Калин Терзийски: Време е за осядане, българи
Прочетох преди малко, че българите пътували по-малко в последно време.
Това, споделих си, не е доста хубаво. Човекът е човек, когато е на път. Какво ли е имал поради Пеньо Пенев? Вероятно, мисля си, отчитайки младостта му, е говорел за това необикновено възприятие за същински живот, което изпитваме, когато сме по пътищата; началото на юни е, а ние сме на автостоп; и някакъв немислим вятър развява мощните ни и жилави коси и историята не се вижда, тъй като сме в самата нея – ние я сътворяваме и ние сме героите й. Силно и издигащо възприятие.
Но по този начин ли пътуваме в този момент ние, българите, това ли е нашето пътешестване? Въздигащо и въодушевяващо?
Става ми тъжно...
Все пък тъжно ли би трябвало да ми става, да го вземат дяволите – паднало ми в този момент да одъртявам и да взема по този начин, остарявайки, да се скъсам от досадна носталгия и да надуя главите на цялото прогресивно човечество „ какъв брой беше хубаво преди, а в този момент какъв брой не е... ”.
Преди, почтено казано, в действителност май по-добре се пътуваше. На стоп и изобщо. Имаше професионални стопаджии. А и всяко хлапе – стига да му хрумне – отиваше на автомагистралата и стопираше. И постоянно отиваше не там, за където беше тръгнало. И там, където попаднеше, без да е имало желание да попада, откриваше най-невероятни неща, откриваше си шанса. Случвало ми се е да потегли за морето и да попадна в разгара на акцията по варене на ракия в плевенско село – право на казана - и да остана...колкото е нужно, че и повече. Не, това се получи малко вулгарно. Макар че в случай че вляза в поетичните елементи на това отклоняване от пътя, в случай че опиша цялата пасторална, красива картина на тия дни – по-чувствителните читатели ще осъзнаят, че и в едно варене на ракия може да има доста лирика.
В 2018 година българите са пътували с близо една четвърт по-малко в сравнение с през 2017-а.
84% от българите, които са пътували в предходната година, са пътували из страната. 15% са пътували в чужбина. Само 2% са пътували и в страната, и в чужбина.
Доста странна съразмерност, мисля си. Някак си се прокрадва изводът, че има два типа българи. Такива, които пътуват из страната и такива, които пътуват из чужбина.
Опитвам се да си показва какви ли са тия, които пътуват из страната. И в съзнанието ми се появяват облици. Стара баба, малко нещо като взета от роман на слаб публицист, стилизирана: дебела, с кошница с хранителни запаси, със кърпа, някак не от нашето време; тръгнала при сина и дъщерята в Сливен. В кошницата носи, въобразявам си, варени яйца. Защо ли, Боже, откакто на всички места към този момент има яйца, ах да, има на всички места, само че не са биояйца (!), а към този момент бабите са доста модерно, тъй като всяко яйце, което намерят в полога е „ био ” и може умерено да се конкурира с яйцата по едно евро броя от свръхлуксозния биомагазин...И бабата е един от пътуващите българи, тя е човек, тъй като е на път. И има и варена кокошка в нейната кошница (защото съзнанието ми, когато не го насилям, е склонно да се дави в клишета), има и домати, зелен лук...Не, в този момент е зима и няма зелен лук, тъй като зелен лук има единствено в огромните хипермаркети и той е парников...Но с цел да не потъна напълно в старозаветните клишета, аз си представям, че бабата има смарт телефон (че каква баба ще е другояче!) и на него внукът, който учи в Техническия в Габрово, е качил приложение, което може да разпознава мелодии. И бабата чува от някакво неведомо звукосъздаващо устройство във влака някаква ария – коства й се позната, бре, това какво беше? И насочва смарт телефона си към източника на мелодията и той разпознава, че това е Били Джийн на Майкъл Джексън. И бабата изпада в трогване, тъй като тя е на 64 и в 1982-а е била млада и в дискотеката на село...Да, мемоари.
Представям си и сърдит брадясал предприемач от Банкя, който отива със стърия си опел до Якоруда - да договаря с някакъв вид за нова машина за кантиране на плоскости от дървесни частици. Кръвното му е много високо, той пие следващо кафе, а му се пие ракия, но за какво му се пие ракия по този начин от сутринта? - ех, не е на добре това, но както и да е. И той надува Куин на уредбата на колата. Защото доста преди да стане предприемач и да брадяса, и да му се припие ракия от сутринта, той е бил дългокос студент по физика (подобно на Брайън Мей, апропо) и в действителност, като погледнем, животът е доста странна работа, нали по този начин?
А пътуващите в чужбина са друго нещо. Те са...
Всъщност – те не са нито по-богати, нито по-образовани.
Щях да потегли в една такава посока: българите обедняха и по тази причина пътуват по-малко.
Но се сещам незабавно, че най-масовите пътувания, които в историята се назовават „ преселения ”, са се случили с хора, които са били притиснати от такава беднотия и потребност, каквато ние по никакъв метод не можем и да си представим. Картофеният апетит, взел живота на два милиона ирландци, е предиздвикал милиони от тия благи червенокоси хора да си заловен багажа и да изоставен зеления си остров. И по този начин Ирландия от осеммилионна да стане четиримилионна. И да си остане такава до момента.
