Защо богатите са такива гадняри?
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ПЪРВА ЧАСТ
В Ню Йорк бях развил психическа отбрана против отчаянието, което срещах по улиците. Казвах си, че има обществени служби за бездомните, че просто харчат всичките си пари за дрога и пиянство, че евентуално сами са се докарали дотук. Но никое от тези неща не работеше при индийските деца. Там няма приюти, където да ги одобряват. Виждал съм ги да спят на улицата, скупчени едно връз друго, с цел да се топлят, като кученца. Те нямаше да изхарчат парите ми безразсъдно. Дори не ми желаеха пари. Просто гледаха храната ми като изгладнели същества, каквито си бяха. А мършавите им телца бяха ясно доказателство, че не се преструват на гладни.
Няколко пъти купувах по няколко самоса и им ги давах, само че храната изчезваше за момент, а аз оставах от още повече деца (често и възрастни), протягащи се към мен, докосващи ме, търсещи погледа ми, умоляващи. Наясно съм с цифрите. С парите за еднопосочния си билет от Ню Йорк до Делхи можех да спася цели семейства от задълженията, които им тежат от генерации. С изхарчените от мен пари по заведения за хранене в Ню Йорк през миналата година можех изпратя в учебно заведение няколко от тези деца. Да му се не види, с бюджета си за едногодишното си странствуване из Азия
можех да построя учебно заведение.
Ще ми се да мога да ви кажа, че съм направил някое от тези неща, само че не съм. Вместо това развих психическа отбрана за игнориране на обстановката. Научих се да не мисля за неща, които мога, само че няма да направя. Спрях да обрисувам на лицето си каквито и да било изражения на състрадание. Научих се да прескачам тела по улицата – на мъртви или спящи хора – без да ги поглеждам. Трябваше да се науча на тези неща, тъй като се постановяваше – или най-малко по този начин си споделях.
Проучване, извършено в Университета в Торонто от Стефан Коте удостоверява, че богатите са по-малко великодушни от бедните, само че нещата са по-сложни от това че богатите просто стават стиснати. По-скоро дистанцията, основана от разликата в приходите, наподобява че прекъсва естествения поток на човешката доброжелателност. Коте открива, че "индивидите с по-високи приходи са по-малко великодушни единствено когато живеят в регион с огромно имуществено неравноправие или когато неравенството с пробна цел е показано като релативно огромно ". Богатите са по-малко великодушни, когато неравенството е най-голямо – изобретение, което опровергава концепцията, че хората с по-високи приходи просто са по-големи егоисти. Ако търсещият помощ човек не наподобява доста по-различен от нас, евентуално ще му помогнем. Но
в случай че наподобява прекомерно далечен
(икономически, културно), е по-малко евентуално да му подадем ръка.
Социалното разстояние, отделящо богатия от бедния, сходно на доста други разделящи ни обществени дистанции влиза в живота на хората след появяването на земеделието и последвалите го йерархични цивилизации и по тази причина е психически толкоз мъчно да се накараш да игнорираш гладуващите дечица, застанали толкоз наоколо, че да подушват чинията ти с къри. Налага ти се да накараш да млъкне вътрешния ти глас, призоваващ за правдивост и тъждество. Този античен настойчив глас го заглушаваме с висока цена за психическото си богатство.
Неотдавна един богат другар ми сподели: "За да постигнеш триумф, би трябвало да казваш "да ", само че с цел да го задържиш, би трябвало доста пъти да казваш "не ". Ако ви възприемат като по-богат от заобикалящите ви, би трябвало доста пъти да казвате "не ". Непрекъснато ще ви насочат претенции, оферти, предложения и молби – без значение дали сте в Старбъкс в Силициевата котловина или в уличка в Калкута. За нашия тип не е естествено да отхвърляме да отхвърляме откровен вик за помощ. Невробиолозите Джордж Мол, Джордан Графман и Франк Кругър от Националния институт за неврологични разстройства и инсулти са употребявали уреди за функционален ядрено-магнитен резонанс, с цел да показват, че алтруизмът е надълбоко затвърден в човешката природа. Резултатите от работата им демонстрират, че дълбокото задоволство, което множеството хора изпитват от алтруистично държание, не се дължи на благоразположен културен слой, а
произлиза от архитектурата на мозъка.
Когато доброволците в проучванията им слагат ползите на другите пред своите лични, един първичен дял от мозъка, обикновено асоцииран с храна и секс, се задейства. Когато учените мерят вагалния тонус (който е знак за чувството за сигурност и спокойствие) у 74 деца в предучилищна възраст, те откриват, че тези, които са дарили жетони, с цел да подкрепят заболели деца, имат доста по-добри индикатори от тези, които са запазили всичките си жетони за себе си. Според водещия откривател Джонас Милър откритията демонстрират, че "от ранна възраст сме програмирани да развиваме възприятие за сигурност от грижата си за другите ". Но Милър и сътрудниците му откриват също, че без значение от всичко вроденото влечение на нашия тип към щедрост се въздейства от обществените ни функции. Децата от богати фамилии споделят по-малко жетони спрямо децата от не толкоз заможни фамилии.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
В Ню Йорк бях развил психическа отбрана против отчаянието, което срещах по улиците. Казвах си, че има обществени служби за бездомните, че просто харчат всичките си пари за дрога и пиянство, че евентуално сами са се докарали дотук. Но никое от тези неща не работеше при индийските деца. Там няма приюти, където да ги одобряват. Виждал съм ги да спят на улицата, скупчени едно връз друго, с цел да се топлят, като кученца. Те нямаше да изхарчат парите ми безразсъдно. Дори не ми желаеха пари. Просто гледаха храната ми като изгладнели същества, каквито си бяха. А мършавите им телца бяха ясно доказателство, че не се преструват на гладни.
