Пламен Павлов: Само за 20-25 години първите Асеневци превърнаха една забравена и бедна византийска провинция във велика европейска, политическа и културна сила
Професор лекар Пламен Павлов е историк, учител, стихотворец и журналист, почетен жител на Велико Търново, притежател на Знака на Независимостта и Меча на Кубрат. Ето какво показа той в особено изявление за Actualno.com в първия ден от откриването на интернационалната научна конференция „ България, българите и светът “ (26 - 28 октомври 2018 г.), която се организира във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий “ в чест на неговата 60-годишнина:
Защо е значим този интернационален конгрес за Вас и какво обръщение отправяте посредством него към днешните българи?
Понеже е Димитровден, хубаво е да си спомним за въстанието на Петър и Асен, и възобновяването на българската страна след близо два века непознато владичество.
По този мотив постоянно наблягам, ненапълно на смешка, само че то е истина - в нашата матрица на мисленето се е втълпило едно – братята освободители , и визията е за някакви велики или непознати сили, а в тази ситуация ние имаме двама братя, които са освободили България. В директния и преносния смисъл на думата, това разбиране има право на битие и то се отнася точно за Петър и Асен, а и за Калоян, който, въпреки и доста млад, също взе участие в това събитие.
Другото нещо, което ни кара да се връщаме към сходни интервали от нашето минало е, че единствено за 20 - 25 години, първите трима Асеневци – Петър, Асен и Калоян трансфораха една забравена и бедна византийска провинция във велика европейска, политическа и културна мощ . И в този момент, когато хленчим, че прехода не свършвал, би трябвало да си спомним, че в доста по-тежки интервали нашата нация го е правила. Правила го е, несъмнено, и след Освобождението, с помощта на такива персони като Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Петко Каравелов... Така, че нашите самооправдания сега и хленчове, нямат никаква логичност на фона на това, което сме показвали като дарба и изключително елита ни преди епохи.
Що се отнася до моето отношение, аз съм доста поласкан и доста разчувстван от отношението на моите сътрудници към самия мен, и не по-малко на всички тези посетители, които пристигнаха от 12 страни, като поръчките бяха от още повече места. Но въпреки всичко в този момент е деен сезон, университетите работят, някои хора от Казахстан или от Съединените щати не е толкоз елементарно да дойдат. Когато излезе алманах, там ще има техните отчети. Това е едно самопризнание за мен не толкоз като академик , тъй като аз нямам самоусещането, че съм единствено кабинетен академик. Разбира се, постоянно съм се занимавал с изследователска работа и това ми доставя наслаждение, само че доста по-голямо задоволство за мен има от това, че се пробвам да бъда популяризатор на историята . И това се прави оценка от ден на ден от нашата гилдия, която беше доста херметично затворена и съвсем не контактуваше с обществото. Историята на всички места по света, в това число и в България е просвета, която има обществени измерения и вълнува хората. Предаването, което повеждам „ В час по България “ ми отвори очите какъв брой доста хора се интересуват от история, било на любителско, било на локално ниво – това няма никакво значение. И това са хора от всевъзможни възрасти. Благодарение на Facebook, където има алтернатива за телевизионни излъчвания, аз открих някои неща, които изначало не можех да допускам. Предимно се счита, че сходни излъчвания се гледат от пенсионерска аудитория, или от хора над 40 – 50 години. Разбира се, Facebook може би не е най-представителната извадка, само че когато е въз основата на пет хиляди души, въпреки всичко не е непредставителна. Оказа се, че най-активната публика, които имат отношение, са хората сред 25 и 45 години, и че примерно предаването се гледа най-вече в София, след това във Варна, във Велико Търново, в Русе - откъдето съм аз, и в доста други места. Но от време на време на четвърто място е Лондон, или има хора, които са го гледали в Бразилия, т.е., глобализацията дава опция българската история, посредством точно на такива известни излъчвания, на процедура да стига до българите по света, пък и до българофилите по света, тъй като има и такива хора. Моите сътрудници, които са тук, са с доста топло отношение към България, в това число и сътрудниците от Сърбия, и от под дърво и камък.
Като създател и водещ на предаване за историята, приносът Ви за нейното разпространение е скъп и огромен. Дадохте образци за съвземането на нацията, които повдигат българския дух. Изследвате и Българското Възраждане - кои проблеми и персони от този интервал са в центъра на Вашето внимание и кои са Вашите най-големи достижения?
Малко със самоирония мога да кажа, че откогато започнах да повеждам телевизионни излъчвания проучвам цялата българска история, пробвам се да я разбирам и да я препредавам на хората. Имам книга за Спартак , т.е., мога да отида в античността. Имам една серия за бележити българи , на която съм основен редактор и главен създател, в 10 тома, които бяха издадени през 2012 година. Там аз включих и Александър Македонски като част от българската история, тъй като за Антична Македония ние имаме не по-малки права от днешната Република Северна Македония или Македония, и Република Гърция.
Към Възраждането имам доста мощен афинитет. Написах книга за Левски, която ми лиши доста старания. Давал съм изявленията, писал съм публикации за Левски, само че да напишеш книга за Левски не е по никакъв начин елементарна работа. Защото за него има над 150 книги, настрана има голям брой публикации. Първоначално имах концепцията да напиша научно-популярна книга, нещо в духа на Мерсия Макдермот - в по-популярна светлина, само че се оказа, че не съм склонен с огромна част от това, което виждам. И си мисля, че съм прав. Моята книга има характерност на проучване. Левски е образован националист, той е човек, който е водач на междинната класа, на богатата класа, а нас постоянно са ни учили, че Левски е национален трибун. Разбира се, той е и подобен, той е повсеместен, само че като погледнем комитетите – на всички места те са от хора, които са от междинна ръка нагоре и това е напълно обикновено. Това демонстрира какъв голям родолюбив капацитет е имала богатата класа в България, което през днешния ден май не го виждаме изключително. Тези хора са осъзнавали какво значи да си под непозната власт, да бъдеш тъпкан от непознато законодателство, от корупционна система, и са се борили да създадат една република, която да бъде сред първите в Европа. Нашите хора имат доста високи условия, в това число и Левски. Другото нещо, което за Левски може да се каже, че той е на първо място с мислене на офицер. Разбира се, той е духовник, и е безсребърник, приел е самичък монашеството, защото задачата му да служи на България не допуска да има частен живот. Но той мисли като офицер и се пробва да построи една действителна конструкция. Това не са единствено патриотични песни, както е било до тогава, или опити извън, каквито са на несъмнено великия Раковски – негов преподавател, и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Понеже има доста огромен опит, още от времето, когато с вуйчо си е обикалял, той е виждал, че същинските сили са в самата България, че ресурсите са в България. И аз, може и да съм краен, само че мисля, че в случай че някой е освободил България, това е Васил Левски . Той може да бъде именуван и избавител, защото без неговите комитети нямаше да се случи нито Априлското въстание, нито Руско-турската война. Чувствах се задължен да кажа това, което мисля за Левски. И несъмнено, той не е някакъв уединен вълк-единак или рицар-самотник, бил е подкрепян от ужасно доста хора - по време на процеса или по-скоро на следствието в София се приказва за 12 или 14 хиляди души в комитетската мрежа на Левски и това е за по-малко от две години.
Като човек, който се занимава със Средновековие, мога да кажа, че не би трябвало да има ясни разграничителни линии сред епохите – те са естествени за актуалната просвета, само че има доста прилики сред тях. Примерно, Левски има доста мощно възприятие за историята, и в неговото тефтерче има песента на Добри Чинтулов за Трапезица и цар Асен. Това е алегорична връзка с днешния ден – Димитровден и с тази конференция.
Като историк какво ще кажете, имаме ли късмет да реализираме чистата и свята република – блян на Левски?
Идеалът на Левски надали можем да го реализираме в близко бъдеще, само че най-малкото е да имаме високи условия към нашите политици и да не им прощаваме техните непрекъснати пируети, прехвърляния от една позиция в друга. В това отношение, чиста република значи парламентарна или може би президентска република, защото тогава републиката не е доста публикувана – в цяла Европа има две републики – Швейцария - обичайно, и Франция. Около самото разбиране „ чиста и свята “, моят починал сътрудник професор Иван Стоянов сподели, че то не е казано тъкмо по този начин. „ Свобода и чиста република “ - споделя Левски , другото е от мемоари. Но по този начин или другояче, той си показва един модел, който е отричане на деспотичния модел на Османската империя, и на Руската империя също, и на всяка деспотия. Но Левски не си прави никакви илюзии и за западната народна власт. Той не е податлив да придвижва механично непознатия опит. Помага му християнската му природа на духовник, църковната взаимност и християнската община като такава. Има върху какво да се мисли...
