Творците ни се оказаха в небрано лозе
(Продължение от предходната събота)
Осиновил принудително цялостен един народ и трансформирал жителите му в обезправени жители, модерният цезаропапизъм, наименуван от кумова срама действителен социализъм, гледаше на хората с арогантната пренебрежителност на недопечен и властнически татко. Хората пък се отнасят към него раболепно, със сервилността на тотално доминирани, безпомощни и безропотни деца. Става дума за един деструктивен садо-мазохистичен модел на другарство, който е характерен на всяко деспотично общество - характерен бе и на нашата страна. Непровъзгласена цел на всеки тоталитарен режим е да инструментализира личността, да я трансформира от цел в средство, от субект в маса, от персона в нищожество. Тази аморална, тази обезчовечаваща промяна става, несъмнено, със средствата на институционалното принуждение, само че принуждение перфидно и подмолно, ловко скрито зад паравана на загрижеността, на социалността и човеколюбието, на бащинското застъпничество. Тоталитарният общественик копнее да сложи сънародниците си в подчиненото състояние на фигуранти, а себе си - в ситуацията на всеобщ предшественик и всеродител, на умен заповедник и разпределител на националните богатства и облаги.
Че сходно йерархично систематизиране на функциите устройваше тоталитаризма на тоталитаристите, е разбираемо - печално е, че то се оказа задоволително и за интелигенцията ни. Творците ни, даже надарените от тях, се възползваха от обстановката, с подготвеност разрешиха да бъдат осиновени и битово обслужвани от държавната власт, като в подмяна на това станат нейни публични и неофициални рекламни сътрудници. Сега разбирате ли за какво освен редовите жители - и елитните ни интелектуалци назоваха личния си главорез и грабител на нацията ни " Тато "? Наричаха го (много го назовават и до днес) по този начин по-скоро с благодушие, трогване и признателност, в сравнение с със жлъч. Но въз основата " аз ще те възпявам - ти ще ме издържаш " духовно великолепие не се построява - дребното сътворени под суровата сянка на идеологическата цензура родни шедьоври са не легитимация на партийността в изкуството и литературата, а отклоняване от нейните канони.
Като дълготраен книжовен редактор в най-голямото интернационално радио имам кое-що взор и върху културния климат в цялата Съветска империя. Въпреки унификацията, въдворена от всеобщата комунистическа теория, картината в обособените източноевропейски страни се оказа много разнолика - всеки от националните режими си имаше собствен личен, собствен характерен, собствен креативен метод към интелигенцията. Кремъл провъзгласяваше другомислещите създатели за луди и ги затваряше в психиатрични клиники с изключително предопределение. Прага, Варшава и Будапеща обезвредиха критиците си, като им предоставяха повечко цивилен права и креативна самостоятелност, подменяйки тоталното владичество на идеологическите канони с полусвободи. Букурещ и Тирана пък избраха да държат жителите си (писатели, читатели и непричастни) в желязната хватка на неосталинизма.
Верен на хитряшкия си селски манталитет и на андрешковската си природа, Тодор Живков пък стартира тихомълком да подкупва сериозно настроената креативна интелигенция. Подкупваше я ден след ден поединично, групово и групово - чак до момента в който я подкупи и закупи напълно и напълно, с изключение единствено на десетина доблестни имена, я трансформира в държавна благосъстоятелност и придворна рекламна армия на партийната прослойка. Чуждоземните владетели покои си купуваха, нашият си купи интелигенция. Дарявайки я обилно с неподобаващо високи възнаграждения, награди и куп оценки, с публичен авторитет и номенклатурни привилегии, които си имаха своя невидима, своя непровъзгласена, само че непоклатима цена: авторското кредо. Ето по какъв начин - полза след полза - тази интелигенция престана от дума на дума да бъде сериозна.
