Момичета от Санта Клара
Прибрах се късно. Мислех, че вестник „ Народна култура” със публикацията на Кирил Цонев ще смекчи настроението на майка ми. Получи се противоположен резултат. Като видя илюстрацията с двете негърки, тя по този начин ме цапардоса, че пръстите от ръката ѝ останаха забележими на врата ми. „ Още си дребен за такива четива!”- отсече строгата жена и дръпна вестника. Тя не ме остави да обясня, че тези дни бяха най-важните в живота на Кирил Цонев. Прокуден от Художествената академия за „ инакомислие”, професорът беше в недружелюбност от десетина години. Вълко Червенков го беше оповестил за „ формалист”, тъй като Цонев отхвърляше партийната интервенция и „ социалистическия реализъм”. Въпреки, че беше с леви убеждения, той не приемаше насилието в културата.
Малцина бяха, тези които не се опасяваха да звънят на вратата му. От време на време го посещаваха художниците Иван Ненов, Илия Бешков, Константин Джидров и Георги Павлов – Павлето. Цонев постоянно загатваше името на Владимир Димитров – Майстора. Само един път видях „ патриарха” на българската живопис. Професор Цонев ме заведе при остарелия кюстендилец, като преди този момент изпълни дребна алуминиева тенджерка с храна. Предполагах, че отиваме в дом, ателие или най-малко гарсониера. За моя изненада „ Майстора”, изпаднал в недружелюбност по същите аргументи като Цонев, ни чакаше на една скамейка в градинката Аксаков. След като размениха няколко думи, професорът остави храната и ние се прибрахме в жилището на улица Славянска. В дома на Цонев цареше безспорен хаос. Между салона и кухнята имаше един безпределно дълъг кулоар, в който десетки картини, подпряни на стените, тънеха в прахуляк. Те бяха непродаваеми, тъй като нямаха нищо общо със социалистическия натурализъм. За да илюстрира нашите диалози, Цонев вадеше по някое платно и го слагаше на ярко в салона. Една от картините изобразяваше две чернокожи дами облегнати на перваза на прозорец. Цонев ги беше рисувал в кубинския град Санта Клара. Други платна отразяваха кубинската планина „ Сиера Маестра”. Независимо от опозицията от страна на моята майка, професор Цонев продължи да ми споделя за хубостта на мулатките, за кубинската музика и нощите поляни с ром в компанията на Хемингуей. Бяхме 1958 година. Изведнъж една вест промени напълно живота на моя другар.
В Куба беше избухнала гражданска война. Оказа се, че хората на Че Гевара са слезли от планината „ Сиера Маестра”, тази която Цонев бе рисувал, и са освободили града Санта Клара. Ден и нощ международните организации разпространяваха невероятната вест – „ комунистическа революция” под носа на Америка! Цонев ме извика да оказвам помощ. Първата ми работа беше да изтрия праха от картините. В мрачния апартамент на улица Славянска заприиждаха хора, които не бях виждал в никакъв случай. „ Запознай се с моя племенник Сашо – показа ми Цонев режисьорът Александър Стоянов – той също е от Кюстендил”. Изключително деятелен мъж, Стоянов се трансформира в мотор за всичко което се случи след това. Поръчки за публикации пристигаха от разнообразни издания. Телефонът не спираше да звъни. Възбуден професорът пишеше шумно на машина, палейки цигара след цигара. Дори един фотограф се притече да снима картините от Куба. Тогава чух Кирил Цонев да пее. Макар и подправено изпълнено, „ Беса ме мучо” остана вечно в съзнанието ми. Една огромна публикация излезе във вестник „ Народна култура” и Цонев реши да отразнуваме хонорара в Руския клуб. Ресторанта се намираше на отсрещния тротоар. Кирил Цонев поръча за мен агнешка главичка, която по това време се сервираше неразфасована. Както постоянно, той си взе печени чушки със сирене. Според него, в целия свят нямаше по-вкусни чушки от българските. Обслужващият личен състав, формиран от белогвардейци, се изреди да поздравява професора. Като съседи на Цонев, те евентуално бяха забелязали оживлението към неговия дом. Само човек изпаднал дълготрайно в недружелюбност, може да си показа насладата от реабилитация. Цонев ликуваше.
