Проф. Дарина Григорова: Свободата и възраждането на България идват само и единствено след военната намеса на Русия
Проф. доктор Дарина Григорова е учител в Историческия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски “. Главен редактор на списание ALMANACH VIA EVRASIA. Автор на книгите „ Свобода и самодържавие. Руският демократизъм в края на ХІХ в. “, „ Евразийството в Русия “, „ Империя Феникс “, написа epicenter.bg.
- Проф. Григорова, навършват се 142 години от подписването на Санстефанския кротичък контракт, когато България действително се завръща на европейската карта. Оттогава насам, публично или не, българите честваме, тъй като носим датата в сърцата си. И въпреки всичко постоянно се намира някой, който да напомни, че не сме се освободили със лични сили. Защо е това нихилистично припомняне?
- Паметта може да бъде нихилистична, както казвате, само че може да бъде и признателна, че не сме били сами, а е имало кой да застане зад нас и да води война с нас за България, и това е Русия. Проблемът е какво вършим с към този момент свободна България?
Защото тук отговорността е наша, а не на външни сили, както избираме да се извиняваме, отново нихилистично.
- Вашият отговор на въпроса: можехме ли сами да реализираме своята държавност през ХIХ век?
- Категорично не. Но можехме най-малко да се опитаме, какъвто план е имал Левски. Априлското въстание е красиво обезсърчение и всеотдайност на фона на всеобщо “затворените кепенци”.
Историческата действителност е, че няма балканска страна, независимо постигнала държавната си самостоятелност си от османски терор – или след руско-турски войни, или след интервенция на Велики сили.
- Сан Стефано нямаше да се случи, в случай че не беше Възраждането, национално-освободителното придвижване, Априлското въстание. Българите сме способни на национално изпитание. Умеем ли обаче да ценим личните си и непознатите достижения?
- Сан Стефано нямаше да се случи, в случай че не беше Руско-турската освободителна война (1877–1878). Априлското въстание (1876), Българската екзархия (1870), това са велики епизоди от Възраждането като национално-обединителен развой - съединителен, не освободителен, в случай че приказваме за български старания и резултат.
Свободата и възраждането на третата българска държавност идват единствено и само след военната интервенция на Русия. Защото Възраждане е имало и в Македония, и в Тракия, и в Северна Добруджа… къде са те в този момент и къде щяхме да сме ние?
- Какви ползи имаше Русия в 12-ата си война против Турската империя?
- Каквито има и в предходните руско-турски войни, максималистичната цел е Истанбул да стане отново Константинопол, Света София от джамия отново да стане православен храм, Босфорът да е под съветски или руско-европейски надзор, турското пространство да е в Азия, не в Европа.
Константинопол за Русия е като Сан Стефано за България, нравствен идеал с духовни, геополитически и културни измерения. Покровителството и отбраната на православните нации е част от външнополитическата теория на съветската империя и съпътства всички руско-турски войни. Имаме общи ползи.
- Как идеалът на Санстефанска България предопредели историята ни през ХХ век?
- С един съвършен резултат от същинско българско единство: Съединението (1885), последвано от две национални произшествия (1913, 1918), с възвърната Южна Добруджа (1940), само че изгубени Македония, Западните околности, Тракия… Ако измерваме в историческо време.
Но защото Сан Стефано е народен блян в основата на третата българска страна, той ще е част от нас постоянно като нещо, осъществено за три месеца, а след това живеещо собствен, митичен живот, обратно на историческата и житейска опозиция против него. Ирационално, алегорично, само че до момента в който има българи, ще я има и тази Санстефанска фантазия.
- След Сан Стефано идва Берлинският контракт и краткотрайното съглашение сред Русия и Турция претърпява мъчителна за българите проверка. Намесата на Великите сили се оказва от голямо значение. Този факт ли основава актуалните комплекси, че сме безсилни пред ползите на огромните страни? Все чакаме някой различен да свърши нашата работа, все се надяваме на Голям брат, без значение кой е той.
- Ако Сан Стефано е съветски план, Берлинският контракт е европейски и най-много английски план в интерес на Турция. Ние може да имаме комплекси към Берлинския конгрес, само че великите сили имат свои, не по-малки комплекси от Сан Стефано.