Нашите средновековни владетели, нашите герои – това са хора визионери , и в тази конференция, в част от отчетите го има, че те имат ясна концепция какво вършат, знаят към какво се стремят, не я карат ден за ден, както се случва през последните 25 – 30 години у нас. Не, че няма визионери – има, само че просто този миг отстъпва на всекиднението, на някакви политически бодуарни разногласия. Това липсва, може би, на модерна България. Другото е самочувствието . Ние сме народ, който доста е тъпкан, изключително от комунистическия режим през последния век и това ни е довело до едно ниско самочувствие. А виждаме, че нашите средновековни българи са имали доста съществено самочувствие. Даже са упреквани във надменност, в българска горделивост. Това е нещо, което ни е исконно, то е качество, което приказва за един почит, който внася България в тогавашния свят.
Доволен ли сте от избора си на специалност и за какво се насочихте към историята?
Аз съм от семейство на учители. Баща ми е от Северозападна България, село Струпен, в този момент Лазарово, община Кнежа, окръг Враца, в този момент област Плевен. Майка ми е от балканджийски жанр, слязъл от планината в село Пейчиново, община Бяла, област Русе. Като учителско дете съм израснал сред книгите. Тъй като влязох по-напред в класирането българска лингвистика, доста се колебаех, само че въпреки всичко взех решение за историята. Продължавам да имам мощен интерес към литературата и не съм скъсал с литературните си пристрастия. Но не бих направил различен избор, в случай че трябваше да го върша още веднъж.
Творите и като стихотворец, с изключение на като историк, журналист и учител...
Между тези неща има доста пресечни точки. Литературата е нещо по-особено. Това са си мои персонални чувства, които съм се опитал да препредам, само че нямам искания. Не съм си повярвал толкоз доста, колкото от време на време се случва. Надявам се, защото човек би трябвало да е стъпил крепко на земята , да живее сред хората, а не да бъде в някакви илюзорни кули от слонова кост или нещо друго.
Явно сте имали независимост на креативната самодейност в своя професионален път...
Тази независимост се извоюва, тя не ни е дадена по този начин. Но аз не мога да се оплача, защото моите учители във Великотърновския университет – става дума за хора, огромна част от които за жалост към този момент не са сред живите , бяха свободомислещи хора , приказвам за професор Йордан Андреев, за професор Василка Тръпкова – Заимова, за други огромни имена и от Сафия като доцент Борислав Примов, професор Петър Тивчев, мога да продължа още доста... Имахме шанса да ни преподават хора, на които в София се гледаше с съмнение. Самият професор Александър Бурмов, който е основал нашия университет, е един представител на левицата, само че той е бил доста прецизен и почтен човек и е поканил доста положителни експерти, без да се въздейства от идеологически предразсъдъци. Така, че Великотърновският университет беше, продължава, уповавам се, и още повече ми се желае да бъде една свободна мисловна територия , където и контакта със студентите е доста по-непосредствен. Свободата на научно търсене е доста по-разкрепостена на фона на някои други и ние мисля, че наложихме подобен звук. Тази конференция, колкото и нескромно да е, че е отдадена на мен, демонстрира, че имаме авторитет, че идват доста хора, някои идват поради мен, че сме другари от доста години.
Кое е новото във висшето обучение по история и каква е Вашата персонална философия на учител и историк?
Новото е добре забравеното остаряло. Независимо от всички нововъведения, новото, за огромно страдание освен по история, е голямата бумащина , с която се занимаваме, от която се оплакват и лекари, и учители... в случай че може тази бюрократична месомелачка да бъде отстранена, би било доста по-добре.
Иначе, в образованието по история към този момент няма тези идеологически канони, които без значение от смяната на 10 ноември (бел. на ред. – 1989 г.) продължаваха да участват. Вече има доста по-голяма независимост. За страдание, ние към момента не можем да се преборим с този насаждан нихилизъм, който в продължение на толкоз десетилетия прави историята и до през днешния ден сякаш самоцелна. А тя не е самоцелна. Ако погледнем всички наши съседи, огромни и дребни европейски страни, там историята е нещо, което извънредно доста се уважава. Това в действителност го схваща и нашият народ, изключително огромните групи българи в чужбина, и аз откровено се надявам, че те ще се върнат някой ден, най-малко по-голямата част от тях. Други страни, които имат надалеч по-скромна история от нашата, ценят всичко и това се вижда и у нас. Може би единствено огромна част от политиците не го виждат. Достатъчно е да забележим какво става на 3-ти март на Шипка, или на Панорамата в Плевен, във Велико Търново на деня на Независимостта и на други огромни празници, т.е., този културно-исторически или поклонически туризъм има доста сериозна вероятност, и това се дължи безспорно и на отношението към историята.
Как преценявате конкуренцията като фактор в науката и образованието?