Няколко пъти купувах по няколко самоса и им ги давах, само че храната изчезваше за момент, а аз оставах от още повече деца (често и възрастни), протягащи се към мен, докосващи ме, търсещи погледа ми, умоляващи. Наясно съм с цифрите. С парите за еднопосочния си билет от Ню Йорк до Делхи можех да спася цели семейства от задълженията, които им тежат от генерации. С изхарчените от мен пари по заведения за хранене в Ню Йорк през миналата година можех изпратя в учебно заведение няколко от тези деца. Да му се не види, с бюджета си за едногодишното си странствуване из Азия
можех да построя учебно заведение.
Ще ми се да мога да ви кажа, че съм направил някое от тези неща, само че не съм. Вместо това развих психическа отбрана за игнориране на обстановката. Научих се да не мисля за неща, които мога, само че няма да направя. Спрях да обрисувам на лицето си каквито и да било изражения на състрадание. Научих се да прескачам тела по улицата – на мъртви или спящи хора – без да ги поглеждам. Трябваше да се науча на тези неща, тъй като се постановяваше – или най-малко по този начин си споделях.
Проучване, извършено в Университета в Торонто от Стефан Коте удостоверява, че богатите са по-малко великодушни от бедните, само че нещата са по-сложни от това че богатите просто стават стиснати. По-скоро дистанцията, основана от разликата в приходите, наподобява че прекъсва естествения поток на човешката доброжелателност. Коте открива, че "индивидите с по-високи приходи са по-малко великодушни единствено когато живеят в регион с огромно имуществено неравноправие или когато неравенството с пробна цел е показано като релативно огромно ". Богатите са по-малко великодушни, когато неравенството е най-голямо – изобретение, което опровергава концепцията, че хората с по-високи приходи просто са по-големи егоисти. Ако търсещият помощ човек не наподобява доста по-различен от нас, евентуално ще му помогнем. Но
в случай че наподобява прекомерно далечен
(икономически, културно), е по-малко евентуално да му подадем ръка.
Социалното разстояние, отделящо богатия от бедния, сходно на доста други разделящи ни обществени дистанции влиза в живота на хората след появяването на земеделието и последвалите го йерархични цивилизации и по тази причина е психически толкоз мъчно да се накараш да игнорираш гладуващите дечица, застанали толкоз наоколо, че да подушват чинията ти с къри. Налага ти се да накараш да млъкне вътрешния ти глас, призоваващ за правдивост и тъждество. Този античен настойчив глас го заглушаваме с висока цена за психическото си богатство.
Неотдавна един богат другар ми сподели: "За да постигнеш триумф, би трябвало да казваш "да ", само че с цел да го задържиш, би трябвало доста пъти да казваш "не ". Ако ви възприемат като по-богат от заобикалящите ви, би трябвало доста пъти да казвате "не ". Непрекъснато ще ви насочат претенции, оферти, предложения и молби – без значение дали сте в Старбъкс в Силициевата котловина или в уличка в Калкута. За нашия тип не е естествено да отхвърляме да отхвърляме откровен вик за помощ. Невробиолозите Джордж Мол, Джордан Графман и Франк Кругър от Националния институт за неврологични разстройства и инсулти са употребявали уреди за функционален ядрено-магнитен резонанс, с цел да показват, че алтруизмът е надълбоко затвърден в човешката природа. Резултатите от работата им демонстрират, че дълбокото задоволство, което множеството хора изпитват от алтруистично държание, не се дължи на благоразположен културен слой, а
произлиза от архитектурата на мозъка.
Когато доброволците в проучванията им слагат ползите на другите пред своите лични, един първичен дял от мозъка, обикновено асоцииран с храна и секс, се задейства. Когато учените мерят вагалния тонус (който е знак за чувството за сигурност и спокойствие) у 74 деца в предучилищна възраст, те откриват, че тези, които са дарили жетони, с цел да подкрепят заболели деца, имат доста по-добри индикатори от тези, които са запазили всичките си жетони за себе си. Според водещия откривател Джонас Милър откритията демонстрират, че "от ранна възраст сме програмирани да развиваме възприятие за сигурност от грижата си за другите ". Но Милър и сътрудниците му откриват също, че без значение от всичко вроденото влечение на нашия тип към щедрост се въздейства от обществените ни функции. Децата от богати фамилии споделят по-малко жетони спрямо децата от не толкоз заможни фамилии.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