Признавам си без бой: не съм от безусловните членове във

Признавам си без пердах: не съм от безусловните членове във фенклуба на Теди Москов. Някои негови спектакли ми харесват ужасно доста, други – напълно умерено. Но в „ Аз обичам, ти обичаш, тя обича “ – новото заглавие, подписано от него в Малък градски спектакъл „ Зад канала “, считам, че играта на режисьорската фикция граничи с гениалността.

Защо Теди е преименувал вдъхновението си от емблематачния филм на Еторе Скола от 1974 година „ Обичахме се толкоз доста “ можем да гадаем – дали е въпрос на авторски права, или тъй като малко на брой към този момент помнят оригинала... Или пък тъй като любовта във версията на Теди Москов е безспорна доминанта за сметка на откровената политическа дискусия в лентата.

От италианската обществена трагикомедия (за някои – мелодрама) Теди Москов и неговите артисти са преизиграли, пренарисували, извели на езика на театъра очарователно самостойно произведение, запазвайки рамките на историята и нейния смисъл. Композирали са напълно нов концерт от жанрове и креативен похвати по време на който и по-късно се усмихваш, бурно се смееш, просълзяваш се, плачеш.

Сюжетът е за елементарни и същностни неща от живота, които иронията на ориста от време на време прави доста комплицирани: трима другари – идеалисти от антифашистката Съпротива, след войната поредно или в някои моменти редом имат любовна връзка с едно и също момиче. Те в прочут смисъл прахосват живота й, тя пък вгорчава дружбата им. Във кино лентата на Скола те са ни повече, ни по-малко Нино Манфреди, Виторио Гасман, Стефано Сата Флорес и Стефания Сандрели; в българския театър, вярвайте, актьорите са също по този начин блестящи – Малин Кръстев, Владимир Зомбори, Филип Аврамов и лекокрилата Каталин Старейшинска, която прелита над сцената като балерина. В „ Аз, обичам, ти обичаш, тя обича... “ има детайли от кукления спектакъл, даже кукла прасе, има ги преекспонираните жестове от нямото кино, клоунада, буфонада...

С измислени от него етюди, несъществуващи във кино лентата, Теди Москов с няколко щриха „ заковава “ облиците и даже посредством актьорите ги „ разяснява “ – влюбчивата Белинда на Каталин Старейшинска, простоватия, само че доблестен Алесандро с пернишко „ л “ (уъ) на Малин Кръстев, конформиста Джовани на Зомбори, екзалтирания влюбен в киното Филипо на Аврамов (в него и в някои специфични тематични подиуми Теди е вградил своето поклонение към седмото изкуство, изключително към италианското). И още – наивната богаташка щерка Елизе (отново превъзходна Ирини Жамбонас), корумпирания и лаком като свинска муцуна неин татко (Иван Петрушинов), прагматичната брачна половинка на Филипо (Таня Пашанкова), младите Мак Маринов и Георги Кацарски, на които се пада да оцветят всички епизодични облици...

Героите се обичат, разминават се и отново се обичат, до момента в който времето помири пристрастеностите и остане похабената, само че недоубита любов. Застаряващата Белинда като песъчлив часовник, от чийто ръкави времето изтича, е единствено една от виртуозните образни метафори в спектакъла, в който ненатрапчиво се усещат и обществени послания. Усеща се по какъв начин героите – леви интелектуалци в политизираната и лява след войната и до края на 70-те Италия, последователно губят илюзиите си и прегръщат компромиса в амбициозния си първоначално „ житейски план “. Но това може да се каже за всички съвземащи се след някакви исблъсъци общества, които потеглят напред с доста идеализъм, а след това заплащат заблудите с разочарования.

Музиката е на Антони Дончев, който в представлението свири на пианола онлайн, а сценографията и костюмите са на Петя Стойкова.

Източник: Monitor
Снимка: Симон Варсано