Припомняме текст от 2011 г. на дългогодишния колумнист на Дневник

...
Припомняме текст от 2011 г. на дългогодишния колумнист на Дневник
Коментари Харесай

Празникът на учителите

Припомняме текст от 2011 година на дългогодишния колумнист на " Дневник " доцент Бойко Пенчев. Авторът е литературовед и културолог, учител в СУ " Св. Климент Охридски ". От 1993 година е редактор в " Литературен вестник ". Декан на Факултета по славянски филологии в СУ

Някога баба ми наричаше 24-и май свети Кирил. Днес всички сме научени, че се споделя Ден на славянската книжовност и просвета. Някога 24-и май се празнуваше в учебните заведения. Днес е просто почивен ден, в който по малките екрани се леят жестове на угриженост към " буквите ", " писмеността " и " културата " – все като маркери на толкоз значимата за политическия хайлайф " национална еднаквост ".

Първоучителите и учителите са минали на назад във времето. " Учител " към този момент не е задоволително възвишена дума, несъмнено тъй като подухва асоциации за бюджети и заплати. И обществото избира да се умилява от нереални знаци на идентичността, вместо да тревожи душевния си мир с някакви даскали.
Словото и писмеността са хубаво нещо, само че не са нищо повече от инструмент, който може да се употребява за всичко.

Езикът може да ни служи и за молебствия, и за псувни

От букви може да се сформира и стихотворение, и заповед, обричаща на гибел хиляди хора. Словото може всичко. Това, без което едно общество не може и по тази причина би трябвало да уважава, са хората, посредством които се предава общественият и духовният опит. Учителите – в най-широкия смисъл на думата.

От началната учителка, която учи първолаците на буквите, до университетския учител, в чийто трудов контракт може да написа помощник или професор, само че той също е Учител - тъй като е отворил мозъците и душите на студентите към света на знанието и мисленето.

Българският преподавател устойчиво е затънал в общественото дъно. Унизително ниското възнаграждение на труда му е разследване на мълчалив публичен консенсус. В основата на този консенсус стоят два предразсъдъка, които стават все по-популярни.

Първият фатализъм е, че човек в действителност се образова самичък – от " живота ", от работата, от интернет и така нататък Особено интернет усилва тази заблуда и прави по този начин, че фигурата на учителя да наподобява като анахронизъм. Всъщност ние се учим постоянно от хора, било то директно или индиректно, посредством текстове. Има и неиституционализирани, инцидентни форми на учене от хора.

Всяко общество обаче се крепи върху институционализирана система за предаване на познания и опит, тъй като по този начин се обезпечава споделеност на придобиваните познания и умения. С още по-голяма мощ това важи за модерната ера, в чийто пиедестал е залегнало стандартизираното и всеобщо обучение, получавано в поддържани и следени от страната учебни заведения.

Вторият

фатализъм е, че знанието е стока (или услуга)

а учебните заведения са намиращи се в конкуренция производители, продаващи тази услуга. Да, правилото на конкуренцията е положително лекарство за тромавата, наследена от социализма бюрократизация на просветителната система. Лекарството обаче би трябвало да се дозира. Това, което не трябва да забравяме, е, че ученикът " заплаща ", само че освен с парите на родителите си, а с труда, който влага в хода на образованието си.

Единственото, което в образованието се купува с пари, е дипломата – по законен или незаконен метод. Ако страната желае учебните заведения и университетите да се конкурират само като снабдители на дипломи, от това нищо положително няма да произтече. Учителят не е просто снабдител на " просветителни услуги ".

Образованието е призвано да развива капацитета на ученика, а този развой не може да бъде редуциран до икономическа договорка. Точно по тази причина правилото " Парите следват ученика " не трябва да бъде единствен. Ако учителите бъдат редовно третирани като продавачи на сергия, те най-после в действителност ще се трансфорат в такива.

Българската страна

третира учителите като разходно перо в бюджета

т.е. някакво досадно задължение. Самото обучение стартира да се преглежда като пазаруване на пълномощия от страна на ученика и по този начин естествено се слага въпросът не би трябвало ли следователно то да си стане платено. Изказването на премиера Борисов, че надали не би трябвало да се върне разпределението за завършващите висшисти, тъй като страната ги " дотирала ", а те след това заминавали в чужбина, е образец тъкмо за такова мислене.

Разбира се, че разпределението не може да се върне, тъй като стопанската система е от дълго време в частни ръце. Възможно е обаче другото – първо студентите, след това и учениците да бъдат накарани да си заплащат за " просветителните услуги ", които получават. Ние виждаме, че страната подценява учителите, и като че ли сме съгласни – толкоз заслужават, да работят повече.

Всъщност подценяваните са самите възпитаници. Когато го разберем, може да е към този момент късно. Едно общество, което кара хората да се образоват и здравоопазват сами и - най-важното - да одобряват това за обикновено, не е общество.

Затова дано почетем учителите. Буквите са значими, само че по-голям е духът, който ги оживотворява.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР