Знаех, че ще се занимавам с творчество...
Проф. Златимир Коларов, д.м.н., е създател и съавтор в над 565 научни труда, на 12 художествени книги и 14 киносценария. Негови разкази са оповестени в профилирани литературни издания на британски, френски, немски, испански, съветски и румънски език.
Председател на Българското здравно сдружение по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България "Димитър Димов ", заместник-председател на Българското сдружение по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите-писатели). Главен редактор на сп. "Topmedica ", заместител основен редактор на сп. "Ревматология " и сп. "Съвременна медицина ".
Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските кино дейци - секция "Сценаристи ", Съюза на публицистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радио сценаристи, Общество на литературния кабинет "Димчо Дебелянов ", на Управителния съвет на Българската асоциация по проучване и лекуване на болката.
Интервю на Георги Н. Николов
- Проф. Коларов, вие сте бележит доктор, кино сценарист, публицист... Какъв прикрит повод сплотява тези изяви и коя измежду всички ви показва най-добре като персона?
- Като всеки човек - и лекарят, и сценаристът, и писателят, всеки един от тях, се нуждае от поддръжка, от богатства дума.
В последната новела на романа "Безкрайни бели полета ", отличен с наградата за разказ на Съюза на българските писатели, в търсене на смисъла на живота, основният воин, откакто преброжда "безкрайните бели полета, които се ширят на север от северния полярен кръг ", осъзнава, че смисълът е "да даваш " самун на околните си, протекция, познание, обич, поддръжка. Затова сме пристигнали на този свят - да дадем. И колкото повече дадем, толкоз по-добре за нас и за света. И всяко отклоняване от този, засекретен в същността ни принцип, ни обрича неизбежно на съсипия и проваляне. Съзнавам, че звучи наивно, в някаква степен дидактично, само че го имам вяра мощно - това е същинската същина на нещата, диалектиката на живота, философията на живата природа. И змията се ражда, с цел да сътвори змийчета, да ги отбрани и изгледа, да им даде живот и шанса да оцелеят - другар, змийчар, ми описа, че през пролетта е виждал по какъв начин змии, свити в кръг към невръстните си чада, ги бранят от близките животни. И, не дай, Боже, да ги доближиш - стават доста по-люти, в сравнение с са в други обстановки. В този смисъл, и лекарят, и сценаристът, и писателят - дават, даже може би малко повече от другите. Лекарят - физическо здраве, а сценаристът и писателят - духовно. Винаги споделям, че "литературата и киното са продължение на главната ми активност като доктор с други средства ", тъй като лекувайки тялото, в никакъв случай не би трябвало да забравяме душата. Същността на всичко, което правя, е здравето във допустимо най-широк смисъл.
- Не сте ли желали да се установите някъде по света, където безспорно ще бъдете добре признат?
- Имах доста оферти за работа в чужбина от Европа, Африка и Арабските емирства, само че за миг не се поколебах да остана в България, даже в най-трудните години на прехода. Интуицията ми подсказваше, че шансът да реализира това, за което бленувам - да се осъществявам като доктор, академик и откривател, сценарист и публицист, да изградя научната си кариера в България е доста по-голям, в сравнение с в чужбина. Постигайки някаква позиция в страната, ставаш "таргетна " (прицелна) персона за непознатите компании и институции, които работят в сходни посоки. Това съкратява, в действителност ликвидира дистанцията сред изявените български учени и откриватели професори и доценти и сътрудниците ни от чужбина - търсят ни и работим на равни начала по общи научни, проучвателен и бизнес планове, взаимни участия в интернационалните научни конгреси, изявления в интернационалните списания и доста други общи действия и начинания. И още един доста сериозен претекст ме задържа в България - пристрастеността ми към литературата. За да пиша, ми бе необходим контакт с езика в необятната гама от литературните класици до ежедневната и уличната тирада, с цел да изразя най-добре това, което желаех, което усещах... Като всички българи платих цената на прехода с безпаричието, стачките, митингите и крясъците по улици, площади, малките екрани, радио и вестници, ниските заплати, неприятните условия на живот и труд и всичко, което изживя бедният български народ, само че не скърбя. Сега, в случай че мога да се изразя с факсимиле, "бера плодовете на лишенията и труда ".
