Проф. Тома Върбанов: Докосването до Левски е изключително деликатно
Проф. ТОМА ВЪРБАНОВ е прочут български художник, който овреме се изявява с авторското си наличие в необятната креативна територия от националното ни изобразително изкуство - всички жанрове на живописта (портрет, пейзаж, композиция) и на стенните изкуства. Проявите му в чужбина като живописец намират и там своите ценители и утвърждават името му зад граница. Получава справедливо самопризнание и редица влиятелни награди у нас и по света. Като учител и професор по стенна живопис и живопис в НХА над 40 години, приготвя професионално и образува креативен десетки млади български художници и задгранични специализанти, сполучливо изявяващи се в страната и по света. Реализирал е и голям брой стенописни произведения, измежду които " Пристанище Бургас " (сграфито), " Национален архитектурен паметник Бузлуджа " (мозайка), " Културен дом - Белоградчик " (сграфито), " Административна постройка - Хаджидимово " (мозайка), " Фоайе на Физическия факултет при СУ " Св. Климент Охридски " (мозайка), както и цялостното изписване на храмовете " Св. Йоан Кръстител " в манастира на с. Градешница и " Успение Богородично " в курорта Пампорово.
" Когато се произнася името му, в съзнанието изниква освен обликът на Апостола, само че най-много - неговото героично дело "
- Казват, че сте един от надарените български художници, съумели по най-хубавия метод да пресъздадат облика на Левски. Как се отнасяте към сходни думи, професор Върбанов?
- Дай Боже, да е по този начин. Бих се радвал и бих бил благополучен. Много ласкателна е тази оценка. И съм благодарен за нея. Вероятно тя се дължи на моето схващане за облика на Апостола, който не позволява всевъзможни персонални авторски визии.
- Съобразявате ли се с визията, която българите имат за Апостола, или се ръководите от персоналното си чувство по какъв начин би трябвало да бъде изобразен националният ни воин?
- Той е образ-икона. И както към иконата се подхожда строго, съгласно условията на канона за нейното изписване, по този начин и към облика на Левски, който е канонизиран от дълго време в съзнанието на българите, е належащо да се пристъпва като към икона. Тоест - художникът следва да остане правилен на към този момент построената национална визия за облика. А тя в действителност се е формирала по избран метод в националната памет на българите единствено от останалите няколко, нищожни на брой, остарели фотографии на Левски. С времето патината, която са придобили тези фотоси, добавя тяхното обаяние. Но когато ги гледа и пояснява, човек открива своя Левски. Личните художнически импровизации демонстрират повече същността на създателя, само че отдалечават фена от общоприетата визия за Апостола, от това, което е в действителност той: от ореола на иконата. Поставянето му в битова обстановка в творба на изобразителното изкуство би стояло доста принизяващо. Затова с доста старания се мъчех да намеря точните детайли за Левски, които да не накърняват духовния му облик.
- Подготвяхте ли се по специфичен метод, преди да пристъпите към основаването на картина с националния воин на България?
- Откровено да ви кажа, не съм осъзнавал, че се приготвям, само че евентуално е било по този начин. В смисъл, не толкоз да се концентрирам върху това какви материали и средства ще употребявам, колкото мисловно - като конфигурация на духа и нужна вътрешна, прочувствена настройка. Наистина процесът на планиране беше нескончаем...
- Разгледахте ли изображения на Левски от други художници или не искахте да се влияете?
- Откровено казано, не. Всъщност, в нашата живопис няма обилие от портрети на Левски. А тези, които са основани, не съм податлив да одобрявам като образец. По-скоро те са самобитна хроника, илюстрация за живота на Апостола. Според моя аршин, Левски е доста сложен за креативно пресъздаване, а докосването до него е извънредно внимателно.
- Всъщност, по кое време създавате вашата първа картина, отдадена на Апостола?
- Преди повече от три десетилетия - през 1987 година във връзка 150-годишнината от рождението му. Картината е озаглавена " Това направих за теб ". В тази комбинация Апостола се явява като взривател на една многовековна империя - оковите зад него се разрушават... Тази творба получава първа премия на Национален конкурс за портрет на Левски в границите на обща Национална галерия по същия мотив. Сега картината е благосъстоятелност на музея на Левски в родния му град Карлово, където е част от непрекъснатата експозиция.