Конкуренцията е нещо, което постоянно е било мотор на развиването и на напредъка. Аз не мисля, че сега у нас има задоволително ясни правила за конкуренция и задоволително независимост за конкуренция. Това се вижда и със студентските проблеми и с другите университети. Обедняването на една огромна част от народа и изключително на интелигенцията се отразява до такава степен, че доста хора не могат да си разрешат да учат където желаят. Другото е, непропорционалното присъединяване на непознати университети в България, които са подкрепяни от държавни структури, в това число и от медии. Истината е, че в доста случаи наши деца отиват да учат в не изключително влиятелни висши образователни заведения единствено с цел да са учили в Германия или във Франция. Аз не отхвърлям правото на всеки да учи където желае, само че доста постоянно това, което учат някъде на открито би могло да бъде осъществено в България, още повече, посредством стратегии като Еразъм може да се учи и тук, и там, и то с доста по-ясни правила, в сравнение с с едно робуване на някакви предубеждения, че би трябвало безусловно да си приключил в чужбина.
По-скоро българското обучение би трябвало да се отвори и да идват чужденци да учат при нас, както е ставало, и го има и сега. Тъй като не е обикновено наши деца да печелят олимпиади по математика, или по физика, или по друго, и да слушам от медиите, че би трябвало да отидат да учат в Кембридж или в Оксфорд, по-скоро тези от Кембридж би трябвало да дойдат да учат тук, където наши учители, ученици на наши университети, са съумели при оскъдицата на средства за нашето обучение да приготвят такива деца. И тук отново става дума освен за национализъм и някакви идеалистични подбуди, само че за напълно прагматични решения и действителни процеси, които една страна би трябвало да поддържа. И мислене, несъмнено. Една от огромните революции, които към момента не са се направили, е точно в мисленето ни – ние продължаваме да мислим инерционно, въз основата на едни или други предразсъдъци, предръзсъдъци, неведение.
Защо познаването на историята е значимо за младежите и за всяка персона?
То е значимо за всички хора, още повече, че хората развиват пиетет към историята след 30 годишна възраст - практиката го демонстрира. Примерно Бисмарк, когато го попитали за успеха на Прусия над Франция, на кого би трябвало да се благодари –на генералите или на полицията, той споделя – на учителите по история и по литература, защото те са основали духа на немската нация. Въпросът не е да бъдем войнствени и да търсим някакви реванши, само че въпреки това себепознанието е доста значимо за нашата еднаквост . Другото значи да се откажем от личната си личностна еднаквост. Много постоянно по-либерално насочени, съгласно мен псевдолиберално, споделят, че историческите познания нямат изключително значение, че са някакви анахронизми. Напротив, не са анахронизми историческите познания, те демонстрират един опит, от който би трябвало да се учим. Най-често въобще не се учим. Този опит може да бъде впрегнат в името на положителни хрумвания, на положителни дела . Това е съгласно мен, което въодушевява толкоз доста хора да ги вълнува историята в една или друга форма.
Творите непрестанно, всеки ден. Как се реализира толкоз доста до 60 години?
Не мисля, че чак толкоз доста съм направил. Повече съм на вълна популяризация на историята. Оттам може би се основава такова усещане. Но тя за мен е не по-малко значима в сравнение с самата научна дисциплинираност. С доста труд, и с доста липса на време се пробвам да се оправя.
Успявате да съчетавате всичко. Има ли основна поддържаща роля в фамилията?
Моето семейство постоянно ме е поддържало, и жена ми Румяна, и децата ми Христо и Мария, и родителите ми - двамата учители, да са живи и здрави! Винаги са били солидарни с мен, те са и първите ми читатели. Всичко, което пиша, брачната половинка ми го чете, от време на време и щерка ми го чете, от време на време и сина ми. Не мога да се оплача от липса на схващане, защото да се живее с мен не е доста елементарно. Аз съм непрестанно в придвижване, в някаква полуистерична форма от време на време, когато има доста задания. Но мисля, че Господ хора събира...
Какво ще пожелаете на всички, които през днешния ден потеглят по Вашия път?
Първо приветствам всички, които честват Димитровден, а те са доста, и изобщо цялата ни нация, градове като Сливен, специалности като строителите...
Всички, които потеглят, да не губят кураж, да не губят задачата, да бъдат по-упорити! Аз самият съм по-скоро песимист, само че постоянно съм бил и оптимист, колкото и невероятно да е това комбиниране. За мен чашата е по-скоро на половина цялостна, в случай че използваме тази христоматийна максима, само че без труд и отдаване на идея, няма по какъв начин да се изпълни. Аз не го считам за работа, считам го за част от мене. Да не прозвучи самохвално, само че работата за мен не е повинност, а нещо, което ми доставя наслаждение. Другото нещо, което ми доставя наслаждение е да чувам музика... основно чувам музика, и около това върша и нещо друго.