Това извънредно другарство сред едно десетгодишно момче и един шестдестгодишен мъж стартира в Трета градска болница. След интервенцията ми от апендицит аз се разсъниха в една стая с професор Кирил Цонев. Като ме видя прежълтял и посърнал, той незабавно стартира да ми повдига настроението с разкази за завършения в Мексико и Куба. Живота на американските гангстери Ал Капоне и Риналдини зареждаха моето юношеско въображение. С физика на Джон Уейн и тежък спокоен глас, моят нов другар разказваше увлекателно. По това време нямаше телевизия. Информация получавахме по радиото. Това което чувах от Кирил Цонев нямаше нищо общо със света в който живеех. Този необикновен човек, живял надалеч от България, в продължение на времето се трансформира за мен в книга издадена единствено в един образец. И този образец беше мой. Аз по този начин привикнах да чета в живота му, че при всеки свободен час, тръгвах към улица Славянска. По здравословни аргументи, Цонев не можеше да рисува, както е рисувал преди. Хроничен артрит причиняваше болки при стесняване на пръстите на ръцете. Въпреки заболяването, той намираше сили да се майтапи. „ Ще свърша като Реноар” – споделяше постоянно той. На остарели години френският художник измъчен от същата болест като Цонев е рисувал с четки вързани с бинтове за ръцете. Приключил с живописта, професорът се беше посветил на реставрацията на фрески. С взор от времето, мога да настоявам, че той е спасителят на сгушената в центъра на София дребна църква Света Петка. Вътрешните стени усърдно варосани от турците криеха лицата на светците. Сантиметър по сантиметър Цонев люспеше мазилката и разкриваше творбата на средновековните български зографи. В десетки консервени кутии майсторът на цветовете приготвяше бои с които възстановяваше лица, ръце и облекла. Багрите от реставрираните фрески разкъсваха мрака на тясното помещение. В активността на професор Цонев имаше сантиментален заряд. Завърнал се от Америка, индивидът на изкуството със шпакла и четка спасяваше културното завещание на България. Без неговата интервенция евентуално багерите щяха да унищожат Света Петка. Наоколо в неизразим звук никнеше триъгълника формиран от ЦУМ, хотел Балкан и Партийния дом. По заповед на Вълко Червенков, центърът на София копираше Москва.
Най-голямата горделивост на Кирил Цонев беше реставрацията на Боянската църква. Професорът възстановяваше търпеливо истинските цветове на фреските изобразяващи Христос, Севастократор Калоян и жена му Десислава. Човещината в израженията на техните лица свидетелстваха за хуманизма на боянският занаятчия. Те се отличаваха внезапно от всички икони рисувани преди тях. Кирил Цонев бе безапелационен, Боянската църква потвърждава, че българският подем предшества италианския! Той беше уверен, че Сандро Ботичели е обикалял нашите земи преди да рисува „ Раждането на Венера”.
Единственият проблем, който изникна сред нас, бях аз и моето бъдеще. Професор Цонев направи всичко което зависеше от него с цел да създаде от мен художник. Отваряше книга след книга и ми показваше другите школи и трендове. Флорентинци и Венециянци. Фламандци и Испанци. Балерините на Дега и слънчогледите на Ван Гог. Караше ме да рисувам с часове. Обясняваше ми техника и симетричност. Опитах съвсем всичко. Натюрморти, пейзажи, лица и животни. Молив, въглен и маслени бои. Пълен неуспех. Тогава Цонев ме ориентира към техниката на репродукциите. Запозна ме с приципите на фотографията, гравюрата, литографията и дълбокия меден щемпел. Материята ми хареса. Започнах да възприемам, че печата се явява нещо като продължение на изкуството. Тогава Цонев ме заведе в техникума по графика на улица Московска. Директорът на учебното заведение се отнесе с очебийно почитание към него. Попълнихме дружно една молба и аз бях признат. По този метод професор Цонев, в качеството си на аставник, ме насочи към един поминък, който ми разреши да си спечелвам хляба в продължение целия професионален живот.
