Психо от Робърт Блох – един от иконичните психологически трилъри,

" Психо " от Робърт Блох – един от иконичните психически трилъри, по който Алфред Хичкок основава незабравимата си кино акомодация, може да бъде открит с ново издание още веднъж в книжарниците.

За какво живеем и коства ли си да рискуваме всичко в името на парите, каква е границата сред убийството и милувката и по какъв начин връзката родител – дете може да излезе отвън надзор – един от най-хубавите ужаси на предишния век ще ви накара да се усъмните в личния си разсъдък.

С персонаж, основан на действителна персона – гробаря от Плйнфийлд Ед Гийн, който убива дами, а от телата си прави страховити титли, шедьовърът с непредвиден край се трансформира в един от първите ужаси, който разчита напълно на психологическия метод, а не засягат свръхестествени тематики. Защото, както признава самият Блох, „ същинският смут не е в сенките, а в този килнат дребен свят, прикрит в личните ни черепи ”.

Робърт Блох е роден в Чикаго, щата Илинойс, на 5 април 1917 година Автор е на над 30 романа, както и на над 100 описа.

Носител на Hugo Award for Best Short Story и дълготраен сценарист в Холивуд, Блох вдъхва нов живот на ужаса като род и не се опасява да опитва със сюжети, вдъхновението за които черпи от самия живот.

„ Психо ” от Робърт Блох

Глава I

Норман Бейтс чу шума и потръпна.

Сякаш някой потропа по прозореца.

Той подвигна внезапно глава, съвсем подготвен да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху цялостните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола.

Норман не беше забелязал по кое време бе заваляло, нито по кое време се беше здрачило. Но в хола беше към този момент много мрачно и преди да се върне към книгата, той се пресегна и включи лампата.

Това бе една от тези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше, откогато я помнеше, и отхвърляше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо срещу – всичките му четиридесет години бяха минали в тази къща, прелестно е да си заобиколен от предмети, с които си привикнал – вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предопределение, измененията ставаха някъде там на открито, само че не и тук.

А и множеството промени криеха в себе си евентуална опасност. Да предположим да вземем за пример, че този следобяд бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой безлюден непряк път или даже при блатото. И какво щеше да стане, в случай че дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде заставен да се препъва в мрака по пътя за у дома. Така човек може да се простуди до гибел, пък и кой би желал да бъде на открито в тази тюрма? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга.

Когато наведе глава, с цел да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса.

Книгата бе в действителност вълнуваща – нищо чудно, че не бе забелязал какъв брой бързо се бе свечерило. „ Царството на инките “ от Виктор В. декор Хаген. Никога по-рано Норман не се бе потапял в толкоз любопитна и богата информация. Например описанието на кечуа или танца на успеха, когато воините образуват огромен кръг, който се движи и усуква като змия.

Той прочете:

„ В сходни случаи нормално се барабани върху това, което в миналото е било тяло на зложелател: кожата е одрана авансово, стомахът е обтегнат, с цел да се получи тъпан, и цялото тяло служи за резонаторна кутия, до момента в който звукът излиза от отворената уста гротескно, само че ефикасно “.

Норман се усмихна и си разреши разкоша на приятната тръпка. Гротескно, само че ефикасно – в действителност по този начин ще да е. Представи си дране на човек – може би даже жив – и по-късно опъват стомаха, с цел да се получи тъпан! Наистина, по какъв начин ли го вършат, по какъв начин ли изсушават тялото, с цел да не се разложи. И преди всичко въпреки всичко, какво ли мислене е належащо, с цел да се роди сходна концепция?

Това не бе най-привлекателната панорама на света, само че когато Норман притвори очи, той съвсем си показа сцената: тълпата боядисани голи воини, които се гърчат и олюляват в унисон под прогизналото от слънце диво небе, и остарялата магьосница, приведена пред тях, да барабани по надутия и обтегнат корем на натрупа. Изкривената уста на натрупа е противоестествено отворена, може би даже закрепена в зейнала мимика с костни клинове, и от нея излиза звукът.

Предизвикан от ударите по стомаха, минал през сгърчените черва, засилен от изсъхналия гръклян, той се разнася тържествено и с цялостна мощ от мъртвото тяло.

За миг Норман като че ли можеше да го чуе, само че тогава си спомни, че дъждът също има собствен темп, както и стъпките...
Всъщност той долови стъпките още преди да ги чуе, отколешният табиет помагаше на сетивата му да схванат по кое време майка му влиза в стаята. Не му се постановяваше да вдигне взор, с цел да се убеди, че тя беше тук.

Всъщност той в действителност не подвигна взор, а се престори, че продължава да чете. Досега майка му бе спала в стаята си и той знаеше какъв брой свадлива може да бъде, когато не се е разсънила. Затова най-добре беше да кротува и да се надява, че този път не е кисела.

