Проваля ли се Европейският проект? Има достатъчно индикации, за да

...
Проваля ли се Европейският проект? Има достатъчно индикации, за да
Коментари Харесай

Европа е изправена пред тотален разпад, но да очакваме ли чудо *

Проваля ли се Европейският план? Има задоволително индикации, с цел да бъде направено такова съмнение - от непрекъснатите боричкания за това кой и какъв брой способства за НАТО до недообмислени покупко-продажби за контролиране на миграцията и признаците за разрастващ се авторитаризъм в Източна Европа. 

Да, Европа се провали нееднократно през последните 70 години и тези неуспехи бяха превръщани в тухлите, с които беше съграден европейският триумф. Но нещата през днешния ден наподобяват по-различно. И те демонстрират, че Европа е изправена пред цялостен разпад. 

Три разнообразни " версии " на Европа са в основата на това, което познаваме през днешния ден: Европа след 1945 година, Европа на човешките права след 1968 година и обединена Европа, която се появи на международната сцена с края на Студената война. И трите Европи към този момент са под въпрос. 

Да вземем да вземем за пример следвоенна Европа, която е първоосновата на Европейския план. Това е Европа, която помни ужасите и разрушенията на Втората международна война, Европа, която в миналото живееше в непрекъснат боязън от последната война - нуклеарната. Тези страхове изплуваха през 1990 година с разпада на Югославия макар вярата в това, че на континента войната е невъзможна. 

Поствоенна Европа през днешния ден се разпада най-много поради младите генерации, за които Втората международна война е " антична " история. Франсис Фукуяма беше прав: Ние сме в края на историята, когато предишното към този момент няма значение за сегашното. В най-хубавия случай, младото потомство на Европа избира да попива пасивно уроците по история, вместо да разсъждава исторически. В ерата на интернет страната е изгубила монопола си над образованието; един от парадоксите на революцията в връзките е, че докато младите, които поддържат връзка най-вече от предходните генерации, приказват единствено за съвременниците си. Разговорът става непотребен, когато тръгне в посока на шерване на опита на поколенията. 

Има и друга два фактора, които през днешния ден подкопават основите на следвоенна Европа. Първият е, че поколението на оживелите от войната към този момент го няма и вторият е, че за по-голяма част от бежанците и мигрантите, пристигнали от общества отвън континента, Втората международна война не е тяхната война. Когато приказват за война, сирийските бежанци имат поради разрушенията в Алепо, само че не и тези във Варшава или Дрезден. 

Следвоенна Европа се разпада и тъй като болшинството от европейците не престават да одобряват мира за даденост в миг, в който светът се трансформира в по-опасно място за живеене и в който към този момент не може да се допуска, че Съединени американски щати имат интерес да пазят Европа. Мнението на Брюксел, че в този момент от голяма важност е само " меката мощ ", до момента в който военната мощност е отживялост, към този момент не звучи толкоз безапелационно даже за тези, които го пазят. По този метод следвоенното мислене в Европа се трансформира в нейна уязвимост, отколкото в предимство. Следвоенна Европа през днешния ден към този момент няма смисъла на Европа като мирна мощ, тя наподобява като Европа, която е неспособна да се отбранява. (Приемането на тази нова действителност ще бъде изключително мъчително за Германия).

Но има и още една Европа, която търпи неуспех: Европа след 1968 година като план за човешки права и в частност правата на малцинствата. Влиянието на революциите от 1968 година оформя мнението, че страните са виновни за отбраната на жителите си, само че и също, че са опасност за тях. Най-голямото достижение на европейците от 68-а година е в това, че съумяха да убедят жителите на континента да възприемат страната през погледа на уязвими и преследвани групи в личните им общества. Тази революционна смяна в чувството на европейците за света и тяхната роля в него в огромна степен е резултат от процеса на деколонизация, само че и на все по-разпространяващите се показа за народна власт. Ако Европа след събитията от 1968 година може да бъде разказана в една дума, тя е " включване ". 

Но тази Европа през днешния ден също е сложена под въпрос. Драматичните демографски и обществени промени трансформираха европейските общества в застрашено болшинство - това болшинство, което има всичко и се опасява от всичко, общество, което съставлява основата на европейската политика. Застрашените болшинства показват откровен боязън, че те се трансформират в жертви на глобализацията. Определящата характерност на политиката на застрашените болшинства е, че когато гласоподават, те в действителност си показват бъдеще, в което те са малцинство в личната си страна, където тяхната просвета и метод на живот оттук насетне ще бъдат застрашени. Би било огромна политическа неточност, в случай че демократичните сили пренебрегват тези страхове. 

Много от политическите придвижвания, които печелят известност през днешния ден, са значително покровители на правата на болшинствата. Мнозинствата заявяват, че те имат правото да решат кой да бъде част от тяхното политическо семейство, с цел да пазят дружно тяхната лична просвета. В това отношение, мигрантската рецесия от 2015 година беше повратна точка в метода, по който европейците възприемаха глобализацията. Тя по едно и също време означи края на Европа след 1968 година и неуспеха на концепцията за обединена Европа след 1989 година. Симптоматично е това, че младото потомство в Европа е съвсем изцяло толерантно, когато става въпрос за правата на секс малцинствата, само че съвсем няма разлика в мнението на другите генерации, когато става въпрос за мигрантите като опасност за Европа. 