През 1960 година политическите събития на международната сцена се форсираха. В Москва мумията на Сталин бе изхвърлена от мавзолея. Никита Хрушчов постави край култа към личността. В София Вълко Червенков бе отхвърлен от управителни постове. В Куба Фидел Кастро отвори нова страница в интернационалните връзки. Племенникът на професор Цонев – Сашо Стоянов реши, че момента за публична реабилитация на чичо му е пристигнал. По негова самодейност бе проведена първата, която се оказа и последна независима галерия на художника Кирил Цонев. Само за няколко месеца „ американският комунист” се трансформира в център на вниманието. Вестниците разгласиха негови пътеписи, илюстрирани с картините му. По книжарниците се появиха трудовете на професор Цонев за технологията на живописта. Отпечатани бяха даже марки в негова чест. Награди и ордени валяха от държавните институции. В деня на откриването на изложбата в залата на улица Раковска 125, имаше подобен напор от хора, че някои останаха на открито на тротоара. Аз въобще не можах да се доближа до него. Висок повече от 1м90 той изглеждаше непознат на събитието. Донякъде и апатичен. Сигурен бях, че неочакваната тълпа от хора изникнали от кое място ли не, не бяха по негов усет. Цонев съвсем не говореше. Застанал компактно до чичо си, Сашо Стоянов отговаряше вместо него. След като изложбата завърши, двамата останахме в изложбената зала. Професор Цонев ненадейно ме попита: „ Коя картина ти харесва най-вече?”След малко съмнение показах „ Калиите”. „ Тя е за тебе” – сподели той и аз си потеглих с „ цветята” на разположение. Тази картина се трансформира в единственото доказателство за нашето другарство. Само месеци след изложбата Кирил Цонев умря ненадейно.
По силата на събитията приятелят ми прекара много години самичък. Съвсем инцидентно, аз се озовах през този нескончаем интервал от време, в празното пространство към него. В никакъв случай не заместих учениците, от които го лиши тоталитарната система. Времето ми оказа помощ да схвана същинската стойност на благосъстояние до което се бях докоснал. Този невероятен човек презираше материалното, тъй като го считаше за краткотрайно. Той вярваше във безконечното. Именно това проблясна в съзнанието ми, откакто обиколих Мексико. Предполагам, че и други българи са посетили или ще посетят мексиканската столица. Огромните стенописи по стените на Народното събрание, изобразяващи революцията са рисувани от Диего Ривера, с присъединяване на българина Кирил Цонев.
За разлика от Мексико, в София на улица Славянска 18, където този извънреден българин е прекарал последните години от живота си, няма диря от него.
Божидар Чеков
Малцина бяха, тези които не се опасяваха да звънят на вратата му. От време на време го посещаваха художниците Иван Ненов, Илия Бешков, Константин Джидров и Георги Павлов – Павлето. Цонев постоянно загатваше името на Владимир Димитров – Майстора. Само един път видях „ патриарха” на българската живопис. Професор Цонев ме заведе при остарелия кюстендилец, като преди този момент изпълни дребна алуминиева тенджерка с храна. Предполагах, че отиваме в дом, ателие или най-малко гарсониера. За моя изненада „ Майстора”, изпаднал в недружелюбност по същите аргументи като Цонев, ни чакаше на една скамейка в градинката Аксаков. След като размениха няколко думи, професорът остави храната и ние се прибрахме в жилището на улица Славянска. В дома на Цонев цареше безспорен хаос. Между салона и кухнята имаше един безпределно дълъг кулоар, в който десетки картини, подпряни на стените, тънеха в прахуляк. Те бяха непродаваеми, тъй като нямаха нищо общо със социалистическия натурализъм. За да илюстрира нашите диалози, Цонев вадеше по някое платно и го слагаше на ярко в салона. Една от картините изобразяваше две чернокожи дами облегнати на перваза на прозорец. Цонев ги беше рисувал в кубинския град Санта Клара. Други платна отразяваха кубинската планина „ Сиера Маестра”. Независимо от опозицията от страна на моята майка, професор Цонев продължи да ми споделя за хубостта на мулатките, за кубинската музика и нощите поляни с ром в компанията на Хемингуей. Бяхме 1958 година. Изведнъж една вест промени напълно живота на моя другар.