- Преди няколко години рисувате още един портрет на Апостола.
- Да, само че в този случай оставам правилен на разбирането за отнасяне на облика на Левски - колкото се може по-документален, по-точен, по-верен. Защото по този метод се приближава най-силно до основания към този момент в съзнанието на българите лик на Апостола. През годините е говорено доста за канонизирането му като светец. А в действителност нашият народ морално точно по този начин го възприема в душата си. Затова мисля, че, подхождайки към неговия облик, би трябвало да имаме точно това поради. Другото е персонална изява на художника...
- Къде съгласно вас би трябвало да има такива произведения - в кабинетите на родни политици, в избрани институции или във всеки дом?
- Би било в действителност прелестно портрети на Левски да участват в домовете на българите. Вярвам, че има такива патриоти - по този начин построени и възпитани, с афинитет към изобразителното изкуство. Дано, с изключение на по кабинетите на политиците, в музеи и учебни заведения, изображения на Апостола да се слагат и на други места.
- След като вашият първи портрет на Левски е почтено показан в Карлово, къде мислите, че ще стои най-добре вторият?
- Засега той е в ателието ми. Макар че по формат, по размери и най-много по качества, сигурен съм в това, би следвало да стои на обществено място.
- Може ли обаче картина с Апостола на стената да компенсира неналичието на облика му в сърцето?
- Интересен въпрос и много сложен. Защото отговорът му е персонален. Човек не може да бръкне в душевността на близък си... Така че - от какви подбуди някой е закачил портрет на Левски на стената, никой не може да бъде сигурен. Но е значим самият факт, че го е направил. Независимо в какво пространство. Още по-ценно е, в случай че това пространство е персонално. Което е удостоверение за лоялност към делото на Апостола, към неговата персона и към стореното за нашия народ.
- Достатъчно постоянно ли се сещат българите за Левски? Кога съгласно вас го вършат? Възможно ли е да си спомнят за него единствено в дните към 19 февруари?
- Какво да ви кажа, не мога да направя резюме. Мисля, че доста рядко. Много рядко и мъчно. Когато се произнася името му, в съзнанието изниква освен обликът на Апостола, а най-много - неговото героично дело. Но въпреки всичко Левски по този начин се е сраснал в нашето схващане, че е станал вечен народен знак. Животът ни минава с неговия облик, който стои на несъмнено място в сърцето. За някои е по-близо, за други - евентуално по-далече... Но, малко или повече, това е персоналното схващане на всеки за този воин в нашата история. Всичко зависи от настройката и, бих споделил, от познанията и съвестта на индивида.
- Казват, че създателите оставят част от себе си в творбите си. В коя ваша картина има най-вече Тома Върбанов?
- Мисля, че във всяка моя работа има по малко. Не се отнася единствено за мен, а за всеки художник, който, без да желае даже, оставя парченце от себе си... Истинският ценител на живописта открива тези следи от характерността и в самата комбинация, и в рисунъка, в образната система, в деформациите - характерни за този създател, и най-сетне - в самата цветност, в колорита на картината. Според мен персоналното, характерността са като почерка на индивида - един ценител постоянно би могъл да открие създателя в непозната за него работа.
- Оптимист ли сте за развиването на изобразителното изкуство в България?
- Напоследък постоянно мисля по този въпрос, без да ми го задават. Констатирам за себе си, че се безпокоя за това. В момента у нас, в България, ситуацията е такава, че духовните страни на нашия живот са сякаш забравени - освен изобразителното изкуство, само че и всички типове изкуства са малко или повече загърбени, най-меко казано. Освен това, те сами по себе си забавят своето движение затова. Особено добре, съгласно мен, резервират своя периметър на влияние, на обществено въздействие и самопризнание музикално-сценичните изкуства, до момента в който другите са малко или повече по-трудно адаптивни към актуалния потребителски метод на живот. В изобразителното изкуство има и други аргументи за едно наложително успокоение - неналичието на пазар на изкуството. В България той е стеснен. Това значи, че обществената му роля не се реализира. А у нас непрекъснато съществуват някакви хрумвания, които чакат реализация - това не се подтиква задоволително. От неналичието на сериозен пазар на изкуство ние нямаме и естествен живописен живот. Мисля, че особено за нашата сфера има и други, по-конкретни аргументи. Обществото се е дистанцирало, то сякаш няма нуждата от изкуство. В една друга система, отричана през днешния ден, се отделяха и внимание, и средства за изкуство. За страдание, от дълго време не е по този начин. А в този момент има доста хора, които могат да оказват помощ за пълноценното съществуване на изкуството в България. Биха могли...