- Как бихте определили днешното положение на стопяващата се нация? Добре ли е, или зле и от тези позиции ще прекрачи ли в неразбираемото бъдеще? Убива ли я тихомълком политическата върхушка?
- Винаги съм казвал, че най-хубавото на тази страна са младежите. Без тях това, че имаме море, планини и равнини, четири сезона, чушки и домати, няма никакъв смисъл. За страдание, ние ги изгонихме от България с неспирните си политически препирни и разпри, с престъпността, с безработицата, с непрекъснатото безпаричие и беднотия, с неналичието на вероятност за развиване и кариера, в последна сметка с неналичието на вяра за по-добър живот. И те са прави, те желаят да живеят в този момент, сега, както прилича да се живее в актуалния цивилизован свят - не с излишества, само че със задоволени потребности, с вероятност за развиване, със обществено обезпечен живот, с обезпечени права и сигурност. Те са подготвени да дадат своя дан на обществото и страната, само че за жалост, не могат да го създадат в България. И го вършат в чужбина. Иначе всички тъгуват за родината и са подготвени да се върнат, само че ние, като обществена и държавна организация и общество, не сме подготвени да ги приемем, осигурявайки им достойния за актуалния човек житейски оптимум. Убеден съм, че в случай че го създадем, болшинството младежи ще се върнат - чувал съм го от многото ми срещи с българи из полетата на Англия, фабриките на Германия, бутиците на Чехия, летището в Чикаго, заведенията за хранене в Испания. Виновни сме всички ние - от земеделеца и служащия, до министър-председателя и президента. Ние изгонихме младите с нашата бездейност и ненаситна политическа завист, неотстъпчивост, гняв. Често изтъквам Чърчил, че гледайки в предишното, погубваме бъдещето. Младите въобще не ги интересуват незадоволените наши политически упоритости, препирни и пристрастености - те си вземат шапката и отпътуват. Оставят ни да тънем в зеленясалото политическо тресавище, в което се набутахме сами. Крайно време е да престанем да се разделяме на сини и червени, на леви и десни, на консерватори и демократи, а да заработим в една посока - бъдещето на България, разбирайки младите й хора.
- Знаехте ли, че ще се занимавате и с творчество? Кои са първите ви стъпки?
- Винаги в съзнателния си живот знаех, че ще се занимавам с творчество, по-точно с белетристика. Бях на единайсет години, когато започнах да пиша първия си разказ - за цар Калоян - в часовете по немски език в базовото учебно заведение, в което бях изместен по средата на периода от един от най-бедните квартали в София. Учителката не ме освобождаваше от часовете, с цел да схващам слухово езика. Съучениците ми го изучаваха от години и нищо не разбирах. Бяха синове на изявени родители - лекари с богата частна процедура, юристи, инженери, работили в чужбина, а аз ходех на учебно заведение със остарял преправен панталон от облекла на татко ми и плетена фланела и шапка от майка ми и баба ми. Това мигновено сложи отдалеченост сред мен и моите съученици, в която те изливаха ненавист и насмешки и удари в гърдите и гърба. И с цел да я запълня, започнах да тичам от враждебната и надменна конюнктура с писане. Сега, като прелиствам тетрадките с неукрепнал детски почерк, не откривам литература, само че виждам неистово предпочитание на едно ранимо и сензитивно дете да се показва с думи върху листа. Това предпочитание от детството се резервира и до момента с приливи и отливи в другите интервали от живота ми, само че не изчезна и за момент. Тази мъчителна за мен детска преживелица ме кара да си мисля, че творчеството поначало е самобитно бягство от черната действителност на живота, че с творчество запълваме празнините в нашия живот, че с творчеството отреагираме на неосъзнатите си фантазии за по-добър, хубав и съразмерен свят.
- Какво в днешния контур на обществото господства най-много: плътта, или духът? И за какво...