– Норман, знаеш ли какъв брой е часът?

Той въздъхна и затвори книгата. Сега към този момент знаеше, че този път няма да е елементарно. Самият въпрос беше предизвикателство. За да пристигна тук, майка му беше предходна около дядовия часовник в коридора и елементарно можеше да разбере какъв брой е часът.

И въпреки всичко нямаше смисъл да се прави драма от това. Норман погледна към часовника на ръката си и се усмихна.

– Вече минава пет – сподели той. – Всъщност не знаех, че е толкоз късно. Бях се зачел...

– Да не мислиш, че съм сляпа. Знам какво си правил от самото начало. – Тя беше застанала до прозореца и гледаше дъжда. – Но знам и какво не си направил. Защо не си присъединил неоновия надпис на мотела, когато се е стъмнило? И за какво не си в рецепцията, където ти е мястото?

– Ами заваля толкоз мощно, че не чаках някой да се появи в това непоносимо време.

– Глупости! Точно в този момент е най-вероятно да имаш работа. Много хора не се боят да карат в дъжда.

– Но не е евентуално някой да мине по това шосе. Всички хващат новата автомагистрала. – Норман усети по какъв начин раздразнението пълзи нагоре по гърлото, усети усета му в устата си и се опита да го задържи. Но към този момент бе прекомерно късно, трябваше да го избълва. – Казах ти, че по този начин ще стане, още когато подразбрахме, че ще местят автомагистралата. Ти трябваше да продадеш мотела, преди да се разчуе за нея. Можехме да купим на безценица всеки имот в близост и даже някой, който е по-близо до Феървейл. Можехме да имаме нов мотел, нова къща, да посъберем малко пари. Но ти не ме послуша, нали? Всъщност в никакъв случай не ме слушаш. Правим постоянно това, което ти искаш и което ти мислиш. Ще се поболея от теб!

– Така ли, момче? – Гласът на майка му звучеше нежно, само че това не заблуди Норман. При това го назова „ момче “. Той е на четиридесет години, а тя го назовава „ момче “. Ето по какъв начин се отнася към него на всичкото от горната страна. Само в случай че можеше да не чува гласа є! Но трябваше, той знаеше, че би трябвало и постоянно е трябвало.

– Така ли, момче? – тя повтори още по-нежно. – Ще се поболееш от мен, а? Не считам, че е тъкмо по този начин. Не, момче, в случай че се поболееш, ти ще си отговорен, а не аз. И това ли е същинската причина да си още тук, на това странично шосе, а, Норман? Истината е, че ти липсва най-обикновената човешка жизнеспособност. Никога не си бил изключително витален, нали? Никога не са ти достигали жизнеспособност и увереност да напуснеш къщата. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш другарка...

– Ти не би позволила!

– Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но в случай че беше даже на половина мъж, отново щеше да тръгнеш по собствен път.
Искаше да є изкрещи, че бърка, само че не можеше. Защото нещата, които тя споделяше, бяха същите, които той от години непрестанно си повтаряше. Тя беше права. Тя постоянно беше заповядвала, само че това не значи, че той е бил заставян постоянно да се подчинява. Понякога майките са прекомерно властни, само че не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, само че не всички се оказват впримчени в сходни взаимоотношения. Наистина и той бе отговорен, наедно с нея. Вярно бе – липсваше му най-обикновената човешка жизнеспособност.

– Трябвало е да настояваш, самичък знаеш – тя бе почнала още веднъж. – Да предположим, че беше излязъл и беше намерил някое ново място, а това бе оповестил за обмен. Но не, ти единствено хленчиш. И аз знам за какво. Никога не си успявал да ме измамиш, нито за момент. Причината е, че ти не желаеш да се преместиш. Никога не си желал да напуснеш това място и в никакъв случай няма да пожелаеш, в този момент и постоянно. Не можеш, нали? Още по-малко пък би могъл да пораснеш.

Нямаше мощ да я огледа, изключително когато говореше сходни неща. Но и нямаше къде другаде да гледа. Лампата, тежките остарели мебели, които запълваха хола, и всички познати предмети внезапно му станаха омразни точно тъй като бяха познати – като оборудването на затворническа килия. Втренчи се в прозореца, само че и това не беше задоволително добър ход – на открито бяха вятърът, дъждът и тъмнината. Той знаеше, че там за него нямаше избавление.

Никъде нямаше избавление от гласа, който барабанеше и ехтеше в ушите му като звука от тялото в книгата за инките, барабана на гибелта. Той се приведе и се опита да концентрира погледа си върху буквите. Може би в случай че не є обръща внимание, в случай че се преструва на спокоен...

Номерът не мина...