" Когато се произнася името му, в съзнанието изниква освен обликът на Апостола, само че най-много - неговото героично дело "
- Казват, че сте един от надарените български художници, съумели по най-хубавия метод да пресъздадат облика на Левски. Как се отнасяте към сходни думи, професор Върбанов?
- Дай Боже, да е по този начин. Бих се радвал и бих бил благополучен. Много ласкателна е тази оценка. И съм благодарен за нея. Вероятно тя се дължи на моето схващане за облика на Апостола, който не позволява всевъзможни персонални авторски визии.
- Съобразявате ли се с визията, която българите имат за Апостола, или се ръководите от персоналното си чувство по какъв начин би трябвало да бъде изобразен националният ни воин?
- Той е образ-икона. И както към иконата се подхожда строго, съгласно условията на канона за нейното изписване, по този начин и към облика на Левски, който е канонизиран от дълго време в съзнанието на българите, е належащо да се пристъпва като към икона. Тоест - художникът следва да остане правилен на към този момент построената национална визия за облика. А тя в действителност се е формирала по избран метод в националната памет на българите единствено от останалите няколко, нищожни на брой, остарели фотографии на Левски. С времето патината, която са придобили тези фотоси, добавя тяхното обаяние. Но когато ги гледа и пояснява, човек открива своя Левски. Личните художнически импровизации демонстрират повече същността на създателя, само че отдалечават фена от общоприетата визия за Апостола, от това, което е в действителност той: от ореола на иконата. Поставянето му в битова обстановка в творба на изобразителното изкуство би стояло доста принизяващо. Затова с доста старания се мъчех да намеря точните детайли за Левски, които да не накърняват духовния му облик.
- Подготвяхте ли се по специфичен метод, преди да пристъпите към основаването на картина с националния воин на България?
- Откровено да ви кажа, не съм осъзнавал, че се приготвям, само че евентуално е било по този начин. В смисъл, не толкоз да се концентрирам върху това какви материали и средства ще употребявам, колкото мисловно - като конфигурация на духа и нужна вътрешна, прочувствена настройка. Наистина процесът на планиране беше нескончаем...
- Разгледахте ли изображения на Левски от други художници или не искахте да се влияете?
- Откровено казано, не. Всъщност, в нашата живопис няма обилие от портрети на Левски. А тези, които са основани, не съм податлив да одобрявам като образец. По-скоро те са самобитна хроника, илюстрация за живота на Апостола. Според моя аршин, Левски е доста сложен за креативно пресъздаване, а докосването до него е извънредно внимателно.
- Всъщност, по кое време създавате вашата първа картина, отдадена на Апостола?
- Преди повече от три десетилетия - през 1987 година във връзка 150-годишнината от рождението му. Картината е озаглавена " Това направих за теб ". В тази комбинация Апостола се явява като взривател на една многовековна империя - оковите зад него се разрушават... Тази творба получава първа премия на Национален конкурс за портрет на Левски в границите на обща Национална галерия по същия мотив. Сега картината е благосъстоятелност на музея на Левски в родния му град Карлово, където е част от непрекъснатата експозиция.
- Преди няколко години рисувате още един портрет на Апостола.
- Да, само че в този случай оставам правилен на разбирането за отнасяне на облика на Левски - колкото се може по-документален, по-точен, по-верен. Защото по този метод се приближава най-силно до основания към този момент в съзнанието на българите лик на Апостола. През годините е говорено доста за канонизирането му като светец. А в действителност нашият народ морално точно по този начин го възприема в душата си. Затова мисля, че, подхождайки към неговия облик, би трябвало да имаме точно това поради. Другото е персонална изява на художника...