Основателят на паневропейската идеология, която е в основата на Европейски Съюз, австриецът Ричард Куденхове Калерги, в своята теория “Паневропа” (1923) обръща особено внимание на Сан Стефанския кротичък контракт от 3 март 1878 година, наричайки го: “апогей на съветския поход на Запад”. Куденхове-Калерги не възприема съветската войска в Париж след успеха над Наполеон за “апогей на Запад”, а точно Сан Стефано.
Само концепцията за легитимиране на мощна православна славянска страна на Балканите, каквато е Санстефанска България, се дефинира като опасност за Запада.
Оттук и съдружникът за Европа също се трансформира по думите на Куденхове-Калерги: “именно тогава Европа ненадейно осъзнава съветската опасност и схваща, че турската заплаха изчезва и на нейно място идва съветската. Затова Европа като един застава на страната на Турция против Русия и на Берлинския конгрес обезсилва съветската победа”.
- От години сме очевидци на опити за пренаписване на историята. Виждате ли такива опити и във връзка с 3 март?
- Историята се написа и дописва непрекъснато, а “пренаписването”, за което питате, евентуално е променливата политическа обстановка, която повече се отнася до общественото осмисляне на 3 март и по-малко до професионалните историци, чиито полемики са отвън публичното полезрение.
Дали ще е премълчаване по дифолт на ролята на Русия, когато се празнува “Освобождение” в безвъздушното пространство, без да се прецизира от какво (сакън, да не се произнесе “турско робство”, само че най-малко “османско владичество”), нито кой е освободителят, нито по какъв начин (все отново руско-турска е войната).
Другият прийом е размиване на Русия с безкрайното изброяване на нации от съветската империя, само че не като част от “руската армия”, водена от съветски император, а с внушението за коалиция от самостоятелни страни, измежду които по случайност или по пристрастие е попаднала и Русия.
Има и една опорка, 3 март като Брест-Литовск (1918), празник за русофобите, изтъкващи “неоценимото” българско присъединяване в делегацията против руска Русия, и празнуващи орязването на съвсем една трета от съветските територии, което в действителност е болшевишкият край за Първата международна война.
На въпроса по какъв начин празнувате тази “победа”, откакто за нас, за България следва Ньойският контракт, т.е. национална злополука, отговорът е, да, само че Русия губи! Русофобска логичност, самобитна.
- Рязко ви връщам към сегашното. Тези дни като че ли сме изправени пред боен конфликт сред Русия и Турция на територията на Сирия. Каква е вашата прогноза за развиването на този спор?
- Не е за първи път, спомнете си за сваления съветски бомбардировач и убития съветски водач след катапултирането му от “сивите вълци” (ноември, 2015), както и убийството на съветския дипломат в Анкара (декември, 2016).
Впрочем и в този момент се сипят закани към настоящия дипломат на Руската федерация по публични данни и от двете страни. Доколко ще успее Русия да деескалира това напрежение, тъй като това е задачата й, ще забележим.
Не инцидентно Ердоган ще отиде в Москва (планира се за 5 или 6 март), а не противоположното, т.е. Русия е в по-силна позиция. Сложен руско-турски баланс, само че по силите точно на съветската дипломация, която съумява да балансира в тази изменчива обстановка.
- Какви опасности за България крие изостряне на връзките сред Анкара и Москва? НАТО към този момент изрази поддръжка за Турция. Ще остане ли Путин в изолираност?
- Подкрепата на НАТО за Ердоган е декоративна откъм успеваемост, само че алегорична – за следващ път североатлантическият алианс пази ислямистите, които си партнират с Турция на територията на Сирия против суверенната сирийска страна.
Русия в този случай не е в изолираност, назад, в самия център на спора е, има военна база на Средиземно море и поддържа сирийската световна власт.
За нас всеки спор в прилежащи страни е рисков поради виртуалната ни гранична ограда с визуализирана тел. Но до момента в който Турция е заета в Близкия Изток, каквито и връзки да има с Русия, топли или студени, няма да може да бъде дейна на Балканите. И не НАТО, а Русия е сдържащият фактор за Турция по отношение на България – отново без значение от руско-турските връзки.