Защо е значим този интернационален конгрес за Вас и какво обръщение отправяте посредством него към днешните българи?
Понеже е Димитровден, хубаво е да си спомним за въстанието на Петър и Асен, и възобновяването на българската страна след близо два века непознато владичество.
По този мотив постоянно наблягам, ненапълно на смешка, само че то е истина - в нашата матрица на мисленето се е втълпило едно – братята освободители , и визията е за някакви велики или непознати сили, а в тази ситуация ние имаме двама братя, които са освободили България. В директния и преносния смисъл на думата, това разбиране има право на битие и то се отнася точно за Петър и Асен, а и за Калоян, който, въпреки и доста млад, също взе участие в това събитие.
Другото нещо, което ни кара да се връщаме към сходни интервали от нашето минало е, че единствено за 20 - 25 години, първите трима Асеневци – Петър, Асен и Калоян трансфораха една забравена и бедна византийска провинция във велика европейска, политическа и културна мощ . И в този момент, когато хленчим, че прехода не свършвал, би трябвало да си спомним, че в доста по-тежки интервали нашата нация го е правила. Правила го е, несъмнено, и след Освобождението, с помощта на такива персони като Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Петко Каравелов... Така, че нашите самооправдания сега и хленчове, нямат никаква логичност на фона на това, което сме показвали като дарба и изключително елита ни преди епохи.
Що се отнася до моето отношение, аз съм доста поласкан и доста разчувстван от отношението на моите сътрудници към самия мен, и не по-малко на всички тези посетители, които пристигнаха от 12 страни, като поръчките бяха от още повече места. Но въпреки всичко в този момент е деен сезон, университетите работят, някои хора от Казахстан или от Съединените щати не е толкоз елементарно да дойдат. Когато излезе алманах, там ще има техните отчети. Това е едно самопризнание за мен не толкоз като академик , тъй като аз нямам самоусещането, че съм единствено кабинетен академик. Разбира се, постоянно съм се занимавал с изследователска работа и това ми доставя наслаждение, само че доста по-голямо задоволство за мен има от това, че се пробвам да бъда популяризатор на историята . И това се прави оценка от ден на ден от нашата гилдия, която беше доста херметично затворена и съвсем не контактуваше с обществото. Историята на всички места по света, в това число и в България е просвета, която има обществени измерения и вълнува хората. Предаването, което повеждам „ В час по България “ ми отвори очите какъв брой доста хора се интересуват от история, било на любителско, било на локално ниво – това няма никакво значение. И това са хора от всевъзможни възрасти. Благодарение на Facebook, където има алтернатива за телевизионни излъчвания, аз открих някои неща, които изначало не можех да допускам. Предимно се счита, че сходни излъчвания се гледат от пенсионерска аудитория, или от хора над 40 – 50 години. Разбира се, Facebook може би не е най-представителната извадка, само че когато е въз основата на пет хиляди души, въпреки всичко не е непредставителна. Оказа се, че най-активната публика, които имат отношение, са хората сред 25 и 45 години, и че примерно предаването се гледа най-вече в София, след това във Варна, във Велико Търново, в Русе - откъдето съм аз, и в доста други места. Но от време на време на четвърто място е Лондон, или има хора, които са го гледали в Бразилия, т.е., глобализацията дава опция българската история, посредством точно на такива известни излъчвания, на процедура да стига до българите по света, пък и до българофилите по света, тъй като има и такива хора. Моите сътрудници, които са тук, са с доста топло отношение към България, в това число и сътрудниците от Сърбия, и от под дърво и камък.
Като създател и водещ на предаване за историята, приносът Ви за нейното разпространение е скъп и огромен. Дадохте образци за съвземането на нацията, които повдигат българския дух. Изследвате и Българското Възраждане - кои проблеми и персони от този интервал са в центъра на Вашето внимание и кои са Вашите най-големи достижения?
Малко със самоирония мога да кажа, че откогато започнах да повеждам телевизионни излъчвания проучвам цялата българска история, пробвам се да я разбирам и да я препредавам на хората. Имам книга за Спартак , т.е., мога да отида в античността. Имам една серия за бележити българи , на която съм основен редактор и главен създател, в 10 тома, които бяха издадени през 2012 година. Там аз включих и Александър Македонски като част от българската история, тъй като за Антична Македония ние имаме не по-малки права от днешната Република Северна Македония или Македония, и Република Гърция.
