През втората половина на 50-те години пр. н. е. от

През втората половина на 50-те години прочие н. е. от историята на тогавашната Римска република, в интервала на размириците по отношение на идни избори за магистрати, съпроводени с предшестващите последвалата революция в битките за власт голям брой убийства и смущение на публичния мир, в защитната си тирада на Тит Аний Милон (обвинен в убийството на своя дълготраен конкурент Публий Клодий Пулхер, махленски в организирането на упоменатите безредици и убийства), Марк Тулий Цицерон произнася известната, в случай че не за мнозина на осведомените с римските летописи, не толкоз като оправдателна, колкото констатираща положението в страната фраза: Inter arma silent leges.* Споменавам цитирания епизод от римската история, доколкото би могъл да послужи за прилика като измерение на днешното, провокирано от частния случай – спора сред Украйна и Русия, положение включително в интернационален проект, и на такава база в търсене на съображение за намиране на рационално пояснение за ентусиазма на част от така наречен българска политическа класа в сляпото следване на ония, за които оръжията и войната приказват, а не законите.

В предходна записка споделих, въпреки незадълбочено, за публичното мнение като обществена институция от позиция на настоящата конституционна уредба на българското общество и неговото значение. А тъй като, като оставим настрани легитимността изобщо с оглед присъединяване на гласоподавателите в неговото образуване, следва изговаряне от българския така наречен парламент по отношение на присъединяване не просто на българската страна, а на българското общество в заформения от ония, които за разлика от Одисей принуждават всеки от съпътниците си в кораба с отворени уши да се вслушва само в омайните песни на сирените на войната по пътя към споразумяване на упоменатия актуален, очертаващ се с наклонност с изключение на като разрастващ се и, в случай че не непрекъснат незнайно какъв брой дългогодишен спор, намирам за подходящо още веднъж да припомня на така наречен „ народни представители “ кои са и какви са съгласно Конституцията на Република България, според алинея 3 на член 1 от която: „ Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или обособена персона не може да си присвоява реализирането на националния суверенитет. “ . Както и, че съгласно член 24 от същата:

Външната политика на Република България се реализира в сходство с правилата и нормите на интернационалното право.

Основните цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и главните права и свободи на българските жители, както и съдействието за определяне на обективен интернационален ред.

А по този начин също за положената от всеки от тях, включително против автограф клетва по член 76, алинея 2 от Конституцията: „ Заклевам се в името на Република България да съблюдавам Конституцията и законите на страната и във всичките си дейности да се управлявам от ползите на народа. Заклех се. “ . Затова, във връзка идното гласоподаване като „ избраници на народа “ в сходство с наредбата на член 61 от Правилника за организацията и активността на Народното събрание по отношение на даването или не на военна помощ на която и да е от участващите във въпросния спор страни, упражнявайки конституционното си право по член 39, алинея 1 от Конституцията приканвам към демонстрация на героизъм от същите за неговото осъществяване според т. 4 от алинея 1 на член 60 от цитирания Правилник. Докато, включително и макар без категорично решение по член 84, т. 10 от Конституцията, най-малко официално към момента не сме участници в този спор. Защото, както е известно: Multi sunt in pace leones, in bello cervi.**

* Когато оръжията приказват, законите мълчат. (или: По време на война законите немеят.)

** Мнозина по време на мир са лъвове, а по време на война елени.