- Европа е изправена пред ново мигрантско настъпление, което на този стадий заобикаля България. Защо? На какво се дължи фактът, че бежанците биват насочвани към Гърция?
- Трябва да попитате стопанисващите мигрантските канали, тъй като маршрутите не са безредни, а следват своя инфраструктура и припомнят по точност на организацията на военна интервенция.
ЕС на това поле играе “обратен мат”, или оказва помощ на Турция да залее Европа с неоевропейци, с дребни изключения като Себастиан Курц и може би – към този момент словесно повече, Макрон.
Колкото до нас, вероятността Турция да прати мощен мигрантски поток през България не е огромна заради съществуването на български турци на предната линия, от една страна, и заради възможното продължение на “Турски поток” през Балканите, от друга.
Но като инструмент за шантаж по отношение на Европейски Съюз мигрантите задълго ще са коз в ръцете на Турция, само че да не забравяме –благодарение на Европейски Съюз (справка Либия).
- България се пробва в последните години да поддържа положителни връзки с всички – с Брюксел, Анкара, Вашингтон, Москва. Възможно ли е сходна еластичност да обезпечи разцвет за страната ни в нестабилното време, в което навлезе светът?
- Гъвкавост или прегъване пред непознати ползи?
България играе подчинена роля или реактивно работи след събитията, няма постоянност и изясненост в следването на националните ни ползи. Има угодливост, дали ще е “спасиба галяма”, или “парле ву франсе”, или дейности след поощрения на посолство на улица със характерно наименование на рогато животно, това не е еластичност.
Вие хубаво изброявате столици на огромни сили, да си речем отново, дребни сме, няма по какъв начин да не се съобразим, само че какво вършим с провинциалните сили като западнобалканско северомакедонско Скопие да вземем за пример? Същото. Прегъвкавост. Или синдромът на конака:
“Какво ще кажат в конака” е “гъвкаво” държание от 40-те години на ХIХ век, разказано от съветския странник Виктор Григорович:
“Моето престояване в София ще запомня с цялостното отчуждение на тези, които просто питах за едно-друго. Като се стартира от даскала, който евентуално не искаше да накърни своя авторитет пред конака поради диалог с русин, та се стигне до самия ханджия, т.е. съдържателя на хана, всички счетоха за по-изгодно да нямат никакви връзки с мене, тъй като, както се изрази един от тях, какво ще кажат за това в конака? "
- Проф. Григорова, навършват се 142 години от подписването на Санстефанския кротичък контракт, когато България действително се завръща на европейската карта. Оттогава насам, публично или не, българите честваме, тъй като носим датата в сърцата си. И въпреки всичко постоянно се намира някой, който да напомни, че не сме се освободили със лични сили. Защо е това нихилистично припомняне?
- Паметта може да бъде нихилистична, както казвате, само че може да бъде и признателна, че не сме били сами, а е имало кой да застане зад нас и да води война с нас за България, и това е Русия. Проблемът е какво вършим с към този момент свободна България?
Защото тук отговорността е наша, а не на външни сили, както избираме да се извиняваме, отново нихилистично.
- Вашият отговор на въпроса: можехме ли сами да реализираме своята държавност през ХIХ век?
- Категорично не. Но можехме най-малко да се опитаме, какъвто план е имал Левски. Априлското въстание е красиво обезсърчение и всеотдайност на фона на всеобщо “затворените кепенци”.
Историческата действителност е, че няма балканска страна, независимо постигнала държавната си самостоятелност си от османски терор – или след руско-турски войни, или след интервенция на Велики сили.
- Сан Стефано нямаше да се случи, в случай че не беше Възраждането, национално-освободителното придвижване, Априлското въстание. Българите сме способни на национално изпитание. Умеем ли обаче да ценим личните си и непознатите достижения?
- Сан Стефано нямаше да се случи, в случай че не беше Руско-турската освободителна война (1877–1878). Априлското въстание (1876), Българската екзархия (1870), това са велики епизоди от Възраждането като национално-обединителен развой - съединителен, не освободителен, в случай че приказваме за български старания и резултат.
Свободата и възраждането на третата българска държавност идват единствено и само след военната интервенция на Русия. Защото Възраждане е имало и в Македония, и в Тракия, и в Северна Добруджа… къде са те в този момент и къде щяхме да сме ние?