Към Възраждането имам доста мощен афинитет. Написах книга за Левски, която ми лиши доста старания. Давал съм изявленията, писал съм публикации за Левски, само че да напишеш книга за Левски не е по никакъв начин елементарна работа. Защото за него има над 150 книги, настрана има голям брой публикации. Първоначално имах концепцията да напиша научно-популярна книга, нещо в духа на Мерсия Макдермот - в по-популярна светлина, само че се оказа, че не съм склонен с огромна част от това, което виждам. И си мисля, че съм прав. Моята книга има характерност на проучване. Левски е образован националист, той е човек, който е водач на междинната класа, на богатата класа, а нас постоянно са ни учили, че Левски е национален трибун. Разбира се, той е и подобен, той е повсеместен, само че като погледнем комитетите – на всички места те са от хора, които са от междинна ръка нагоре и това е напълно обикновено. Това демонстрира какъв голям родолюбив капацитет е имала богатата класа в България, което през днешния ден май не го виждаме изключително. Тези хора са осъзнавали какво значи да си под непозната власт, да бъдеш тъпкан от непознато законодателство, от корупционна система, и са се борили да създадат една република, която да бъде сред първите в Европа. Нашите хора имат доста високи условия, в това число и Левски. Другото нещо, което за Левски може да се каже, че той е на първо място с мислене на офицер. Разбира се, той е духовник, и е безсребърник, приел е самичък монашеството, защото задачата му да служи на България не допуска да има частен живот. Но той мисли като офицер и се пробва да построи една действителна конструкция. Това не са единствено патриотични песни, както е било до тогава, или опити извън, каквито са на несъмнено великия Раковски – негов преподавател, и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Понеже има доста огромен опит, още от времето, когато с вуйчо си е обикалял, той е виждал, че същинските сили са в самата България, че ресурсите са в България. И аз, може и да съм краен, само че мисля, че в случай че някой е освободил България, това е Васил Левски . Той може да бъде именуван и избавител, защото без неговите комитети нямаше да се случи нито Априлското въстание, нито Руско-турската война. Чувствах се задължен да кажа това, което мисля за Левски. И несъмнено, той не е някакъв уединен вълк-единак или рицар-самотник, бил е подкрепян от ужасно доста хора - по време на процеса или по-скоро на следствието в София се приказва за 12 или 14 хиляди души в комитетската мрежа на Левски и това е за по-малко от две години.
Като човек, който се занимава със Средновековие, мога да кажа, че не би трябвало да има ясни разграничителни линии сред епохите – те са естествени за актуалната просвета, само че има доста прилики сред тях. Примерно, Левски има доста мощно възприятие за историята, и в неговото тефтерче има песента на Добри Чинтулов за Трапезица и цар Асен. Това е алегорична връзка с днешния ден – Димитровден и с тази конференция.
Като историк какво ще кажете, имаме ли късмет да реализираме чистата и свята република – блян на Левски?
Идеалът на Левски надали можем да го реализираме в близко бъдеще, само че най-малкото е да имаме високи условия към нашите политици и да не им прощаваме техните непрекъснати пируети, прехвърляния от една позиция в друга. В това отношение, чиста република значи парламентарна или може би президентска република, защото тогава републиката не е доста публикувана – в цяла Европа има две републики – Швейцария - обичайно, и Франция. Около самото разбиране „ чиста и свята “, моят починал сътрудник професор Иван Стоянов сподели, че то не е казано тъкмо по този начин. „ Свобода и чиста република “ - споделя Левски , другото е от мемоари. Но по този начин или другояче, той си показва един модел, който е отричане на деспотичния модел на Османската империя, и на Руската империя също, и на всяка деспотия. Но Левски не си прави никакви илюзии и за западната народна власт. Той не е податлив да придвижва механично непознатия опит. Помага му християнската му природа на духовник, църковната взаимност и християнската община като такава. Има върху какво да се мисли...
Нашите средновековни владетели, нашите герои – това са хора визионери , и в тази конференция, в част от отчетите го има, че те имат ясна концепция какво вършат, знаят към какво се стремят, не я карат ден за ден, както се случва през последните 25 – 30 години у нас. Не, че няма визионери – има, само че просто този миг отстъпва на всекиднението, на някакви политически бодуарни разногласия. Това липсва, може би, на модерна България. Другото е самочувствието . Ние сме народ, който доста е тъпкан, изключително от комунистическия режим през последния век и това ни е довело до едно ниско самочувствие. А виждаме, че нашите средновековни българи са имали доста съществено самочувствие. Даже са упреквани във надменност, в българска горделивост. Това е нещо, което ни е исконно, то е качество, което приказва за един почит, който внася България в тогавашния свят.
