Проф. Златимир Коларов, д.м.н., е автор и съавтор в над

Проф. Златимир Коларов, д.м.н., е създател и съавтор в над 565 научни труда, на 12 художествени книги и 14 киносценария. Негови разкази са оповестени в профилирани литературни издания на британски, френски, немски, испански, съветски и румънски език.

Председател е на Българското здравно сдружение по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България " Димитър Димов ", заместник-председател на Българското сдружение по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите писатели).

Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските кино дейци - секция " Сценаристи ", Съюза на публицистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радиосценаристите, Общество на литературния кабинет " Димчо Дебелянов ", на Управителния съвет на Българската асоциация по проучване и лекуване на болката.

- Златимире, ти си доктор ревматолог и в това време публицист. Как успяваш да съвместяваш двете, да се развиваш и в едната област, и в другата?

- Не мисля, че двете си противостоят, по-скоро се допълват. Скоро си приказвах с писателя Борислав Бойчев във връзка на най-новата ми книга и той сподели: " Разказите сами идват при теб. Всеки болен, който идва със своята орис, със своите безредици, със своите паники и очаквания, е изобилен източник на сюжети, на облици, на слова, на изречения. Така че виждам на писането като на продължение на моята съществена активност - здравната, с други средства. Докторът с изключение на тялото би трябвало да лекува и душата. Двете са неразривно свързани.

- Кога стартира да пишеш?

- Бях на 11 години. От учебно заведение в покрайнините на града се реалокирах в базово, където учеха изявени деца. Бях изпуснал часовете по немски първоначално, само че учителката не ме освобождаваше и аз, с цел да си запълня времето, започнах да пиша първия си разказ за цар Калоян. Винаги съм желал да бъда публицист и сценарист. Но родителите ми са лекари и около тях избрах медицината. Безкрайно признателен съм и на един другар на татко ми - авиатор, който ми сподели, че медицината дава други прекарвания, друга цялост и чувство за живота, с помощта на контакта с хората и чувството, че си оказал помощ някому. В медицината водеща е логиката, значително безпристрастието. Докато в литературата главно е пристрастието към човешката орис. Във всички случаи това основава изключително чувство за жизнерадостен и пълностоен живот.

- Кога навлезе в литературата? Кога усети, че читателите харесват твоите произведения и имат потребност от тях?

- Да, това е най-важното - читателите да имат потребност от творбите ти. Не единствено в писателската, само че и в другите специалности. Така е и при лекаря, при обущаря, при инженера... Когато човек прави нещо за себе си, то няма безусловно никакъв смисъл. Това е дълбокото ми разбиране. Ако ние не сме потребни на хората, няма никакъв смисъл да идваме на този свят. Писателят нормално търси смисъла на живота. Аз мога да кажа, дано не звучи високопарно, че го открих и го написах в една от притчите в романа " Безкрайни бели полета ", който получи премията на Съюза на българските писатели. Там основният воин стига до извода, че смисълът на живота е да даваш. И в действителност ние идваме на този свят да дадем: живот, протекция, познание, здраве... Това е смисълът и би трябвало да го осъзнаем, с цел да бъдем в действителност пълноценни оптимално. Не можеш единствено да искаш да получиш, без да дадеш. Започнах да обявявам късно, въпреки че постоянно съм писал. Много висока е моята автоцензура, не позволявам нещо, което не съм уверен, че е положително, да стигне до читателя. Мой образец са българските класици и особено Йовков, пробвам се да се съизмервам с тях. Публикувам по-активно от 20-ина години. Държа доста на писателя Георги Марковски, който беше редактор в сп. " Септември ". Занесох му един роман. Той го погледна и доста внимателно сподели, че разказът е добър, една приятна история, само че не е на равнището на списанието. И изиска да му донеса друга. Публикува едвам третия роман, който му показах. Именно този роман - " Бедната душа ", влезе като една от новелите и в най-новата ми книга " Среднощен очерк за остарели простаци ". Другата причина да стартира късно да обявявам е огромната ми ангажираност в медицината и неистовото предпочитание да се развъртвам и да върша кариера в тази област.