- Какви ползи имаше Русия в 12-ата си война против Турската империя?
- Каквито има и в предходните руско-турски войни, максималистичната цел е Истанбул да стане отново Константинопол, Света София от джамия отново да стане православен храм, Босфорът да е под съветски или руско-европейски надзор, турското пространство да е в Азия, не в Европа.
Константинопол за Русия е като Сан Стефано за България, нравствен идеал с духовни, геополитически и културни измерения. Покровителството и отбраната на православните нации е част от външнополитическата теория на съветската империя и съпътства всички руско-турски войни. Имаме общи ползи.
- Как идеалът на Санстефанска България предопредели историята ни през ХХ век?
- С един съвършен резултат от същинско българско единство: Съединението (1885), последвано от две национални произшествия (1913, 1918), с възвърната Южна Добруджа (1940), само че изгубени Македония, Западните околности, Тракия… Ако измерваме в историческо време.
Но защото Сан Стефано е народен блян в основата на третата българска страна, той ще е част от нас постоянно като нещо, осъществено за три месеца, а след това живеещо собствен, митичен живот, обратно на историческата и житейска опозиция против него. Ирационално, алегорично, само че до момента в който има българи, ще я има и тази Санстефанска фантазия.
- След Сан Стефано идва Берлинският контракт и краткотрайното съглашение сред Русия и Турция претърпява мъчителна за българите проверка. Намесата на Великите сили се оказва от голямо значение. Този факт ли основава актуалните комплекси, че сме безсилни пред ползите на огромните страни? Все чакаме някой различен да свърши нашата работа, все се надяваме на Голям брат, без значение кой е той.
- Ако Сан Стефано е съветски план, Берлинският контракт е европейски и най-много английски план в интерес на Турция. Ние може да имаме комплекси към Берлинския конгрес, само че великите сили имат свои, не по-малки комплекси от Сан Стефано.
Основателят на паневропейската идеология, която е в основата на Европейски Съюз, австриецът Ричард Куденхове Калерги, в своята теория “Паневропа” (1923) обръща особено внимание на Сан Стефанския кротичък контракт от 3 март 1878 година, наричайки го: “апогей на съветския поход на Запад”. Куденхове-Калерги не възприема съветската войска в Париж след успеха над Наполеон за “апогей на Запад”, а точно Сан Стефано.
Само концепцията за легитимиране на мощна православна славянска страна на Балканите, каквато е Санстефанска България, се дефинира като опасност за Запада.
Оттук и съдружникът за Европа също се трансформира по думите на Куденхове-Калерги: “именно тогава Европа ненадейно осъзнава съветската опасност и схваща, че турската заплаха изчезва и на нейно място идва съветската. Затова Европа като един застава на страната на Турция против Русия и на Берлинския конгрес обезсилва съветската победа”.
- От години сме очевидци на опити за пренаписване на историята. Виждате ли такива опити и във връзка с 3 март?
- Историята се написа и дописва непрекъснато, а “пренаписването”, за което питате, евентуално е променливата политическа обстановка, която повече се отнася до общественото осмисляне на 3 март и по-малко до професионалните историци, чиито полемики са отвън публичното полезрение.
Дали ще е премълчаване по дифолт на ролята на Русия, когато се празнува “Освобождение” в безвъздушното пространство, без да се прецизира от какво (сакън, да не се произнесе “турско робство”, само че най-малко “османско владичество”), нито кой е освободителят, нито по какъв начин (все отново руско-турска е войната).
Другият прийом е размиване на Русия с безкрайното изброяване на нации от съветската империя, само че не като част от “руската армия”, водена от съветски император, а с внушението за коалиция от самостоятелни страни, измежду които по случайност или по пристрастие е попаднала и Русия.
Има и една опорка, 3 март като Брест-Литовск (1918), празник за русофобите, изтъкващи “неоценимото” българско присъединяване в делегацията против руска Русия, и празнуващи орязването на съвсем една трета от съветските територии, което в действителност е болшевишкият край за Първата международна война.
На въпроса по какъв начин празнувате тази “победа”, откакто за нас, за България следва Ньойският контракт, т.е. национална злополука, отговорът е, да, само че Русия губи! Русофобска логичност, самобитна.