В Куба беше избухнала гражданска война. Оказа се, че хората на Че Гевара са слезли от планината „ Сиера Маестра”, тази която Цонев бе рисувал, и са освободили града Санта Клара. Ден и нощ международните организации разпространяваха невероятната вест – „ комунистическа революция” под носа на Америка! Цонев ме извика да оказвам помощ. Първата ми работа беше да изтрия праха от картините. В мрачния апартамент на улица Славянска заприиждаха хора, които не бях виждал в никакъв случай. „ Запознай се с моя племенник Сашо – показа ми Цонев режисьорът Александър Стоянов – той също е от Кюстендил”. Изключително деятелен мъж, Стоянов се трансформира в мотор за всичко което се случи след това. Поръчки за публикации пристигаха от разнообразни издания. Телефонът не спираше да звъни. Възбуден професорът пишеше шумно на машина, палейки цигара след цигара. Дори един фотограф се притече да снима картините от Куба. Тогава чух Кирил Цонев да пее. Макар и подправено изпълнено, „ Беса ме мучо” остана вечно в съзнанието ми. Една огромна публикация излезе във вестник „ Народна култура” и Цонев реши да отразнуваме хонорара в Руския клуб. Ресторанта се намираше на отсрещния тротоар. Кирил Цонев поръча за мен агнешка главичка, която по това време се сервираше неразфасована. Както постоянно, той си взе печени чушки със сирене. Според него, в целия свят нямаше по-вкусни чушки от българските. Обслужващият личен състав, формиран от белогвардейци, се изреди да поздравява професора. Като съседи на Цонев, те евентуално бяха забелязали оживлението към неговия дом. Само човек изпаднал дълготрайно в недружелюбност, може да си показа насладата от реабилитация. Цонев ликуваше.
Това извънредно другарство сред едно десетгодишно момче и един шестдестгодишен мъж стартира в Трета градска болница. След интервенцията ми от апендицит аз се разсъниха в една стая с професор Кирил Цонев. Като ме видя прежълтял и посърнал, той незабавно стартира да ми повдига настроението с разкази за завършения в Мексико и Куба. Живота на американските гангстери Ал Капоне и Риналдини зареждаха моето юношеско въображение. С физика на Джон Уейн и тежък спокоен глас, моят нов другар разказваше увлекателно. По това време нямаше телевизия. Информация получавахме по радиото. Това което чувах от Кирил Цонев нямаше нищо общо със света в който живеех. Този необикновен човек, живял надалеч от България, в продължение на времето се трансформира за мен в книга издадена единствено в един образец. И този образец беше мой. Аз по този начин привикнах да чета в живота му, че при всеки свободен час, тръгвах към улица Славянска. По здравословни аргументи, Цонев не можеше да рисува, както е рисувал преди. Хроничен артрит причиняваше болки при стесняване на пръстите на ръцете. Въпреки заболяването, той намираше сили да се майтапи. „ Ще свърша като Реноар” – споделяше постоянно той. На остарели години френският художник измъчен от същата болест като Цонев е рисувал с четки вързани с бинтове за ръцете. Приключил с живописта, професорът се беше посветил на реставрацията на фрески. С взор от времето, мога да настоявам, че той е спасителят на сгушената в центъра на София дребна църква Света Петка. Вътрешните стени усърдно варосани от турците криеха лицата на светците. Сантиметър по сантиметър Цонев люспеше мазилката и разкриваше творбата на средновековните български зографи. В десетки консервени кутии майсторът на цветовете приготвяше бои с които възстановяваше лица, ръце и облекла. Багрите от реставрираните фрески разкъсваха мрака на тясното помещение. В активността на професор Цонев имаше сантиментален заряд. Завърнал се от Америка, индивидът на изкуството със шпакла и четка спасяваше културното завещание на България. Без неговата интервенция евентуално багерите щяха да унищожат Света Петка. Наоколо в неизразим звук никнеше триъгълника формиран от ЦУМ, хотел Балкан и Партийния дом. По заповед на Вълко Червенков, центърът на София копираше Москва.