- Безспорно материалното господства, за жалост. Материалното във всичките му измерения, едно от които е плътта. Безпределният комерсиализъм и деловитост, които слагат материалното над всичко друго, погубват духа сигурно. Или най-малкото са за сметка на духа. Да не забравяме, че "тялото е къщата за моята душа ". За да живеем хармонично и пълноценно, би трябвало да се грижим по едно и също време за тялото и душата. Тялото ни дава физическата сигурност, а душата - щастието, насладата, любовта, най-красивите неща в живота. Забравяйки да се грижим за душата, да я извисяваме над дребните житейски недостойни безредици и пристрастености, да й дадем шир за полет, погубваме себе си. И най-важното - да не забравяме, че всичко това зависи от нас самите. Съдбата ни е дарила с един голям подарък - втората сигнална система, т.е. Словото във всичките му измерения - способността да обменяме информация, да проучваме, да оценяваме, да предвиждаме и да осъществяваме желанията и фантазиите си. Осъзнавайки силата на Словото, можем да почистим душата си от всичко мръсно, наслоено от обществото и живота в нея, би трябвало просто да осъзнаем и да се издигнем над вродените си и добити недостатъци и отрицателни пристрастености. Мисля си, че Духът е Слово и Словото е Дух. Не инцидентно Библията стартира с "В началото бе Словото... "
- Твърдите, че свободата е положение на духа. Може ли той да бъде премоделиран посредством воля, с цел да свлече от себе си негативите на делника, демагогията, безизходността?
- Мисълта, че свободата е положение на духа не е моя, само че постоянно я изтъквам и изцяло я поддържам. И я допълням - укрепвай духа, с цел да бъдеш същински свободен. Това значи да овладееш пристрастеностите си, да калиш характера си в компликации, да не се предадеш от връхлетелите те неволи, да устоиш на съблазните, да се отърсиш от злобата, завистта и користта, да признаеш правото и на другия до теб да мечтае, да живее почтено и добре и да се осъществя и да не му пречиш в това му благородно начинание, да се извисиш до равнището, в което ти решаваш с труд и мисъл своята орис. С мисълта си можеш да пометеш в съзнанието си демагогията, негативите на делника и безизходицата - единствено би трябвало да имаш силата да осъзнаеш тяхното безсмислие и изтощение да пречупят волята, да спрат мощния и целеустремения.
Председател на Българското здравно сдружение по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България "Димитър Димов ", заместник-председател на Българското сдружение по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите-писатели). Главен редактор на сп. "Topmedica ", заместител основен редактор на сп. "Ревматология " и сп. "Съвременна медицина ".
Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските кино дейци - секция "Сценаристи ", Съюза на публицистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радио сценаристи, Общество на литературния кабинет "Димчо Дебелянов ", на Управителния съвет на Българската асоциация по проучване и лекуване на болката.
Интервю на Георги Н. Николов
- Проф. Коларов, вие сте бележит доктор, кино сценарист, публицист... Какъв прикрит повод сплотява тези изяви и коя измежду всички ви показва най-добре като персона?
- Като всеки човек - и лекарят, и сценаристът, и писателят, всеки един от тях, се нуждае от поддръжка, от богатства дума.
В последната новела на романа "Безкрайни бели полета ", отличен с наградата за разказ на Съюза на българските писатели, в търсене на смисъла на живота, основният воин, откакто преброжда "безкрайните бели полета, които се ширят на север от северния полярен кръг ", осъзнава, че смисълът е "да даваш " самун на околните си, протекция, познание, обич, поддръжка. Затова сме пристигнали на този свят - да дадем. И колкото повече дадем, толкоз по-добре за нас и за света. И всяко отклоняване от този, засекретен в същността ни принцип, ни обрича неизбежно на съсипия и проваляне. Съзнавам, че звучи наивно, в някаква степен дидактично, само че го имам вяра мощно - това е същинската същина на нещата, диалектиката на живота, философията на живата природа. И змията се ражда, с цел да сътвори змийчета, да ги отбрани и изгледа, да им даде живот и шанса да оцелеят - другар, змийчар, ми описа, че през пролетта е виждал по какъв начин змии, свити в кръг към невръстните си чада, ги бранят от близките животни. И, не дай, Боже, да ги доближиш - стават доста по-люти, в сравнение с са в други обстановки. В този смисъл, и лекарят, и сценаристът, и писателят - дават, даже може би малко повече от другите. Лекарят - физическо здраве, а сценаристът и писателят - духовно. Винаги споделям, че "литературата и киното са продължение на главната ми активност като доктор с други средства ", тъй като лекувайки тялото, в никакъв случай не би трябвало да забравяме душата. Същността на всичко, което правя, е здравето във допустимо най-широк смисъл.