– Я се погледни! – заприказва тя още веднъж. (Барабанът продължаваше – „ бам-бам-бам “ – и звукът се разнасяше от обезобразената уста.) – Знам за какво не си си дал труда да включиш надписа. Защо даже не си отишъл да отвориш довечера. Не е правилно, че си не запомнил. Всъщност ти не искаш никой да идва тук, надяваш се, че няма да пристигна.
– Добре! – запелтечи той. – Признавам. Мразя работата в мотела. Винаги съм я ненавиждал.

– Де да беше единствено това, момче. – (Ето отново – „ момче, момче, момче! “ – барабаненето извираше от челюстите на гибелта.) – Ти мразиш хората. Защото в действителност ти се боиш от тях, нали? Винаги си се боял, още от дете. Предпочиташе да се сгушиш на стола до лампата и да четеш. Правеше го преди тридесет години, правиш го и в този момент. Криеш се зад кориците на книгите.

– Има и по-лоши неща, които бих могъл да направя. Самата ти си ми го казвала. Поне в никакъв случай не съм се забърквал в всякакви каши някъде на открито. Не е ли по-добре да модернизирам мозъка си?

– Да усъвършенстваш мозъка си? Хайде де! – Втренчен в пода, той я усещаше зад себе си. – Ти наричаш това усъвър-шенстване? Не се опитвай да ме заблуждаваш, момче! Избий си го от главата! Това не е като да четеш Библията, нито пък е някаква форма на самообучение. Знам какво четеш ти. Боклуци. И даже по-лошо.

– Между другото това е история на цивилизацията на инките...

– Обзалагам се, че е по този начин. Обзалагам се още, че е цялостна с гадости за мръсните диваци, като другата, онази за Южните морета. Ти какво, мислиш си, че не зная за нея, а? Криеш я в стаята си, както и всички останали отвратителни неща, които непрестанно четеш...

– Психологията не е отвратителна, мамо!

– На това логика на психиката ли му казваш? Какво знаеш ти за логиката на психиката. Никога няма да не помни времето, когато ми говореше тези мръсотии, в никакъв случай. Само като си помисля, че един наследник може да отиде при личната си майка и да є каже сходни неща!

– Аз единствено се пробвах да ти обясня нещо. То се назовава едипов комплекс и аз мислех, че в случай че обсъдим казуса дружно и рационално се опитаме да го осмислим, може би нещата ще се трансформират към по-добро.

– Да се трансформират? О, момче! Нищо няма да се промени. Можеш да прочетеш всички сходни книги на света, само че отново ще си останеш същият. Не ми би трябвало да чувам доста от тези подли, непристойни измислици, с цел да схвана какво представляваш. Дори едно осемгодишно дете би те схванало. То по този начин си и беше, всичките ти приятелчета те схванаха още на времето. Ти си мамино детенце. Така те назоваха и бяха прави. Такъв си беше, подобен си и постоянно ще си останеш. Голямо, дебело, пораснало мамино детенце.

Барабаненето на думите є, барабаненето вътре в него – те го оглушаваха. Шокира го подлостта на изреченото. В един миг щеше да заплаче. Норман тръсна глава. Само като си помислиш, че тя продължава да се държи по този начин с него даже и в този момент! Но тя може и ще продължава още веднъж и още веднъж, с изключение на...

– Какво „ с изключение на... “?

Господи, белким тя можеше да чете мислите му?

– Знам какво мислиш, Норман. Знам всичко за тебе, момче. Много повече, в сравнение с можеш да си представиш. Но аз знам и това, даже и него, знам какво си представяш, защо бълнуваш в този момент. Мислиш си, че би желал да ме убиеш, нали, Норман? Но не можеш. Защото не си задоволително витален. От двама ни аз съм мощната. И постоянно съм била.

Достатъчно и за двамата. Ето за какво ти в никакъв случай няма да се освободиш от мен, даже и да го пожелаеш същински. Разбира се, надълбоко в себе си ти не го желаеш. Ти имаш потребност от мен, момче. Това е истината, нали?

Норман постепенно се изправи. Все още не се осмеляваше да събере сили и да я огледа. Първо трябваше да си внуши да бъде спокоен. Да бъде доста, доста спокоен. Да не мисли за това, за което тя приказва. Да се опита да му се опълчи, да си спомни. Тя е една остаряла жена, освен това малко превъртяла. Ако продължаваш да я слушаш по този метод, най-после и ти също можеш да превъртиш. Кажи є да се качи в стаята си и да си легне. Там є е мястото.

При това за нея ще е по-добре да се качи бързо, другояче този път ще я удуши със личния є сребърен наниз...

Той стартира да се олюлява, устата му работеше, ограждайки думите му, когато се разнесе звънът.

Това означаваше, че някой бе паркирал пред мотела и звънеше, с цел да бъде обслужен.

Без да си даде труда даже да огледа обратно, Норман влезе в антрето, сграбчи мушамата от закачалката и потъна в мрака на открито.