Мигрантската рецесия се трансформира в европейския 11 септември. Така както 11 септември принуди Америка да смени очилата, през които гледаше света, рецесията с мигрантите принудени европейците да слагат под въпрос настройките си против глобализационните процеси. 

Кризата с мигрантите също сложи под въпрос обединена Европа след епохата на Студената война, не просто тъй като европейските Запад и Изток постоянно са на разнообразни позиции, когато става въпрос за бежанците, само че и тъй като това разкри съществуването на две разнообразни Европи, когато приказваме за културно и етническо многообразие. 

Иронията на историята е, че до момента в който при започване на 20 век Централна и Източна Европа са най-разнородните елементи на континента, в този момент те са етнически хомогенни. В същото време, до момента в който Западна Европа е заета с това по какъв начин да интегрира чужденците, живеещи в страните им, жителите на Централна Европа са се захванали с предизвикването да извърнат наклонността младите да напущат. Докато Западът се пробва да се оправя с " разнообразието " Изтокът се бори за решение на казуса с обезлюдяването. В интервала от 1989 до 2017 година Латвия са напуснали 27 % от популацията ѝ, Литва - 23 %, България - 21. Комбинацията със застаряващото население, ниската раждаемост и непрестанното " приключване " на работна ръка е източник на демографска суматоха в Централна и Източна Европа, до момента в който в това време се следи политическа нервност против бежанците, които идват от други райони на планетата. Истината е, че повече източноевропейци са напуснали страните си, с цел да се открият в Западна Европа от финансовата рецесия през 2008 до момента, в сравнение с са бежанците вследствие на войната в Сирия. 

За две десетилетия след 1989 година политическата философия на посткомунистическа Централна и Източна Европа може да се дефинира като императив, който звучи по този начин: Имитирайте Запада! Този развой има разнообразни избрания - демократизация, либерализация,  разширяване, конвергенция, интеграция, европеизация - само че главната цел, преследвана от посткомунистическите реформатори, е елементарна: те желаят страните им да замязят на Запада. Тези процеси съставляват въвеждането на либерално-демократични институции, използването на политически и стопански " предписания " и приемането на западни полезности. Имитацията е необятно възприемана като най-краткият път към независимост и разцвет. 

Европа към този момент не е разграничена от комунисти и демократи. Тя е разграничена от имитатори и имитирани. Но преследването на политическа и икономическа промяна посредством имитирането на непознат модел има повече морални и психически негативи. Животът на имитатора е комбинация от чувството за малоценност, непълноценност, взаимозависимост, изгубена еднаквост и престореност. Имитаторите не са щастливи хора. Успехите в никакъв случай не са техни, за разлика от неуспехите. 

Първата Европа, следвоенната, се провали поради избледнелия спомен от войната и тъй като стана неспособна да се отбрани сама. Втората Европа, тази след 1968 година, се провали, тъй като се трансформира в Европа на малцинствата. Тя към момента се пробва да убеди болшинствата, че техните културни права ще бъдат съхранени, без демокрацията да бъде превърната в инструмент на изключването. Европа след 1989 година се провали, тъй като не желае повече да имитира Запада и да бъде съдена от него и тъй като избира да построи собствен контра модел. 

Означава ли всичко това, че Европа върви окончателно към разпад? Фатализмът би бил неточност. Има значение това дали Европа ще влага във военни качества и дали ще спре да приема отбраната от Съединени американски щати като даденост. Значение има и това, че по същия метод както европейските либерал-демократи съумяха да дерадикализират извънредно левите течения през 1970-те и 1980-те, по този начин би трябвало да бъде сторено през днешния ден и с извънредно десните. Хората би трябвало да си спомнят, че през 1970-те центристите в Германия гледаха на антисистемния левичар Йошка Фишер - по-късно немски външен министър - като на опасност за капиталистическия, либерален Запад. И когато става въпрос за връзките Изток-Запад в Европа, предизвикването е да се откри метод за сериозна рецензия на властническия завой в Източна Европа без да настояваме, че имитирането на Запада е единственият смисъл на демокрацията или наивно да си представим, че ангажиментът към демокрацията може да бъде платен с кохезионни фондове от Брюксел.

Преди 70 години Европа като по знамение съумя да преодолее разрушенията от Втората международна война и да ги трансформира в основата на един кротичък план. Успя да трансформира революционния яд от 1968 година в политически напредък. Успя за по-малко от две десетилетия да сплоти разделяния повече от 50 години континент по време на Студената война. Ако Европа е съумяла да трансформира толкоз доста неуспехи в триумфи, сигурно можем да се надяваме, че тя още веднъж ще реализира същото знамение.

____

* Заглавието е на редакцията на OFFNews. С дребни съкращения материалът  " 3 Versions of Europe Are Collapsing at the Same Time " е преведен от електронното издание на Foreign Policy.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР