При отварянето на някои от новите детски градини и здравни

" При отварянето на някои от новите детски градини и здравни пунктове в страната посещавах локалните общности. Това бяха едни от най-поразителните преживявания в моя живот, които в никакъв случай няма да не помни ", съобщи посланикът на Швейцария в България Мюриел Берсе Коен. Тя взе участие в заключителната конференция на българско-швейцарската стратегия ЗОВ (Здраве и обучение за всички), създала модел за интеграция на ромски общности в шест български общини. " Дневник " я помоли за коментар какви съгласно нея би трябвало да са научените уроци и сполучливи подходи за приобщаване и социализация на ромите:

Българите постоянно не разбираме за какво би трябвало да се влага съответно в ромски стратегии, в интеграцията. Как бихте им обяснили смисъла от това?

- Не инцидентно споделих, че тези деца са бъдещето на България. Това фактически е по този начин. Населението на България понижава, само че в тази общественост към момента има доста деца. И това е бъдещето. България би трябвало да направи тези деца в действителност изцяло интегрирани, участващи в обществения живот, в бизнеса, в стопанската система. Като всяко друго дете.

Ще бъде доста нездравословно за България да не се възползва от този млад запас. Защото страната се нуждае от него. Всяко дружество, в което вървя и се срещам с ръководителите му, всички споделят, че желаят да се разразстват, само че мъчно намират квалифицирана работна ръка. Затова би трябвало да се даде опция на всяко дете да развие капацитета си, да способства оптимално за демократичния и стопански живот.

Освен това няма по какъв начин да има добре работеща народна власт, демократична система, когато равнищата на неравноправие са огромни. За да има добре развито демократично общество, би трябвало да имаме положително приблизително обществено равнище, междинна класа. България е страна с един от най-сериозните дялове на обществено неравноправие в Европа. Няма по какъв начин да се понижат тези диспропорции, в случай че не се положат целенасочени систематични старания да бъдат вдигнати от дъното общностите, които са на най-ниското равнище. Независимо дали става дума за роми, българи, без значение от етническия образ.

Пожелахте си заложеното от стратегия ЗОВ да стане стабилно, да бъде продължено. Какво съгласно Вас е належащо?

- На институционално, държавно равнище имам усещане, че ясно се осъзнава потребността от сходен метод и интеграция. Сега доколкото ми е известно главният въпрос не е финансовият, а това общините да употребяват наличните средства, съществуващите финансови благоприятни условия, особено да влагат в това. Парите са там, само че би трябвало да бъдат употребявани и ориентирани вярно както за поддържане на базите, по този начин и в финансово подкрепяне на хората на терен, на заетите с тези стратегии – учители, лекари, медицински личен състав, посредници.

Подходът, който избрахме при стратегия ЗОВ, при който фамилиите получават освен обучение, само че също и здравни грижи, медицински прегледи и за родителите, насоки за фамилно обмисляне... Това също е нещо, което се надявам да бъде непокътнато. Защото е явно сполучлив модел. Засега той се ползва в шест общини, ще е отлично в случай че се разрасне.

По време на създаването на програмата бяха преодолени голям брой провокации, проблеми, в този момент е изчистен този модел на работа, известно е какви биха могли да са главните пречки. Беше свършена голяма работа и това познание би трябвало да бъде употребявано, не да измисляме още веднъж колелото, а да се употребява планът за база, да бъде доразвит и приспособен в други общини.

Друг урок, който научих от програмата и се надявам да бъде прилаган в бъдеще, е, че на общността, в която целиш смяна, би трябвало да й бъде дадена опция интензивно да взе участие в процеса. Хората да бъдат включени още при създаването на програмата. Защото тя е за тях и би трябвало да е настояща за тях, да дава отговор на потребностите им. Била съм на доста конференции и събития, отдадени на ромите, на които не участва и един представител на това малцинство. Ако желаеме резистентност, би трябвало да оправомощим хората, те да кажат по какъв начин те най-добре биха се възползвали от смяната.

Това е доста по-дълъг развой от това да направиш идея, до момента в който седиш на бюро в някой офис в София. Но в случай че искаш програмата да работи, да е устойчива, това би трябвало да е методът. Защото хората ще продължат да поддържат нещата даже и когато свършат парите. Защото към този момент ще знаят, ще го усещат като нещо свое и ще осъзнават изгодите за самите себе си.

Когато приказваме за интеграция, постоянно стигаме и до парите, като в България главното изказване е, че те не доближават. Толкова ли са значими вложенията или става дума повече за метода им на харчене?

- Разбира се, парите са нещо значително, в случай че искаш да развиваш политика. Няма по какъв начин да построиш детска градина или да наемеш нов преподавател, без да имаш средства. Но по-късно идва и въпросът по какъв начин да се създадат нещата, по какъв начин да вземем за пример да подготвим добре тези наети учители, с цел да са ефикасни, потребни. Мисля, че придобиването на умения и намирането на верния метод, приспособен към общността, който да обезпечи последователен прогрес, е доста по-важно от елементарното харчене на пари. Защото другояче парите ще са просто капка в морето.

Защо решихте да се концентрирайте върху вложение в детски градини в ромските махали в България?

- Това е възрастта, в която децата най-лесно усвояват новия език и умения, които не получават у дома. Умения, които са основни за социализацията им. Направи ми усещане да вземем за пример, когато откривахме детската градина в квартал " Надежда " в Сливен – това е голям квартал с хиляди деца, а детска градина до момента нямаше.

Имаше дълги полемики дали би трябвало да създадем градината тъкмо в квартала и да имаме на процедура сегрегирана институция. Но сегрегацията е нещо второстепенно, вторично, тя е следствие.

Първото нещо е да вкараш детето в детската градина, в учебното заведение. След това идват полемиките за сегрегацията. Разбира се е по-добре да имаш естествени учебни заведения, където всички да учат дружно и да се учат да живеят дружно. Но първият въпрос в действителност е по какъв начин тези деца въобще да попаднат в учебно заведение, да имат нужните умения, познания, да приказват езика, да имат естествен обществен живот. А за това оказват помощ точно детските градини.

Какъв е швейцарският опит в интеграцията, дайте образци и сполучливи модели от Вашата страна?

- В реалност една четвърт от популацията на Швейцария е от чужденци, тъй че интеграцията на хора с друг генезис и бекграунд е главен въпрос. Това, което улеснява процеса, е федералната ни система – че проблемите се вземат решение на локално равнище. Винаги е по-лесно да се опиташ да решаваш сложните въпроси на локално равнище, в по-малката общественост.

Действително нямаме огромни градове, в които да се оформят нещо като гета с пристигнали от чужбина хора, които не са добре интегрирани. Имаме също много добра икономическа система и хората нормално се интегрират посредством икономическия живот, което доста оказва помощ. Но залагаме доста на интеграцията в учебно заведение.

Мога да ви дам образец с Женева, където процентът на чужденци е доста по-висок от този в останалата част от страната и е повече от 40 % от популацията. Във всяко учебно заведение има интеграционни класове, които новите деца от чужбина на разнообразни възрасти, посещават половината ден, с цел да учат френски и да получават помощ както за уроците си, по този начин и по всевъзможни други въпроси, в това число базисни умения, нужни за всекидневния им живот в Женева. Тези класове се водят от особено подготвени учители, готови да работят с толкоз разнообразни деца. В другата половина от деня децата посещават естествените уроци с другите деца. И нормално след една, най-много две години, те са изцяло интегрирани. Но е значително да имаме този специфичен фокус върху интеграцията и да отделим задоволително старания за това.