- Не сте ли желали да се установите някъде по света, където безспорно ще бъдете добре признат?
- Имах доста оферти за работа в чужбина от Европа, Африка и Арабските емирства, само че за миг не се поколебах да остана в България, даже в най-трудните години на прехода. Интуицията ми подсказваше, че шансът да реализира това, за което бленувам - да се осъществявам като доктор, академик и откривател, сценарист и публицист, да изградя научната си кариера в България е доста по-голям, в сравнение с в чужбина. Постигайки някаква позиция в страната, ставаш "таргетна " (прицелна) персона за непознатите компании и институции, които работят в сходни посоки. Това съкратява, в действителност ликвидира дистанцията сред изявените български учени и откриватели професори и доценти и сътрудниците ни от чужбина - търсят ни и работим на равни начала по общи научни, проучвателен и бизнес планове, взаимни участия в интернационалните научни конгреси, изявления в интернационалните списания и доста други общи действия и начинания. И още един доста сериозен претекст ме задържа в България - пристрастеността ми към литературата. За да пиша, ми бе необходим контакт с езика в необятната гама от литературните класици до ежедневната и уличната тирада, с цел да изразя най-добре това, което желаех, което усещах... Като всички българи платих цената на прехода с безпаричието, стачките, митингите и крясъците по улици, площади, малките екрани, радио и вестници, ниските заплати, неприятните условия на живот и труд и всичко, което изживя бедният български народ, само че не скърбя. Сега, в случай че мога да се изразя с факсимиле, "бера плодовете на лишенията и труда ".
- Как бихте определили днешното положение на стопяващата се нация? Добре ли е, или зле и от тези позиции ще прекрачи ли в неразбираемото бъдеще? Убива ли я тихомълком политическата върхушка?
- Винаги съм казвал, че най-хубавото на тази страна са младежите. Без тях това, че имаме море, планини и равнини, четири сезона, чушки и домати, няма никакъв смисъл. За страдание, ние ги изгонихме от България с неспирните си политически препирни и разпри, с престъпността, с безработицата, с непрекъснатото безпаричие и беднотия, с неналичието на вероятност за развиване и кариера, в последна сметка с неналичието на вяра за по-добър живот. И те са прави, те желаят да живеят в този момент, сега, както прилича да се живее в актуалния цивилизован свят - не с излишества, само че със задоволени потребности, с вероятност за развиване, със обществено обезпечен живот, с обезпечени права и сигурност. Те са подготвени да дадат своя дан на обществото и страната, само че за жалост, не могат да го създадат в България. И го вършат в чужбина. Иначе всички тъгуват за родината и са подготвени да се върнат, само че ние, като обществена и държавна организация и общество, не сме подготвени да ги приемем, осигурявайки им достойния за актуалния човек житейски оптимум. Убеден съм, че в случай че го създадем, болшинството младежи ще се върнат - чувал съм го от многото ми срещи с българи из полетата на Англия, фабриките на Германия, бутиците на Чехия, летището в Чикаго, заведенията за хранене в Испания. Виновни сме всички ние - от земеделеца и служащия, до министър-председателя и президента. Ние изгонихме младите с нашата бездейност и ненаситна политическа завист, неотстъпчивост, гняв. Често изтъквам Чърчил, че гледайки в предишното, погубваме бъдещето. Младите въобще не ги интересуват незадоволените наши политически упоритости, препирни и пристрастености - те си вземат шапката и отпътуват. Оставят ни да тънем в зеленясалото политическо тресавище, в което се набутахме сами. Крайно време е да престанем да се разделяме на сини и червени, на леви и десни, на консерватори и демократи, а да заработим в една посока - бъдещето на България, разбирайки младите й хора.
