Пустинята Атакама в северната част на Чили е най-сухото място

Пустинята Атакама в северната част на Чили е най-сухото място на Земята, изсъхнала канара, чиято вътрешност изключва съществуването на животни или растения. Само няколко типа лишеи, гъби и бактерии могат да оцелеят там – най-много посредством прилепване към минерални и солни отлагания, които концентрират влагата за тях. Все отново, това е нерешителен живот и тези  микроби постоянно влизат в положения на пресечен витален цикъл по време на сухи интервали – разсънват се единствено когато имат задоволително вода, с цел да преживеят.

Така че, когато неотдавна през Атакама минаха няколко дъждовни стихии и напоха някои региони надали не за първи път в историята, това изглеждаше като огромна опция за микробите. Пустините постоянно цъфтят с цветовете на стотици типове растения в такива моменти, а периферията на Атакама (която може да поддържа малко растителност) напряко избухна с диви цветя. Подобен разцвет изглеждаше евентуален и за микробите в ядрото на скалите: най-сетне те би трябвало да се радват на влагата и да се развъждат като луди.

Нещата обаче, не се развиват по този метод. Онова, което би трябвало да е благословия, се трансформира в проклинание, защото непотребната вода поразява микробите и отваря мембраните им. Един непредвиден поврат, който може да има дълбоки последствия освен за живота в пустинята, само че и за … живота на Марс и други планети.

Атакама е била суха от 150 милиона години, което я прави най-старата пустиня на Земята. Пълната липса на дъжд може да се наблюдава от съществуването на доста географски фактори. Студено течение в близкия Тихи океан основава непрекъсната температурна инверсия в морето, която обезсърчава образуването на дъждовни облаци.

Пустинята също се намира в котловина, която е вкарана сред Андите на изток и чилийската крайбрежна линия на запад. Тези планини образуват двойна „ дъждовна сянка “ и блокират влагата, която не може да доближи Атакама от нито една страна. Най-сухата точка на пустинята, районът Юнгай, получава по-малко от 0,1 см дъжд годишно. Долината на гибелта в Калифорния получава 50 пъти повече дъждове годишно, а даже и най-сухият сектор, който в миналото е бил регистриран там, въпреки всичко получава приблизително 0,51 см. дъжд годишно.

Ето за какво последните стихии в Атакама – две през 2015 година и една през 2017 година – бяха толкоз поразителни. Те оставиха зад себе си непрекъснати лагуни, някои от които блестят жълтеникаво-зелено от високата централизация на разтворени минерали. Нищо сходно не се е случвало в Юнгай най-малко от дните на Колумб, а може би и доста по-рано.

Никой не знае какво е предизвикало наводнителните стихии, само че изменението на климата е евентуалният провинен, защото студените морски течения са нарушени в последно време. Това разрешава да се образуват дъждовни облаци над Тихия океан. След това облаците преодоляват чилийската крайбрежна линия и носят дъжд в Юнгай и близките региони.

Пет месеца след бурята през юни 2017 година, група учени, водена от Армандо Азуа-Бустос, микробиолог и Алберто Фарен, планетарен академик от университета Корнел, посетиха Атакама, с цел да вземат проби от три лагуни. Идеята е да се проучат микробите, които са били събрани в тях от пороите и да се документира по какъв начин микробите се оправят с големия приток на вода.

Оказва се, че случилото се не е положително за микробите, оживели хиляди години в пустинята. Учените са разкрили, че по-голямата част от микробите, които нормално участват в почвата, са били унищожени – 14 от 16 типа в една лагуна (88%) и 12 от 16 в останалите (75%).  В локален мащаб дъждовете са били също толкоз опустошителни, колкото и метеоритът, който е унищожил динозаврите на Земята преди 66 милиона години.