Не, българите не понижиха пътуванията от бедност; даже и да получа статистически данни, че има такава взаимозависимост – няма да им допускам. Статистиката е един характерен образец за човешкото Confirmation bias –склонността ни да откриваме потвърждения на към този момент готовите си предразсъдъци. Ако реша, че българите са небогати и по тази причина не пътуват – ще открия куп напълно безапелационни обстоятелства, потвърждаващи това.
Аз се надявам на нещо друго.
Защото рухването на пътуванията спрямо 2017-а година е много съществено – 17%. Не е инцидентно отклоняване. Та, аз се надявам на нещо друго.
Оставям настрани Пеньо Пенев с неговата неистова романтика. Човекът е човек, когато е на път. Хм, да, евентуално младият, цялостен с гневен възторг човек, се усеща най-жив – точно когато е на път. Но Човекът си е човек...как беше – камъкът си тежи на мястото. Човекът е човек, когато си стои в своето място, враства в него, слива се с него...
И го Очовечава.
Човекът, който е на безконечен път, се грижи единствено за себе си. Но не и за мястото, което населява (временно). Никой не прави градина пред хотелската си стая. Българите, споделят, преди хиляди години, сме били номади, чергари. В последните трийсет години потвърдихме тоя си генезис – номадския. Преселението на народите си тече, колкото и необичайно да ни е това. От времето на Атила все си продължава - от Изток на Запад.
Западът гълтам всичко по-амбициозно и...като че ли – всичко по-агресивно, по-алчно – идващо от Изтока. Може би точно по тази причина Западът постоянно е бил лаком – та белким там не са отивали постоянно най-алчните? Нима от Изток не са прииждали най-амбициозните и най-лакомите за прекрасен живот?
Но аз се надявам на това – въпреки че звучи много романтично; макар че звучи ненаучно, недоказуемо: уповавам се на това, че преселението малко по малко свършва. Поне за българите. Преселението от селата към градовете, преселението от нашата относително (!) бедна страна – към богатите страни на Запада...Мощният порив на една непрекъсната „ непоседливост ” на едно постмодерно номадство се изчерпва малко по малко.
И се надявам, че хората в България в този момент желаят и могат да поспрат. И да поочовечат местообиталищата си. Защото до момента в който е на път – човек единствено пътува, а не очовечава. Той идва и отпътува. Няма свое място. И не очовечава мястото си. Няма време за градини и монументи. Даже и за гробове с цветя на тях.
Време е за осядане, българи.
Това, споделих си, не е доста хубаво. Човекът е човек, когато е на път. Какво ли е имал поради Пеньо Пенев? Вероятно, мисля си, отчитайки младостта му, е говорел за това необикновено възприятие за същински живот, което изпитваме, когато сме по пътищата; началото на юни е, а ние сме на автостоп; и някакъв немислим вятър развява мощните ни и жилави коси и историята не се вижда, тъй като сме в самата нея – ние я сътворяваме и ние сме героите й. Силно и издигащо възприятие.
Но по този начин ли пътуваме в този момент ние, българите, това ли е нашето пътешестване? Въздигащо и въодушевяващо?
Става ми тъжно...
Все пък тъжно ли би трябвало да ми става, да го вземат дяволите – паднало ми в този момент да одъртявам и да взема по този начин, остарявайки, да се скъсам от досадна носталгия и да надуя главите на цялото прогресивно човечество „ какъв брой беше хубаво преди, а в този момент какъв брой не е... ”.
Преди, почтено казано, в действителност май по-добре се пътуваше. На стоп и изобщо. Имаше професионални стопаджии. А и всяко хлапе – стига да му хрумне – отиваше на автомагистралата и стопираше. И постоянно отиваше не там, за където беше тръгнало. И там, където попаднеше, без да е имало желание да попада, откриваше най-невероятни неща, откриваше си шанса. Случвало ми се е да потегли за морето и да попадна в разгара на акцията по варене на ракия в плевенско село – право на казана - и да остана...колкото е нужно, че и повече. Не, това се получи малко вулгарно. Макар че в случай че вляза в поетичните елементи на това отклоняване от пътя, в случай че опиша цялата пасторална, красива картина на тия дни – по-чувствителните читатели ще осъзнаят, че и в едно варене на ракия може да има доста лирика.
В 2018 година българите са пътували с близо една четвърт по-малко в сравнение с през 2017-а.
84% от българите, които са пътували в предходната година, са пътували из страната. 15% са пътували в чужбина. Само 2% са пътували и в страната, и в чужбина.
Доста странна съразмерност, мисля си. Някак си се прокрадва изводът, че има два типа българи. Такива, които пътуват из страната и такива, които пътуват из чужбина.
