Какво сме ние за Китай?
Разбира се, че би било отлично да се отворим към невероятната китайска стопанска система. Но какъв ни е ползата да го вършим в пакет с Източна Европа? И какво въобще сме ние за Китай?, пита проф. Ивайло Дичев в собствен коментар за Deutsche Welle.
Срещата 16+1 прибавя още една доза отчаяние от злощастното последно разширение на Изток. Усещането на западноевропейците е, че Източна Европа гледа да се продаде на този, който дава повече, без да мисли за обща тактика и сигурност, да не приказваме за спазването на човешките права, които Пекин нерядко нарушава.
Новият Път на коприната („ Един пояс, веднъж “) е обвързван с създаване на инфраструктура. Онази инфраструктура, която другояче построяваме с помощта на европейската взаимност. Фондовете не стигали, сподели господин Борисов, та по тази причина дано дадат още. Само че за прагматичните китайци ние не сме част от обща територия, където бедните би трябвало да настигнат богатите, а кулоар, през който да минат стоките им. И в случай че ще провиснал нещо, това ще са заеми на пазарен принцип. Затова и резултатите от тези срещи са по предписание много по-скромни от упованията, че свободните китайски капитали ще се излеят върху района.
Разбира се, че би било прелестно да се отворим към невероятната китайска стопанска система. Питам се обаче какъв ни е ползата да го вършим в пакет с Източна Европа и докога ще бъдем „ посткомунистически “ страни? Може би това е групата на бенефициерите - клиентела на фондове, която шантажира остаряла Европа с това, че може да си откри по-богат филантроп? Балканският район има място в една транспортна тактика, само че за какво тук са и вишеградци, които са на друго, конкурентно трасе за новата „ коприна “, а ги няма Турция, Австрия, Франция? Човек остава с усещането за някакъв антиевропейски колорит, а водачите би трябвало да са усетили паниката на доста наблюдаващи, щом и китайският министър председател Ли Къцян, и българският му сътрудник Бойко Борисов се почувстваха длъжни да заявят, че срещата е в полза на един мощен Европейски Съюз и не се пробва да го разцепи.
С Китай възкръсват античните мечти за приказно богатия Изток. На върха на рецесията Гърция продаде 65% от пристанище Пирея, с което освен отвори врата за мощно конкурентните китайски артикули, само че и предизвести Европейски Съюз, че в случай че не е той, има кой различен да ѝ оказва помощ. В България раздумката е повече за вътрешна приложимост. Какво ли не се изприказва - че ще строят „ Белене ", че ще прокопаят тунел под Шипка. Най-екзотична беше концепцията на Соломон Паси за изграждане на нов „ Ориент експрес " Пекин-София-Лондон със свръхбързи влакове. Стискам палци! Но да кажа, че малко ме тормози мисълта за маси от китайски туристи - те са привикнали на диснифицирано завещание, а това ще възроди градежа на бутафории, който таман позатихна. Нали сме първенци в това да се пригаждаме и харесваме.
В последна сметка разбирам, че са се споразумели главно да изнасяме за Китай една трета от тютюна си. И ще вършим световен център, в който да учим китайците по какъв начин се работи с Европейски Съюз (кога станахме калайджии…). Каквото и да е, най-малко помечтахме.
Употребата на Китай като предизвикателство е много по-различна от използването на Русия, която употребяват освен източни, само че и западни популисти. Последно в тази редичка се подреди италианското държавно управление, чийто вицепремиер Салвини съобщи, че в случай че зависи от него, още на следващия ден ще смъкна глобите против Москва. Замисълът явно е този: да се прави на инат на европейските институции, да се денонсират общи решения. Не че самата Русия, със скромна стопанска система някъде сред Италия и Испания, е чак толкоз значима. По същия метод тези хора гордо отхвърлят европейски позиции за мигрантите, за климата, за финансовата дисциплинираност и каквото още пристигна от Брюксел.