- Знаехте ли, че ще се занимавате и с творчество? Кои са първите ви стъпки?
- Винаги в съзнателния си живот знаех, че ще се занимавам с творчество, по-точно с белетристика. Бях на единайсет години, когато започнах да пиша първия си разказ - за цар Калоян - в часовете по немски език в базовото учебно заведение, в което бях изместен по средата на периода от един от най-бедните квартали в София. Учителката не ме освобождаваше от часовете, с цел да схващам слухово езика. Съучениците ми го изучаваха от години и нищо не разбирах. Бяха синове на изявени родители - лекари с богата частна процедура, юристи, инженери, работили в чужбина, а аз ходех на учебно заведение със остарял преправен панталон от облекла на татко ми и плетена фланела и шапка от майка ми и баба ми. Това мигновено сложи отдалеченост сред мен и моите съученици, в която те изливаха ненавист и насмешки и удари в гърдите и гърба. И с цел да я запълня, започнах да тичам от враждебната и надменна конюнктура с писане. Сега, като прелиствам тетрадките с неукрепнал детски почерк, не откривам литература, само че виждам неистово предпочитание на едно ранимо и сензитивно дете да се показва с думи върху листа. Това предпочитание от детството се резервира и до момента с приливи и отливи в другите интервали от живота ми, само че не изчезна и за момент. Тази мъчителна за мен детска преживелица ме кара да си мисля, че творчеството поначало е самобитно бягство от черната действителност на живота, че с творчество запълваме празнините в нашия живот, че с творчеството отреагираме на неосъзнатите си фантазии за по-добър, хубав и съразмерен свят.
- Какво в днешния контур на обществото господства най-много: плътта, или духът? И за какво...
- Безспорно материалното господства, за жалост. Материалното във всичките му измерения, едно от които е плътта. Безпределният комерсиализъм и деловитост, които слагат материалното над всичко друго, погубват духа сигурно. Или най-малкото са за сметка на духа. Да не забравяме, че "тялото е къщата за моята душа ". За да живеем хармонично и пълноценно, би трябвало да се грижим по едно и също време за тялото и душата. Тялото ни дава физическата сигурност, а душата - щастието, насладата, любовта, най-красивите неща в живота. Забравяйки да се грижим за душата, да я извисяваме над дребните житейски недостойни безредици и пристрастености, да й дадем шир за полет, погубваме себе си. И най-важното - да не забравяме, че всичко това зависи от нас самите. Съдбата ни е дарила с един голям подарък - втората сигнална система, т.е. Словото във всичките му измерения - способността да обменяме информация, да проучваме, да оценяваме, да предвиждаме и да осъществяваме желанията и фантазиите си. Осъзнавайки силата на Словото, можем да почистим душата си от всичко мръсно, наслоено от обществото и живота в нея, би трябвало просто да осъзнаем и да се издигнем над вродените си и добити недостатъци и отрицателни пристрастености. Мисля си, че Духът е Слово и Словото е Дух. Не инцидентно Библията стартира с "В началото бе Словото... "
- Твърдите, че свободата е положение на духа. Може ли той да бъде премоделиран посредством воля, с цел да свлече от себе си негативите на делника, демагогията, безизходността?
- Мисълта, че свободата е положение на духа не е моя, само че постоянно я изтъквам и изцяло я поддържам. И я допълням - укрепвай духа, с цел да бъдеш същински свободен. Това значи да овладееш пристрастеностите си, да калиш характера си в компликации, да не се предадеш от връхлетелите те неволи, да устоиш на съблазните, да се отърсиш от злобата, завистта и користта, да признаеш правото и на другия до теб да мечтае, да живее почтено и добре и да се осъществя и да не му пречиш в това му благородно начинание, да се извисиш до равнището, в което ти решаваш с труд и мисъл своята орис. С мисълта си можеш да пометеш в съзнанието си демагогията, негативите на делника и безизходицата - единствено би трябвало да имаш силата да осъзнаеш тяхното безсмислие и изтощение да пречупят волята, да спрат мощния и целеустремения.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