- Рязко ви връщам към сегашното. Тези дни като че ли сме изправени пред боен конфликт сред Русия и Турция на територията на Сирия. Каква е вашата прогноза за развиването на този спор?
- Не е за първи път, спомнете си за сваления съветски бомбардировач и убития съветски водач след катапултирането му от “сивите вълци” (ноември, 2015), както и убийството на съветския дипломат в Анкара (декември, 2016).
Впрочем и в този момент се сипят закани към настоящия дипломат на Руската федерация по публични данни и от двете страни. Доколко ще успее Русия да деескалира това напрежение, тъй като това е задачата й, ще забележим.
Не инцидентно Ердоган ще отиде в Москва (планира се за 5 или 6 март), а не противоположното, т.е. Русия е в по-силна позиция. Сложен руско-турски баланс, само че по силите точно на съветската дипломация, която съумява да балансира в тази изменчива обстановка.
- Какви опасности за България крие изостряне на връзките сред Анкара и Москва? НАТО към този момент изрази поддръжка за Турция. Ще остане ли Путин в изолираност?
- Подкрепата на НАТО за Ердоган е декоративна откъм успеваемост, само че алегорична – за следващ път североатлантическият алианс пази ислямистите, които си партнират с Турция на територията на Сирия против суверенната сирийска страна.
Русия в този случай не е в изолираност, назад, в самия център на спора е, има военна база на Средиземно море и поддържа сирийската световна власт.
За нас всеки спор в прилежащи страни е рисков поради виртуалната ни гранична ограда с визуализирана тел. Но до момента в който Турция е заета в Близкия Изток, каквито и връзки да има с Русия, топли или студени, няма да може да бъде дейна на Балканите. И не НАТО, а Русия е сдържащият фактор за Турция по отношение на България – отново без значение от руско-турските връзки.
- Европа е изправена пред ново мигрантско настъпление, което на този стадий заобикаля България. Защо? На какво се дължи фактът, че бежанците биват насочвани към Гърция?
- Трябва да попитате стопанисващите мигрантските канали, тъй като маршрутите не са безредни, а следват своя инфраструктура и припомнят по точност на организацията на военна интервенция.
ЕС на това поле играе “обратен мат”, или оказва помощ на Турция да залее Европа с неоевропейци, с дребни изключения като Себастиан Курц и може би – към този момент словесно повече, Макрон.
Колкото до нас, вероятността Турция да прати мощен мигрантски поток през България не е огромна заради съществуването на български турци на предната линия, от една страна, и заради възможното продължение на “Турски поток” през Балканите, от друга.
Но като инструмент за шантаж по отношение на Европейски Съюз мигрантите задълго ще са коз в ръцете на Турция, само че да не забравяме –благодарение на Европейски Съюз (справка Либия).
- България се пробва в последните години да поддържа положителни връзки с всички – с Брюксел, Анкара, Вашингтон, Москва. Възможно ли е сходна еластичност да обезпечи разцвет за страната ни в нестабилното време, в което навлезе светът?
- Гъвкавост или прегъване пред непознати ползи?
България играе подчинена роля или реактивно работи след събитията, няма постоянност и изясненост в следването на националните ни ползи. Има угодливост, дали ще е “спасиба галяма”, или “парле ву франсе”, или дейности след поощрения на посолство на улица със характерно наименование на рогато животно, това не е еластичност.
Вие хубаво изброявате столици на огромни сили, да си речем отново, дребни сме, няма по какъв начин да не се съобразим, само че какво вършим с провинциалните сили като западнобалканско северомакедонско Скопие да вземем за пример? Същото. Прегъвкавост. Или синдромът на конака:
“Какво ще кажат в конака” е “гъвкаво” държание от 40-те години на ХIХ век, разказано от съветския странник Виктор Григорович:
“Моето престояване в София ще запомня с цялостното отчуждение на тези, които просто питах за едно-друго. Като се стартира от даскала, който евентуално не искаше да накърни своя авторитет пред конака поради диалог с русин, та се стигне до самия ханджия, т.е. съдържателя на хана, всички счетоха за по-изгодно да нямат никакви връзки с мене, тъй като, както се изрази един от тях, какво ще кажат за това в конака? "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