За разлика от Русия, която и до през днешния ден е най-голямата колониална страна, Китай обичайно не е експанзионистично надъхан. Самото име на страната значи „ централна страна “. И в случай че ти си в центъра на света, за какво ти е да вървиш да колонизираш другите? През 15. век китайците имат доста по-съвършени кораби от европейците, пътуват с тях чак до Африка, само че императорът взема решение да ги унищожи, тъй като счита, че взаимоотношението с непознати страни ще подкопае властта му. Ако се замислим, ще установим, че тази най-стара, най-многолюдна, а към този момент и още веднъж втора по благосъстояние империя е изумително миролюбива за мощта си. Изключение в новата история е присъединението на Тибет през 1950 година, само че това е обвързвано с войнственото време на комунизма, което там, прочее, преодоляват по-рано от нас. Ричард Никсън осъзнава, че тази страна може да бъде извоювана за лагера на мирното комерсиално състезание - за разлика от войнствения Съветски съюз. И каквото и да мислим за маневрите в Китайско море и разногласията към разнообразни острови, нали не си представяте, че Китай може да си присвои Тайван по този начин, както Русия анексира Крим? Просто едната империя заложи на военната, другата на икономическата мощ. Едната опитваше да завладее Африка, организирайки кървави революции, другата през днешния ден влага там в пътища, мини и фабрики.
Вероятно това изяснява позитивната реакция даже на десните в България: правилно, че не е народна власт, само че Китай е избрал пътя на капиталистическото състезание, а не на военния шантаж. Дето се споделя, една здрава ръка за бизнеса даже е от изгода - в случай че помните, по време на перестройката доста дейци се кълняха в челния образец на диктатора Пиночет. Днес империята на пожизнения ръководител Си Дзинпин, която периодичен затваря дисиденти и блогъри, даже се оказа главен стожер на свободната търговия. А Съединените щати, досегашният максимален покровител на икономическата независимост, потеглиха към див протекционизъм.
В тази най-голяма в историята комерсиална война Китай следва афоризма на Дън Сяопин: „ Крий гениите си, чакай да ти пристигна времето ". А това май много опонира на настройките в Източна Европа, която се впусна в един прибързан капитализъм на правилото взимай и бягай. В този смисъл не ми се има вяра Китай да разчита изключително на нас. Разглежда ни по-скоро единствено като директна територия. Важна за него е остаряла Европа, която може да му бъде съдружник в очертаващата се дълга борба против обезумяла Америка.
Срещата 16+1 прибавя още една доза отчаяние от злощастното последно разширение на Изток. Усещането на западноевропейците е, че Източна Европа гледа да се продаде на този, който дава повече, без да мисли за обща тактика и сигурност, да не приказваме за спазването на човешките права, които Пекин нерядко нарушава.
Новият Път на коприната („ Един пояс, веднъж “) е обвързван с създаване на инфраструктура. Онази инфраструктура, която другояче построяваме с помощта на европейската взаимност. Фондовете не стигали, сподели господин Борисов, та по тази причина дано дадат още. Само че за прагматичните китайци ние не сме част от обща територия, където бедните би трябвало да настигнат богатите, а кулоар, през който да минат стоките им. И в случай че ще провиснал нещо, това ще са заеми на пазарен принцип. Затова и резултатите от тези срещи са по предписание много по-скромни от упованията, че свободните китайски капитали ще се излеят върху района.
Разбира се, че би било прелестно да се отворим към невероятната китайска стопанска система. Питам се обаче какъв ни е ползата да го вършим в пакет с Източна Европа и докога ще бъдем „ посткомунистически “ страни? Може би това е групата на бенефициерите - клиентела на фондове, която шантажира остаряла Европа с това, че може да си откри по-богат филантроп? Балканският район има място в една транспортна тактика, само че за какво тук са и вишеградци, които са на друго, конкурентно трасе за новата „ коприна “, а ги няма Турция, Австрия, Франция? Човек остава с усещането за някакъв антиевропейски колорит, а водачите би трябвало да са усетили паниката на доста наблюдаващи, щом и китайският министър председател Ли Къцян, и българският му сътрудник Бойко Борисов се почувстваха длъжни да заявят, че срещата е в полза на един мощен Европейски Съюз и не се пробва да го разцепи.