- Къде съгласно вас би трябвало да има такива произведения - в кабинетите на родни политици, в избрани институции или във всеки дом?
- Би било в действителност прелестно портрети на Левски да участват в домовете на българите. Вярвам, че има такива патриоти - по този начин построени и възпитани, с афинитет към изобразителното изкуство. Дано, с изключение на по кабинетите на политиците, в музеи и учебни заведения, изображения на Апостола да се слагат и на други места.
- След като вашият първи портрет на Левски е почтено показан в Карлово, къде мислите, че ще стои най-добре вторият?
- Засега той е в ателието ми. Макар че по формат, по размери и най-много по качества, сигурен съм в това, би следвало да стои на обществено място.
- Може ли обаче картина с Апостола на стената да компенсира неналичието на облика му в сърцето?
- Интересен въпрос и много сложен. Защото отговорът му е персонален. Човек не може да бръкне в душевността на близък си... Така че - от какви подбуди някой е закачил портрет на Левски на стената, никой не може да бъде сигурен. Но е значим самият факт, че го е направил. Независимо в какво пространство. Още по-ценно е, в случай че това пространство е персонално. Което е удостоверение за лоялност към делото на Апостола, към неговата персона и към стореното за нашия народ.
- Достатъчно постоянно ли се сещат българите за Левски? Кога съгласно вас го вършат? Възможно ли е да си спомнят за него единствено в дните към 19 февруари?
- Какво да ви кажа, не мога да направя резюме. Мисля, че доста рядко. Много рядко и мъчно. Когато се произнася името му, в съзнанието изниква освен обликът на Апостола, а най-много - неговото героично дело. Но въпреки всичко Левски по този начин се е сраснал в нашето схващане, че е станал вечен народен знак. Животът ни минава с неговия облик, който стои на несъмнено място в сърцето. За някои е по-близо, за други - евентуално по-далече... Но, малко или повече, това е персоналното схващане на всеки за този воин в нашата история. Всичко зависи от настройката и, бих споделил, от познанията и съвестта на индивида.
- Казват, че създателите оставят част от себе си в творбите си. В коя ваша картина има най-вече Тома Върбанов?
- Мисля, че във всяка моя работа има по малко. Не се отнася единствено за мен, а за всеки художник, който, без да желае даже, оставя парченце от себе си... Истинският ценител на живописта открива тези следи от характерността и в самата комбинация, и в рисунъка, в образната система, в деформациите - характерни за този създател, и най-сетне - в самата цветност, в колорита на картината. Според мен персоналното, характерността са като почерка на индивида - един ценител постоянно би могъл да открие създателя в непозната за него работа.
- Оптимист ли сте за развиването на изобразителното изкуство в България?
- Напоследък постоянно мисля по този въпрос, без да ми го задават. Констатирам за себе си, че се безпокоя за това. В момента у нас, в България, ситуацията е такава, че духовните страни на нашия живот са сякаш забравени - освен изобразителното изкуство, само че и всички типове изкуства са малко или повече загърбени, най-меко казано. Освен това, те сами по себе си забавят своето движение затова. Особено добре, съгласно мен, резервират своя периметър на влияние, на обществено въздействие и самопризнание музикално-сценичните изкуства, до момента в който другите са малко или повече по-трудно адаптивни към актуалния потребителски метод на живот. В изобразителното изкуство има и други аргументи за едно наложително успокоение - неналичието на пазар на изкуството. В България той е стеснен. Това значи, че обществената му роля не се реализира. А у нас непрекъснато съществуват някакви хрумвания, които чакат реализация - това не се подтиква задоволително. От неналичието на сериозен пазар на изкуство ние нямаме и естествен живописен живот. Мисля, че особено за нашата сфера има и други, по-конкретни аргументи. Обществото се е дистанцирало, то сякаш няма нуждата от изкуство. В една друга система, отричана през днешния ден, се отделяха и внимание, и средства за изкуство. За страдание, от дълго време не е по този начин. А в този момент има доста хора, които могат да оказват помощ за пълноценното съществуване на изкуството в България. Биха могли...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