През хилядите години суша, микробите са построили дарба да съхраняват вода, което им разрешава да оцелеят в Атакама. При естествени условия, това водно сребролюбие е равно на живот. Но когато се сблъскат с уталожване с вода, те не могат да изключат този механизъм, не престават да поемат вода, до момента в който не избухнат от вътрешен напън. Екипът на двамата учени е намерил доказателства за това в лагуните, в които са се носели ензими и други органични късчета, елементи от „ експлодиралите “ и към този момент мъртви микроби.

Станало е по този начин, че водата в Атакама играе парадоксална роля: на ограничителен фактор за живота и в действителност тя е повода за изгубването на доста типове микроби и растения. И въпреки че гибелта на някои бактерии и водорасли може да не наподобява като нещо значимо, тези микроби са известни като аналози за евентуалния разполагаем живот на Марс.

Не знаем дали на Марс в миналото е имало живот, само че Червената планета наподобява като обещаващо местообитание през първите си милиарди години, с големи течни океани и доста минерални хранителни субстанции – не доста по-различни от тези на Земята. Един милиард години евентуално не е било задоволително време за пораждане на многоклетъчен живот, само че марсианските микроби са били действителна опция.

Преди към 3,5 милиарда години Марс минава през тежко изсушаване и стартира да губи водата си. Част от нея е засмукана надълбоко под повърхността, а друга се дели на Н2 и О посредством разнообразни химически реакции. В последна сметка тези процеси трансформират по-голямата част от повърхността на Марс в една гигантска пустиня, сходна на Атакама, суха и богата на минерални находища.Не е инцидентно, че НАСА в действителност употребява ландшафта на Атакама за тестване на роувъри и друго съоръжение за задачи на Марс.

Голямото изсъхване на Червената планета обаче, не се е случило бързо. По време на прехода траял милиони години, когато Марс е бил към този момент много пресъхнал, само че към момента е имал течна вода, там се случват наводнения, които биха предиздвикали Ной да пребледнее.

Днес можем да забележим доказателства за тях на повърхността на Марс: сухите корита на реки и алувиалните ветрилообразни форми, които тези наводнения са оставили, са най-големи в цялата Слънчева система.

Това положение – хипер изсъхнал климат, преустановяван от солидни порои и наводнения – би било пагубно за живота на Марс. Бавното изсъхване би задушило по-голямата част от микробите, смилайки ги на прахуляк. Всеки бацил, който е съумял да се промъкне и оцелее, настояват учените, евентуално би приличал на тези в Атакама през днешния ден: долепен към оазисите от минерални находища в голямата алена пустиня.

Но в случай че марсианските микроби наподобяват на техните сътрудници от Атакама, тогава пороите евентуално са ги завършили, набъбват ги с вода и ги разпукват като балони. С други думи, в избран миг Марс може би е бил прекомерно влажен, с цел да поддържа живота, който се е развивал там.

Възможно е несъмнено, в няколко щастливи „ джоба “ на Марс, микробите да са се запазили и до през днешния ден. Но в случай че това е по този начин, показват учените, актуалният ни метод към намирането на тези микроби може да бъде жертван на неуспех. През 1976 година НАСА изпраща фамозният роувър Викинг на Марс, значително с цел да търси живот там. За тази цел апаратът взима няколко проби от почвата за разбор, само че незабавно ги облива с вода. Като се имат поради резултатите от Атакама, тази процедура би могла да убие самото нещо, което сме търсили.

Това, което се отнася за Марс, важи и за други светове. През идващото десетилетие няколко нови галактически телескопа ще разширят търсенето на живот оттатък нашата слънчева система до планети, обикалящи към далечни звезди. Учените са изключително склонни да откриват планети, които имат течна вода, защото, доколкото знаем, течната вода е от значително значение за живота.

Но това изказване може би се нуждае от подготовка. Водата сигурно може да даде живот. Тъй като планетите се трансформират и животът се развива. Водата обаче, сигурно може и да отнеме живот, е заключението в разбора на Армандо Азуа-Бустос и Алберто Фарен.