Опитвам се да си показва какви ли са тия, които пътуват из страната. И в съзнанието ми се появяват облици. Стара баба, малко нещо като взета от роман на слаб публицист, стилизирана: дебела, с кошница с хранителни запаси, със кърпа, някак не от нашето време; тръгнала при сина и дъщерята в Сливен. В кошницата носи, въобразявам си, варени яйца. Защо ли, Боже, откакто на всички места към този момент има яйца, ах да, има на всички места, само че не са биояйца (!), а към този момент бабите са доста модерно, тъй като всяко яйце, което намерят в полога е „ био ” и може умерено да се конкурира с яйцата по едно евро броя от свръхлуксозния биомагазин...И бабата е един от пътуващите българи, тя е човек, тъй като е на път. И има и варена кокошка в нейната кошница (защото съзнанието ми, когато не го насилям, е склонно да се дави в клишета), има и домати, зелен лук...Не, в този момент е зима и няма зелен лук, тъй като зелен лук има единствено в огромните хипермаркети и той е парников...Но с цел да не потъна напълно в старозаветните клишета, аз си представям, че бабата има смарт телефон (че каква баба ще е другояче!) и на него внукът, който учи в Техническия в Габрово, е качил приложение, което може да разпознава мелодии. И бабата чува от някакво неведомо звукосъздаващо устройство във влака някаква ария – коства й се позната, бре, това какво беше? И насочва смарт телефона си към източника на мелодията и той разпознава, че това е Били Джийн на Майкъл Джексън. И бабата изпада в трогване, тъй като тя е на 64 и в 1982-а е била млада и в дискотеката на село...Да, мемоари.
Представям си и сърдит брадясал предприемач от Банкя, който отива със стърия си опел до Якоруда - да договаря с някакъв вид за нова машина за кантиране на плоскости от дървесни частици. Кръвното му е много високо, той пие следващо кафе, а му се пие ракия, но за какво му се пие ракия по този начин от сутринта? - ех, не е на добре това, но както и да е. И той надува Куин на уредбата на колата. Защото доста преди да стане предприемач и да брадяса, и да му се припие ракия от сутринта, той е бил дългокос студент по физика (подобно на Брайън Мей, апропо) и в действителност, като погледнем, животът е доста странна работа, нали по този начин?
А пътуващите в чужбина са друго нещо. Те са...
Всъщност – те не са нито по-богати, нито по-образовани.
Щях да потегли в една такава посока: българите обедняха и по тази причина пътуват по-малко.
Но се сещам незабавно, че най-масовите пътувания, които в историята се назовават „ преселения ”, са се случили с хора, които са били притиснати от такава беднотия и потребност, каквато ние по никакъв метод не можем и да си представим. Картофеният апетит, взел живота на два милиона ирландци, е предиздвикал милиони от тия благи червенокоси хора да си заловен багажа и да изоставен зеления си остров. И по този начин Ирландия от осеммилионна да стане четиримилионна. И да си остане такава до момента.
Не, българите не понижиха пътуванията от бедност; даже и да получа статистически данни, че има такава взаимозависимост – няма да им допускам. Статистиката е един характерен образец за човешкото Confirmation bias –склонността ни да откриваме потвърждения на към този момент готовите си предразсъдъци. Ако реша, че българите са небогати и по тази причина не пътуват – ще открия куп напълно безапелационни обстоятелства, потвърждаващи това.
Аз се надявам на нещо друго.
Защото рухването на пътуванията спрямо 2017-а година е много съществено – 17%. Не е инцидентно отклоняване. Та, аз се надявам на нещо друго.
Оставям настрани Пеньо Пенев с неговата неистова романтика. Човекът е човек, когато е на път. Хм, да, евентуално младият, цялостен с гневен възторг човек, се усеща най-жив – точно когато е на път. Но Човекът си е човек...как беше – камъкът си тежи на мястото. Човекът е човек, когато си стои в своето място, враства в него, слива се с него...
И го Очовечава.
Човекът, който е на безконечен път, се грижи единствено за себе си. Но не и за мястото, което населява (временно). Никой не прави градина пред хотелската си стая. Българите, споделят, преди хиляди години, сме били номади, чергари. В последните трийсет години потвърдихме тоя си генезис – номадския. Преселението на народите си тече, колкото и необичайно да ни е това. От времето на Атила все си продължава - от Изток на Запад.
Западът гълтам всичко по-амбициозно и...като че ли – всичко по-агресивно, по-алчно – идващо от Изтока. Може би точно по тази причина Западът постоянно е бил лаком – та белким там не са отивали постоянно най-алчните? Нима от Изток не са прииждали най-амбициозните и най-лакомите за прекрасен живот?
Но аз се надявам на това – въпреки че звучи много романтично; макар че звучи ненаучно, недоказуемо: уповавам се на това, че преселението малко по малко свършва. Поне за българите. Преселението от селата към градовете, преселението от нашата относително (!) бедна страна – към богатите страни на Запада...Мощният порив на една непрекъсната „ непоседливост ” на едно постмодерно номадство се изчерпва малко по малко.
И се надявам, че хората в България в този момент желаят и могат да поспрат. И да поочовечат местообиталищата си. Защото до момента в който е на път – човек единствено пътува, а не очовечава. Той идва и отпътува. Няма свое място. И не очовечава мястото си. Няма време за градини и монументи. Даже и за гробове с цветя на тях.
Време е за осядане, българи.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