С Китай възкръсват античните мечти за приказно богатия Изток. На върха на рецесията Гърция продаде 65% от пристанище Пирея, с което освен отвори врата за мощно конкурентните китайски артикули, само че и предизвести Европейски Съюз, че в случай че не е той, има кой различен да ѝ оказва помощ. В България раздумката е повече за вътрешна приложимост. Какво ли не се изприказва - че ще строят „ Белене ", че ще прокопаят тунел под Шипка. Най-екзотична беше концепцията на Соломон Паси за изграждане на нов „ Ориент експрес " Пекин-София-Лондон със свръхбързи влакове. Стискам палци! Но да кажа, че малко ме тормози мисълта за маси от китайски туристи - те са привикнали на диснифицирано завещание, а това ще възроди градежа на бутафории, който таман позатихна. Нали сме първенци в това да се пригаждаме и харесваме.
В последна сметка разбирам, че са се споразумели главно да изнасяме за Китай една трета от тютюна си. И ще вършим световен център, в който да учим китайците по какъв начин се работи с Европейски Съюз (кога станахме калайджии…). Каквото и да е, най-малко помечтахме.
Употребата на Китай като предизвикателство е много по-различна от използването на Русия, която употребяват освен източни, само че и западни популисти. Последно в тази редичка се подреди италианското държавно управление, чийто вицепремиер Салвини съобщи, че в случай че зависи от него, още на следващия ден ще смъкна глобите против Москва. Замисълът явно е този: да се прави на инат на европейските институции, да се денонсират общи решения. Не че самата Русия, със скромна стопанска система някъде сред Италия и Испания, е чак толкоз значима. По същия метод тези хора гордо отхвърлят европейски позиции за мигрантите, за климата, за финансовата дисциплинираност и каквото още пристигна от Брюксел.
За разлика от Русия, която и до през днешния ден е най-голямата колониална страна, Китай обичайно не е експанзионистично надъхан. Самото име на страната значи „ централна страна “. И в случай че ти си в центъра на света, за какво ти е да вървиш да колонизираш другите? През 15. век китайците имат доста по-съвършени кораби от европейците, пътуват с тях чак до Африка, само че императорът взема решение да ги унищожи, тъй като счита, че взаимоотношението с непознати страни ще подкопае властта му. Ако се замислим, ще установим, че тази най-стара, най-многолюдна, а към този момент и още веднъж втора по благосъстояние империя е изумително миролюбива за мощта си. Изключение в новата история е присъединението на Тибет през 1950 година, само че това е обвързвано с войнственото време на комунизма, което там, прочее, преодоляват по-рано от нас. Ричард Никсън осъзнава, че тази страна може да бъде извоювана за лагера на мирното комерсиално състезание - за разлика от войнствения Съветски съюз. И каквото и да мислим за маневрите в Китайско море и разногласията към разнообразни острови, нали не си представяте, че Китай може да си присвои Тайван по този начин, както Русия анексира Крим? Просто едната империя заложи на военната, другата на икономическата мощ. Едната опитваше да завладее Африка, организирайки кървави революции, другата през днешния ден влага там в пътища, мини и фабрики.
Вероятно това изяснява позитивната реакция даже на десните в България: правилно, че не е народна власт, само че Китай е избрал пътя на капиталистическото състезание, а не на военния шантаж. Дето се споделя, една здрава ръка за бизнеса даже е от изгода - в случай че помните, по време на перестройката доста дейци се кълняха в челния образец на диктатора Пиночет. Днес империята на пожизнения ръководител Си Дзинпин, която периодичен затваря дисиденти и блогъри, даже се оказа главен стожер на свободната търговия. А Съединените щати, досегашният максимален покровител на икономическата независимост, потеглиха към див протекционизъм.
В тази най-голяма в историята комерсиална война Китай следва афоризма на Дън Сяопин: „ Крий гениите си, чакай да ти пристигна времето ". А това май много опонира на настройките в Източна Европа, която се впусна в един прибързан капитализъм на правилото взимай и бягай. В този смисъл не ми се има вяра Китай да разчита изключително на нас. Разглежда ни по-скоро единствено като директна територия. Важна за него е остаряла Европа, която може да му бъде съдружник в очертаващата се дълга борба против обезумяла Америка.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