Достоевски разказваше какъв брой елементарно се привиква с лукса и какъв брой мъчно се отвиква от него. Приобщавайки писателите ни към номенклатурния си разкош, партийната върхушка си обезпечи успокоение - приемайки привилегиите, членовете на Съюз на българските писатели влязоха в капан, от който нямаше излизане. Георги Марков си спомняше през горест участието си в Съюз на българските писатели: " Нас ни плащаха, с цел да не пишем. "
Очевидци описват по какъв начин, просейки от Брежнев заеми, Живков стимулирал настояването си с довода, че за разлика от останалите източноевропейски страни България няма дисиденти. Може да му се има вяра: малко на брой бяха тези луди, които щяха да заложат на карта благополучието си, с цел да опазят художественото си слово. За разлика от задграничните си източноевропейски братя по перо, с цел да бъдат приобщени към статуквото, нашите създатели биваха по-скоро купувани, в сравнение с глобени. А да бъде платен, може единствено оня, който е подготвен да се продаде. Е, очевидно казусът е бил подобен, очевидно тази подготвеност е била налице, очевидно е налице и през днешния ден. Защото зад жалванията на днешните осиротели писатели, зад днешните им апели страната да се погрижи обществено за тях наднича премълчаваната им вчерашна подготвеност да се отплатят за грижите, продавайки словото си - друго за обмен те нямат.
Днес хиляди родни създатели са подготвени със остарялата подготвеност още веднъж да се себепродадат, само че към този момент няма на кого. Предлагането на гении още веднъж е налице - единствено партийно-правителственото търсене към този момент никакво го няма. Новите властелини бяха определени в свободни избори, бяха солидно легитимирани посредством националния избор и нямаха потребност от спомагателната легитимация на художественото слово. Те отрано усетиха, че могат умерено да си господстват и без химните на старите дворцови химнописци - няма за какво да трошат непотребни парици за тях, откакто могат за себе си да ги заделят. Или, вместо да разхищават по възнаграждения, да си закупят, както си знаят, по махали и паланки недостигащите им изборни гласове - тази договорка е по-изгодна и е по-пригодена и към новите условия на родния, асоциален капитализъм, и към нецивилизованите ни балкански нрави. Състоялото се в Европа преди цели епохи, а на родна земя състояващо се през днешния ден пред очите ни първичното струпване на капитала предполагаше и в началото безвластие, а риба се лови най-добре в мътни води. Тук театралните възторзи, плакативният възторг, сервилните химни на поетите и писателите се оказаха ненужни. Тази социална ненужност се трансформира в личностна драма - наред с тружениците от останалите естетически жанрове, и всички братя и братовчеди (далечни и близки) по перо осиротяха без време. Тази им извечна сиротност е съизмерима единствено с извечността на лакейщината им. Лакеите са преходни като конюнктурата, на която лакейничат - непреходно е единствено себеотстояването.
Осиновил принудително цялостен един народ и трансформирал жителите му в обезправени жители, модерният цезаропапизъм, наименуван от кумова срама действителен социализъм, гледаше на хората с арогантната пренебрежителност на недопечен и властнически татко. Хората пък се отнасят към него раболепно, със сервилността на тотално доминирани, безпомощни и безропотни деца. Става дума за един деструктивен садо-мазохистичен модел на другарство, който е характерен на всяко деспотично общество - характерен бе и на нашата страна. Непровъзгласена цел на всеки тоталитарен режим е да инструментализира личността, да я трансформира от цел в средство, от субект в маса, от персона в нищожество. Тази аморална, тази обезчовечаваща промяна става, несъмнено, със средствата на институционалното принуждение, само че принуждение перфидно и подмолно, ловко скрито зад паравана на загрижеността, на социалността и човеколюбието, на бащинското застъпничество. Тоталитарният общественик копнее да сложи сънародниците си в подчиненото състояние на фигуранти, а себе си - в ситуацията на всеобщ предшественик и всеродител, на умен заповедник и разпределител на националните богатства и облаги.
Че сходно йерархично систематизиране на функциите устройваше тоталитаризма на тоталитаристите, е разбираемо - печално е, че то се оказа задоволително и за интелигенцията ни. Творците ни, даже надарените от тях, се възползваха от обстановката, с подготвеност разрешиха да бъдат осиновени и битово обслужвани от държавната власт, като в подмяна на това станат нейни публични и неофициални рекламни сътрудници. Сега разбирате ли за какво освен редовите жители - и елитните ни интелектуалци назоваха личния си главорез и грабител на нацията ни " Тато "? Наричаха го (много го назовават и до днес) по този начин по-скоро с благодушие, трогване и признателност, в сравнение с със жлъч. Но въз основата " аз ще те възпявам - ти ще ме издържаш " духовно великолепие не се построява - дребното сътворени под суровата сянка на идеологическата цензура родни шедьоври са не легитимация на партийността в изкуството и литературата, а отклоняване от нейните канони.
Като дълготраен книжовен редактор в най-голямото интернационално радио имам кое-що взор и върху културния климат в цялата Съветска империя. Въпреки унификацията, въдворена от всеобщата комунистическа теория, картината в обособените източноевропейски страни се оказа много разнолика - всеки от националните режими си имаше собствен личен, собствен характерен, собствен креативен метод към интелигенцията. Кремъл провъзгласяваше другомислещите създатели за луди и ги затваряше в психиатрични клиники с изключително предопределение. Прага, Варшава и Будапеща обезвредиха критиците си, като им предоставяха повечко цивилен права и креативна самостоятелност, подменяйки тоталното владичество на идеологическите канони с полусвободи. Букурещ и Тирана пък избраха да държат жителите си (писатели, читатели и непричастни) в желязната хватка на неосталинизма.
Верен на хитряшкия си селски манталитет и на андрешковската си природа, Тодор Живков пък стартира тихомълком да подкупва сериозно настроената креативна интелигенция. Подкупваше я ден след ден поединично, групово и групово - чак до момента в който я подкупи и закупи напълно и напълно, с изключение единствено на десетина доблестни имена, я трансформира в държавна благосъстоятелност и придворна рекламна армия на партийната прослойка. Чуждоземните владетели покои си купуваха, нашият си купи интелигенция. Дарявайки я обилно с неподобаващо високи възнаграждения, награди и куп оценки, с публичен авторитет и номенклатурни привилегии, които си имаха своя невидима, своя непровъзгласена, само че непоклатима цена: авторското кредо. Ето по какъв начин - полза след полза - тази интелигенция престана от дума на дума да бъде сериозна.
Достоевски разказваше какъв брой елементарно се привиква с лукса и какъв брой мъчно се отвиква от него. Приобщавайки писателите ни към номенклатурния си разкош, партийната върхушка си обезпечи успокоение - приемайки привилегиите, членовете на Съюз на българските писатели влязоха в капан, от който нямаше излизане. Георги Марков си спомняше през горест участието си в Съюз на българските писатели: " Нас ни плащаха, с цел да не пишем. "
Очевидци описват по какъв начин, просейки от Брежнев заеми, Живков стимулирал настояването си с довода, че за разлика от останалите източноевропейски страни България няма дисиденти. Може да му се има вяра: малко на брой бяха тези луди, които щяха да заложат на карта благополучието си, с цел да опазят художественото си слово. За разлика от задграничните си източноевропейски братя по перо, с цел да бъдат приобщени към статуквото, нашите създатели биваха по-скоро купувани, в сравнение с глобени. А да бъде платен, може единствено оня, който е подготвен да се продаде. Е, очевидно казусът е бил подобен, очевидно тази подготвеност е била налице, очевидно е налице и през днешния ден. Защото зад жалванията на днешните осиротели писатели, зад днешните им апели страната да се погрижи обществено за тях наднича премълчаваната им вчерашна подготвеност да се отплатят за грижите, продавайки словото си - друго за обмен те нямат.
Днес хиляди родни създатели са подготвени със остарялата подготвеност още веднъж да се себепродадат, само че към този момент няма на кого. Предлагането на гении още веднъж е налице - единствено партийно-правителственото търсене към този момент никакво го няма. Новите властелини бяха определени в свободни избори, бяха солидно легитимирани посредством националния избор и нямаха потребност от спомагателната легитимация на художественото слово. Те отрано усетиха, че могат умерено да си господстват и без химните на старите дворцови химнописци - няма за какво да трошат непотребни парици за тях, откакто могат за себе си да ги заделят. Или, вместо да разхищават по възнаграждения, да си закупят, както си знаят, по махали и паланки недостигащите им изборни гласове - тази договорка е по-изгодна и е по-пригодена и към новите условия на родния, асоциален капитализъм, и към нецивилизованите ни балкански нрави. Състоялото се в Европа преди цели епохи, а на родна земя състояващо се през днешния ден пред очите ни първичното струпване на капитала предполагаше и в началото безвластие, а риба се лови най-добре в мътни води. Тук театралните възторзи, плакативният възторг, сервилните химни на поетите и писателите се оказаха ненужни. Тази социална ненужност се трансформира в личностна драма - наред с тружениците от останалите естетически жанрове, и всички братя и братовчеди (далечни и близки) по перо осиротяха без време. Тази им извечна сиротност е съизмерима единствено с извечността на лакейщината им. Лакеите са преходни като конюнктурата, на която лакейничат - непреходно е единствено себеотстояването.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