ е болен от минало. Миналото го е завладяло, трови го, задушава го, сграбчило го в желязната си прегръдка и го притиска със страшна мощ към себе си, в себе си. Смъртоносни дози минало са трансформирали кръвта във вените на съветския народ в лепкава, горчиво-люта, черна и съвсем неподвижна слуз.
Миналото трансформира мислите и настроенията на съветския народ в стагнация, от която се разнасят тежки и отблъскващи изпарения, замъгляващи съзнанието и заслепяващи очите. Руският народ е засмукан от предишното и каквато и крачка да опита да направи, с цел да продължи напред, в действителност тя за него значи единствено затъване още по-надълбоко в предишното. Миналото непрестанно ражда у съветския народ омрази, обиди, огорчения и озлобления – че той не получава поради него нужното самопризнание, заслужената популярност, неизчерпаемата признателност и коленопреклонната възхита.
Реклама
От друга страна, съветският народ е болен от тотално сбъркана визия за себе си и за своята задача във връзка с света. Това са жестоки – спазматични, епилептични, циклофренични, парализиращи съветския народ – комплекси.
За съветския народ това, което го интересува в отношението на другите нации към него – това е непомерно като количество почитание и непостижим като (зло)качество боязън. И уважението наложително би трябвало да премине в превъзнасяне, страхът – в смирение, а уважението и страхът дружно – в категорично разбиране на нормите и „ полезностите “ на съветския мир – тъй като те са, видите ли, неповторими и сакрални.
По допустимо най-отблъскващия и безспорно най-опасния метод съветският народ се изживява като народ с задача, като народ избавител. Потресаващото е, че по този начин се самоизживява народ, в който пет пари не дават за обособения човек. Цената на човешкия живот в Русия е най-ниската – това е цената на пушечното месо при мъжете и на детеродната машина при дамите.
Нито едно изобретение, откритие, облекчение, облекчение, ориентирано към елементарния човек не е намерено, не е изнамерено, не е създадено, не е внедрено на първо време в Русия. Нито едно. Никога, безусловно в никакъв случай геният на съветската мисъл, на съветските конструктури, на съветските учени, на съветските цели не е работил за бита, за ежедневния живот, за удобството, за съществуването на съветския човек. Руският човек постоянно е бил тор за избуяването на грандомански хрумвания и хипертрофирани безумия на извратените съветските властители.
Руският народ е болният народ на Европа. Тежко болен народ. Опасявам се – неизлечимо болен народ.
Руският народ през днешния ден е жертва. Но това не значи да го съжаляваме и извиняваме, да му съчувстваме и да му влизаме хуманистично и състрадателно, значи, в ситуацията. Защото съветският народ не може да се възприема единствено като жертва на тирани и диктатори, психопати и социопати, безумци и фанатици.
Руският народ е удобната почва за извратени властители – императори, вождове, генерални секретари и президенти. При подобен народ е единствено въпрос на време сходни извратени властители да се появят. И те неизбежно се появяват – като разследване от двойната, двойствената болест на съветския народ и като безразсъден фактор и пусков механизъм за нейното непрекъснато и непрестанно задълбочаване.
При съветския народ повода и следствието от време на време си разменят местата, самоускоряват се в антагонистичното си взаимоотношение и към този момент не е ясно в действителност кое е повода и кое е следствието – дали заболяването на съветския народ или безконтролната власт на извратени властители.
При съветския народ следствието влияе на породилата го причина и повода влияе задълбочаващо и ускоряващо на подбуденото от нея разследване.
Така нещата в Русия стават все по-неизлечими и все по-опасни. Все по-неизлечими за съветския народ. И все по-опасни за другите нации.
Много страшна страна е Русия, чудовищно страшна!
Коментар на Николай Слатински, консултант на Гоце Първанов