Доволен ли сте от избора си на специалност и за какво се насочихте към историята?
Аз съм от семейство на учители. Баща ми е от Северозападна България, село Струпен, в този момент Лазарово, община Кнежа, окръг Враца, в този момент област Плевен. Майка ми е от балканджийски жанр, слязъл от планината в село Пейчиново, община Бяла, област Русе. Като учителско дете съм израснал сред книгите. Тъй като влязох по-напред в класирането българска лингвистика, доста се колебаех, само че въпреки всичко взех решение за историята. Продължавам да имам мощен интерес към литературата и не съм скъсал с литературните си пристрастия. Но не бих направил различен избор, в случай че трябваше да го върша още веднъж.
Творите и като стихотворец, с изключение на като историк, журналист и учител...
Между тези неща има доста пресечни точки. Литературата е нещо по-особено. Това са си мои персонални чувства, които съм се опитал да препредам, само че нямам искания. Не съм си повярвал толкоз доста, колкото от време на време се случва. Надявам се, защото човек би трябвало да е стъпил крепко на земята , да живее сред хората, а не да бъде в някакви илюзорни кули от слонова кост или нещо друго.
Явно сте имали независимост на креативната самодейност в своя професионален път...
Тази независимост се извоюва, тя не ни е дадена по този начин. Но аз не мога да се оплача, защото моите учители във Великотърновския университет – става дума за хора, огромна част от които за жалост към този момент не са сред живите , бяха свободомислещи хора , приказвам за професор Йордан Андреев, за професор Василка Тръпкова – Заимова, за други огромни имена и от Сафия като доцент Борислав Примов, професор Петър Тивчев, мога да продължа още доста... Имахме шанса да ни преподават хора, на които в София се гледаше с съмнение. Самият професор Александър Бурмов, който е основал нашия университет, е един представител на левицата, само че той е бил доста прецизен и почтен човек и е поканил доста положителни експерти, без да се въздейства от идеологически предразсъдъци. Така, че Великотърновският университет беше, продължава, уповавам се, и още повече ми се желае да бъде една свободна мисловна територия , където и контакта със студентите е доста по-непосредствен. Свободата на научно търсене е доста по-разкрепостена на фона на някои други и ние мисля, че наложихме подобен звук. Тази конференция, колкото и нескромно да е, че е отдадена на мен, демонстрира, че имаме авторитет, че идват доста хора, някои идват поради мен, че сме другари от доста години.
Кое е новото във висшето обучение по история и каква е Вашата персонална философия на учител и историк?
Новото е добре забравеното остаряло. Независимо от всички нововъведения, новото, за огромно страдание освен по история, е голямата бумащина , с която се занимаваме, от която се оплакват и лекари, и учители... в случай че може тази бюрократична месомелачка да бъде отстранена, би било доста по-добре.
Иначе, в образованието по история към този момент няма тези идеологически канони, които без значение от смяната на 10 ноември (бел. на ред. – 1989 г.) продължаваха да участват. Вече има доста по-голяма независимост. За страдание, ние към момента не можем да се преборим с този насаждан нихилизъм, който в продължение на толкоз десетилетия прави историята и до през днешния ден сякаш самоцелна. А тя не е самоцелна. Ако погледнем всички наши съседи, огромни и дребни европейски страни, там историята е нещо, което извънредно доста се уважава. Това в действителност го схваща и нашият народ, изключително огромните групи българи в чужбина, и аз откровено се надявам, че те ще се върнат някой ден, най-малко по-голямата част от тях. Други страни, които имат надалеч по-скромна история от нашата, ценят всичко и това се вижда и у нас. Може би единствено огромна част от политиците не го виждат. Достатъчно е да забележим какво става на 3-ти март на Шипка, или на Панорамата в Плевен, във Велико Търново на деня на Независимостта и на други огромни празници, т.е., този културно-исторически или поклонически туризъм има доста сериозна вероятност, и това се дължи безспорно и на отношението към историята.
Как преценявате конкуренцията като фактор в науката и образованието?