Най-голямата горделивост на Кирил Цонев беше реставрацията на Боянската църква. Професорът възстановяваше търпеливо истинските цветове на фреските изобразяващи Христос, Севастократор Калоян и жена му Десислава. Човещината в израженията на техните лица свидетелстваха за хуманизма на боянският занаятчия. Те се отличаваха внезапно от всички икони рисувани преди тях. Кирил Цонев бе безапелационен, Боянската църква потвърждава, че българският подем предшества италианския! Той беше уверен, че Сандро Ботичели е обикалял нашите земи преди да рисува „ Раждането на Венера”.
Единственият проблем, който изникна сред нас, бях аз и моето бъдеще. Професор Цонев направи всичко което зависеше от него с цел да създаде от мен художник. Отваряше книга след книга и ми показваше другите школи и трендове. Флорентинци и Венециянци. Фламандци и Испанци. Балерините на Дега и слънчогледите на Ван Гог. Караше ме да рисувам с часове. Обясняваше ми техника и симетричност. Опитах съвсем всичко. Натюрморти, пейзажи, лица и животни. Молив, въглен и маслени бои. Пълен неуспех. Тогава Цонев ме ориентира към техниката на репродукциите. Запозна ме с приципите на фотографията, гравюрата, литографията и дълбокия меден щемпел. Материята ми хареса. Започнах да възприемам, че печата се явява нещо като продължение на изкуството. Тогава Цонев ме заведе в техникума по графика на улица Московска. Директорът на учебното заведение се отнесе с очебийно почитание към него. Попълнихме дружно една молба и аз бях признат. По този метод професор Цонев, в качеството си на аставник, ме насочи към един поминък, който ми разреши да си спечелвам хляба в продължение целия професионален живот.
През 1960 година политическите събития на международната сцена се форсираха. В Москва мумията на Сталин бе изхвърлена от мавзолея. Никита Хрушчов постави край култа към личността. В София Вълко Червенков бе отхвърлен от управителни постове. В Куба Фидел Кастро отвори нова страница в интернационалните връзки. Племенникът на професор Цонев – Сашо Стоянов реши, че момента за публична реабилитация на чичо му е пристигнал. По негова самодейност бе проведена първата, която се оказа и последна независима галерия на художника Кирил Цонев. Само за няколко месеца „ американският комунист” се трансформира в център на вниманието. Вестниците разгласиха негови пътеписи, илюстрирани с картините му. По книжарниците се появиха трудовете на професор Цонев за технологията на живописта. Отпечатани бяха даже марки в негова чест. Награди и ордени валяха от държавните институции. В деня на откриването на изложбата в залата на улица Раковска 125, имаше подобен напор от хора, че някои останаха на открито на тротоара. Аз въобще не можах да се доближа до него. Висок повече от 1м90 той изглеждаше непознат на събитието. Донякъде и апатичен. Сигурен бях, че неочакваната тълпа от хора изникнали от кое място ли не, не бяха по негов усет. Цонев съвсем не говореше. Застанал компактно до чичо си, Сашо Стоянов отговаряше вместо него. След като изложбата завърши, двамата останахме в изложбената зала. Професор Цонев ненадейно ме попита: „ Коя картина ти харесва най-вече?”След малко съмнение показах „ Калиите”. „ Тя е за тебе” – сподели той и аз си потеглих с „ цветята” на разположение. Тази картина се трансформира в единственото доказателство за нашето другарство. Само месеци след изложбата Кирил Цонев умря ненадейно.
По силата на събитията приятелят ми прекара много години самичък. Съвсем инцидентно, аз се озовах през този нескончаем интервал от време, в празното пространство към него. В никакъв случай не заместих учениците, от които го лиши тоталитарната система. Времето ми оказа помощ да схвана същинската стойност на благосъстояние до което се бях докоснал. Този невероятен човек презираше материалното, тъй като го считаше за краткотрайно. Той вярваше във безконечното. Именно това проблясна в съзнанието ми, откакто обиколих Мексико. Предполагам, че и други българи са посетили или ще посетят мексиканската столица. Огромните стенописи по стените на Народното събрание, изобразяващи революцията са рисувани от Диего Ривера, с присъединяване на българина Кирил Цонев.
За разлика от Мексико, в София на улица Славянска 18, където този извънреден българин е прекарал последните години от живота си, няма диря от него.
Божидар Чеков
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