- Лекарят ли е водещ или писателят?

- Аз съм зодия Близнаци. Така че - и двамата. Единият е епикуреец, другият е песимист, единият обича логиката, другият - страстта. Нещата вървят редом. Много добре си систематизирам времето, до секундата, и съумявам до обяд, когато съм в клиниката, да работя в региона на медицината, а като се прибера у дома, се приписвам на литературата. Вечер излизам да спортувам, обичам да плавам. Има време за всичко.

- Как намираш сюжетите или те сами те намират? Комбинираш ли чертите на героите, или просто хващаш някоя човешка орис?

- По друг метод. Всяко нещо се ражда единствено за себе си. Трябва да си подготвен да получиш това обръщение. Например романът ми " Безкрайни бели полета " стартира от едно изречение, което ми хрумна преди лягане. След това ставах няколко пъти през нощта, с цел да протоколирам разнообразни моменти. Така последователно се получи и този разказ за създателя и за цената, която заплаща той, с цел да сътвори своята творба. Интересното за романа, което е заложено интуитивно, е, че той съдържа седем безусловно идентични като форма новели, всяка сама за себе си, в които има 12 сюжетни линии. Много е значимо за един разказ да напипаш формата, което е доста мъчно, от време на време лишава години. " Безкрайни бели полета " има и друго обръщение: Животът е най-ценното нещо, което би трябвало да се одобри и което би трябвало да съхраним непременно, при всевъзможни условия. На пръв взор звучи като девиз, само че казано посредством думите на един самоубиец, придобива друго значение. Сега се приготвя и филм по романа, в основната роля ще бъде Юлиан Вергов.

- Как пишеш? Бързо ли? Или оставяш концепцията да отлежи?

- По принцип пиша бързо, стига да стъпя един път на пътеката. Романът ми лиши дълго време, само че аз работех и върху доста други неща редом. Винаги съм си задавал въпроса: какъв е стилът ми? Повечето огромни писатели имат личен жанр, който ги отличава от останалите. Например всеки може да познае Чехов, Радичков. Аз обаче съм друг в цялото си творчество. Първо, творбите ми са писани в разнообразни интервали от живота ми и второ, желая да овладея словото във всичките му форми, във всичката му изразителност. Например моите лекарски разкази са изчистени парчета от живота подобен, какъвто е - без поетизиране, идва пациентът при теб и споделя възприятията си, болките си. Много значимо е да почувстваш в тази изчистеност човешката орис, в която постоянно има по една сълза. Това прави литературата стойностна. Често коригирам разказите си, като ги редуцирам доста. Защото, когато пишеш, нормално робуваш, без да искаш, на свои клишета, които се оказват непотребни.

- Каква е задачата на писателя?

- Като и при всеки различен човек - да дава. За мен едно произведение би трябвало да дава отговор на четири критерия. Първо, да има интелектуална провокация. Ако я няма, приказваме за ширпотреба. Второ, да има последействие. Като затвориш последната страница, мислите да продължат да те тормозят, да остане прочувствената памет. Оттук следват и другите два критерия: усмивка на лицето и сълза в окото. Трудно е, само че се стремя да го реализира. По този мотив си помислих: аз имам и комизъм, и ирония, имам всичко и творбите ми са разнообразни като жанр. Тогава кое е общото в тях? Опитах се да ги погледна оптимално независимо и разбрах, че това е обликът на основния воин - сензитивен, прочувствен човек, който се вълнува от доста неща. Който е подготвен да пророни сълза за другите, само че може и да се надсмее над другите, както и да се самоиронизира, да се надсмее над себе си.

Смятам, че положителният роман се получава с доста неспокойствие, с доста мислене, с доста търсене. Ако успееш да откриеш връзките, от време на време даже мистични, нереални, сред нещата, които виждаш и които ти се случват. При мен най-малко няма инцидентни неща.

- Какво ти носи работата като доктор?

- Огромно задоволство и положително финансово положение.

- А това задоволство от кое място идва?

- За мен най-голямото обвързване са очите на пациента. В тях има всичко: молба, болежка, паника, вяра. Това са очите, които ме карат да им давам всичко от себе си, без да се възнамерявам. И когато виждаш в тях признателност, че си оказал помощ, че си избавил живот, удовлетворението е голямо и доста зареждащо.

- Как виждаш обстановката в България? Има ли благоприятни условия за изява?

- Имал съм предложение за работа в чужбина и макар че страната ме е оценила доста ниско от финансова позиция, и за миг не съм се колебал да остана тук. Минах през всичките моменти на безпаричие, на икономии. Винаги обаче съм се чувствал най-добре тук, в България. Определяща е и пристрастеността ми към литературата. Имам потребност от непрекъснат контакт с езика, с творчеството. Смятам, че тук ми е мястото. Не скърбя. Постигнах доста повече, в сравнение с в случай че бях отишъл на Запад: и като експерт, и като създател.

Имам една лекция - " Магията на словото ". В нея доста добре деля другите стилове. Между научния, научнопопулярния и художествения жанр има единствено едно общо нещо: работим с еднакъв материал: езика, само че по радикално друг метод. Докато научният изяснява, художественият внушава, а научнопопулярният споделя. В тези три стила съм писал съвсем всичко. Имам даже книги с комизъм и ирония. Когато работех над тях, разбрах, че да имаш възприятие за комизъм значи да разказваш по комичен метод за тъжни неща.

- Днешна България тъжна или смешна книга е?

- Ох, да ти кажа, болежка ми е тази наша днешна България и най-много разединението на нацията, озлоблението, политическите битки. Резултатът е налице. Младите желаят да живеят в този момент и тук и ние им изискуем това. Наше обвързване е да им осигурим добър живот в България, с цел да се върнат. Ако не можем да го създадем, те си вземат шапката и отпътуват. А най-хубавото на тази страна не е нито красивата природа, нито четирите сезона, нито чушките и доматите. Най-хубавото са младежите. А ние ги изгонихме. Изгонихме ги с тежките политически битки, с това, че не се преборихме с корупцията, с мафията. Срещам ги, като пътувам по света - доста млади българи, и те ми споделят едно и също: всички желаеме да се върнем в България, само че какво да вършим, като няма работа, няма вероятност. Аз самият постоянно съм бил реалист с оптимистичен нюанс, постанова ми го специалността. Но тук към този момент съм черноглед, тъй като ние нищо не вършим. Не е въпрос да има независимост на словото, а да има чуваемост. Преди имаше цензура, само че имаше и езопов език, с който можеш да кажеш всичко, и имаше голяма чуваемост. Сега можеш да кажеш всичко, само че чуваемост няма. Дали тъй като хората са претрупани от информация, дали заради други аргументи.

- Кога ще има чуваемост?

- Когато осъзнаем, че всичко е и в нашите ръце, когато сме наясно със себе си. Не е въпросът да оцелеем физически. Имаме и друга задача: да подобрим живота на нашите деца, да създадем България едно обикновено място за живот.

- Как да стане? Хората през днешния ден са станали егоисти, не мислят за другите.

- Така е. Това е легендарен балкански не просто нарцисизъм и егоцентризъм, а индивидуализъм. Въпреки всичко аз имам вяра, че във всеки един от нас има хуманизъм. Въпросът е да му дадем независимост, да му дадем опция да се изяви.

- Имаш ли обичана мисъл?

- Това, което споделих по-рано: животът е най-ценното нещо, което би трябвало да съхраним непременно при всевъзможни условия. И още нещо, отново от моя разказ: най-голямото богатство е да окажеш помощ на слепеца да откри пътя, тъй като един слепец на пътя е ужасно доста.