Конкуренцията е нещо, което постоянно е било мотор на развиването и на напредъка. Аз не мисля, че сега у нас има задоволително ясни правила за конкуренция и задоволително независимост за конкуренция. Това се вижда и със студентските проблеми и с другите университети. Обедняването на една огромна част от народа и изключително на интелигенцията се отразява до такава степен, че доста хора не могат да си разрешат да учат където желаят. Другото е, непропорционалното присъединяване на непознати университети в България, които са подкрепяни от държавни структури, в това число и от медии. Истината е, че в доста случаи наши деца отиват да учат в не изключително влиятелни висши образователни заведения единствено с цел да са учили в Германия или във Франция. Аз не отхвърлям правото на всеки да учи където желае, само че доста постоянно това, което учат някъде на открито би могло да бъде осъществено в България, още повече, посредством стратегии като Еразъм може да се учи и тук, и там, и то с доста по-ясни правила, в сравнение с с едно робуване на някакви предубеждения, че би трябвало безусловно да си приключил в чужбина.
По-скоро българското обучение би трябвало да се отвори и да идват чужденци да учат при нас, както е ставало, и го има и сега. Тъй като не е обикновено наши деца да печелят олимпиади по математика, или по физика, или по друго, и да слушам от медиите, че би трябвало да отидат да учат в Кембридж или в Оксфорд, по-скоро тези от Кембридж би трябвало да дойдат да учат тук, където наши учители, ученици на наши университети, са съумели при оскъдицата на средства за нашето обучение да приготвят такива деца. И тук отново става дума освен за национализъм и някакви идеалистични подбуди, само че за напълно прагматични решения и действителни процеси, които една страна би трябвало да поддържа. И мислене, несъмнено. Една от огромните революции, които към момента не са се направили, е точно в мисленето ни – ние продължаваме да мислим инерционно, въз основата на едни или други предразсъдъци, предръзсъдъци, неведение.
Защо познаването на историята е значимо за младежите и за всяка персона?
То е значимо за всички хора, още повече, че хората развиват пиетет към историята след 30 годишна възраст - практиката го демонстрира. Примерно Бисмарк, когато го попитали за успеха на Прусия над Франция, на кого би трябвало да се благодари –на генералите или на полицията, той споделя – на учителите по история и по литература, защото те са основали духа на немската нация. Въпросът не е да бъдем войнствени и да търсим някакви реванши, само че въпреки това себепознанието е доста значимо за нашата еднаквост . Другото значи да се откажем от личната си личностна еднаквост. Много постоянно по-либерално насочени, съгласно мен псевдолиберално, споделят, че историческите познания нямат изключително значение, че са някакви анахронизми. Напротив, не са анахронизми историческите познания, те демонстрират един опит, от който би трябвало да се учим. Най-често въобще не се учим. Този опит може да бъде впрегнат в името на положителни хрумвания, на положителни дела . Това е съгласно мен, което въодушевява толкоз доста хора да ги вълнува историята в една или друга форма.
Творите непрестанно, всеки ден. Как се реализира толкоз доста до 60 години?
Не мисля, че чак толкоз доста съм направил. Повече съм на вълна популяризация на историята. Оттам може би се основава такова усещане. Но тя за мен е не по-малко значима в сравнение с самата научна дисциплинираност. С доста труд, и с доста липса на време се пробвам да се оправя.
Успявате да съчетавате всичко. Има ли основна поддържаща роля в фамилията?
Моето семейство постоянно ме е поддържало, и жена ми Румяна, и децата ми Христо и Мария, и родителите ми - двамата учители, да са живи и здрави! Винаги са били солидарни с мен, те са и първите ми читатели. Всичко, което пиша, брачната половинка ми го чете, от време на време и щерка ми го чете, от време на време и сина ми. Не мога да се оплача от липса на схващане, защото да се живее с мен не е доста елементарно. Аз съм непрестанно в придвижване, в някаква полуистерична форма от време на време, когато има доста задания. Но мисля, че Господ хора събира...
Какво ще пожелаете на всички, които през днешния ден потеглят по Вашия път?
Първо приветствам всички, които честват Димитровден, а те са доста, и изобщо цялата ни нация, градове като Сливен, специалности като строителите...
Всички, които потеглят, да не губят кураж, да не губят задачата, да бъдат по-упорити! Аз самият съм по-скоро песимист, само че постоянно съм бил и оптимист, колкото и невероятно да е това комбиниране. За мен чашата е по-скоро на половина цялостна, в случай че използваме тази христоматийна максима, само че без труд и отдаване на идея, няма по какъв начин да се изпълни. Аз не го считам за работа, считам го за част от мене. Да не прозвучи самохвално, само че работата за мен не е повинност, а нещо, което ми доставя наслаждение. Другото нещо, което ми доставя наслаждение е да чувам музика... основно чувам музика, и около това върша и нещо друго.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