Здравейте! Аз съм Мария
През всичкото време, до момента в който разговарях с нея, а и сетне, до момента в който смилах разменените посред ни реплики, в главата ми звучаха претекстове от песнички. Например: „ Времето лети край нас надалеч... “ от шлагера на Стефан Вълдобрев или „ Гола, нахална и млада... “ от любовната песничка на Недялко Йорданов. И ми бе едно такова... поетично, носталгично.
Вероятно заради простата причина, че Мария Касимова бе едно от двете девойки в телевизионната гражданска война „ Формула 5 “ през 1988 година, когато ние започнахме нашата печатна гражданска война със списание " Ритъм ". И двата екипа се срещаха в страстите и мислите на тогавашните младежи, поднасяйки им един нов тип публицистика, безсрамно прескочила чертите на публично разрешеното и парадираща със своята откровеност и спонтанност в изразните си средства. Не свалихме властта. Тя сама си падна. Но тогава живеехме с някакво изключително чувство за независимост и вкусвахме насладата от личната си смелост да покажем фотография на „ Кис “ или да пуснем парче на „ Ера “. Двата екипа бяхме нещо като братовчеди, които не се познават. И в действителност – първата ми физическа среща с Мария бе тази, когато оня ден седнахме в паметния „ Английски двор “ до малкия екран и записах диалога си с нея. Уникално, нали?!
Повод ми даде премиерата на дебютната й книга „ Близки срещи със смесени усеща “, в която тя е събрала нектара от есеистичната си градина и го е допълнила с послеписи, разкриващи с поразяваща откровеност доста персонални неща от живота й. Самата премиера бе като церемониал на интелектуалната изтънченост в българското общество.
Дворчето на галерията бе препълнено от умни, надарени, ексцентрично мислещи и осъществени в творчеството си персони, които, в случай че поемат управлението на страната ни или ще я подредят като витрина, или ще я унищожават напълно. И двата разновидността са по-добри от настоящето ни състояние, само че това е друга тематика. Та, премиерата бе величествена. Аз не съумях да стигна до авторката за подпис, само че си купих книгата и в идващите няколко дни я изчетох на дребни глътки и с неподправено наслаждение. Толкова завладяваща, само че и непарадираща откровеност сред две корици в действителност рядко се среща. При това – поднесена грамотно, със жанр и отношение към хубостта на фразата. Затова и уговаряйки си срещата с Мария, не бях доста сигурен защо ще си приказваме. Всичко, което ви интересува за нея, можете да прочетете в тази книга. Майка й, татко й, първият и вторият брачен партньор, дъщерите, любовите, изневерите, заболяванията, срещите и разделите, емиграцията, островът, постоянните полети сред Черно и Средиземно море – всичко това е вътре. Барабар с възприятията, изпитвани в съответния миг. Уникалните послеписи към всяко есе, които ти дават картината на Онзи миг, с цел да ти е ясно, за какво този текст е точно подобен, а не друг. Браво, момиче! Направо си го споделих на глас. А като седна против мен, в двора й споделих:
Крайно време бе въпреки всичко да се забележим и онлайн. Не единствено във Facebook.
Така е. Въпреки че се познаваме на процедура от 30 години.
Права си, само че в този момент към този момент те познавам по-добре. Тази книга е неповторима във високата си степен на признание. Сега не се ли чувстваш прекомерно разголена?
И по този начин да е. Това не ме плаши. По-скоро се усещам повече предпазена, защото съм си споделила всичко и в този момент никой не може да ме укори, че имам мръсни секрети.
В книгата има доста забавни обстановки, описващи детството ти, фамилния ти живот, креативните опити... Но с интерес забелязах, че я няма „ Формулата “.
Така е. „ Формула 5 “ е обособена тематика. За нея може да пиша по-късно. Пък и главните текстове, върху които е основана книгата са писани след оня интервал.
Я кажи нещо за него.
През 1988 година в малкия екран решили да вършат някакво по-младежко предаване. Нали към този момент откъм Москва духаше вятърът на измененията? И натоварили Хачо Бояджиев да събере екип. Той почнал да търси млади водещи и майка ми, която, знаеш, работеше в новинарската редакция, ме прати да се опитвам. И ме взеха. След това направиха двете водещи двойки – Наталия Симеонова с Жоро Ангелов и аз с Асен Григоров. Три години – ваучър! И сладка глътка независимост. Но по-късно направиха някакъв прелом. Валерия Велева взе властта и преформатира предаването. Жоро и Наталия направиха „ Рококо “, а аз се понесох към печата. И от водещ станах пишещ публицист. Всъщност, още до момента в който следвах българска лингвистика, пишех за някои вестници и списания. Телевизията не ми бе фантазия. А Хачо ме взе най-много тъй като доста обичаше татко ми. Там имаше една конспирация, обвързвана с Иван Славков. Преди години татко ми отказал на Иван да се снима в някаква негова продукция, тъй като му се видяла доста плакатна и не си харесал облика. Оттогава малкия екран се затворила за него. До една новогодишна стратегия, когато Хачо го поканил и го снимал на инат на шефа, тъй като Хачо това го можеше. Може и мен да ме е взел по този начин, на инат.
По същото време ние направихме списание " Ритъм " и двата екипа оряхме една и съща равнища.
Така е. Бе някак си вълнуващо да се движиш отвън клишетата и да правиш неща, които до момента не са били разрешени. Давахме го малко хъшлашки. И това се харесваше.
Сега го дават доста по-хъшлашки. Защо ли това ме нервира? Остарял ли съм?
Не, просто когато предизвикването се трансформира в норма, престава да е предизвикателство и се трансформира в елементарна дивотия. Дъщерите ми, да вземем за пример, изобщо не гледат телевизия.
Впрочем, по какъв начин се оправяш с тях в този момент? Те тук ли живеят?
Те сами се оправят. Живеят в фамилното ни жилище в София. Голямата приключва Медицинския лицей. Малката следващата година ще е абитуриентка. Аз хвърча насам – натам, а и татко им не ги изпуска от очи. Много е грижлив. Но те са огромни девойки и могат да носят отговорност. Посветих им огромна част от живота си, само че си е коствало.
Как е животът на о-в Менорка?
Спокоен. Животът ми в действителност е двойнствен. В България съм публицист – от време на време запъхтян и прибързан, а там съм стопанка, камериерка, рецепционистка, готвачка, преводачка, екскурзовод... Съотношението е 1:3. Къщата ни е на процедура хотел за посетители и това е бизнесът ни там. Стефан продаде магазина си в Париж и преустроихме живота си изцяло.
Всъщност, къде го откри този твой французин?
Във Facebook. (Смях на вълни.) В един миг дъщерите ми пораснаха и животът ми някак си се изпразни. Реших да си взема куче. С един другар, който сякаш има опит в тази тенденция, избрахме от зоомагазин едно кутре и го купих. Оказа се обаче, че то е слабичко и болничко и се нуждае от специфични грижи. Зарових се в мрежата да диря уеб сайтове за кучета и препоръки, по какъв начин да виждам моето. Така попаднах и на уеб сайтове за запознанства. Позагледах една дузина мъжки фотоси, само че ми направи усещане, че единствено един се е снимал с куче. Този би трябвало доста да обича кучето си, с цел да се снима с него, споделих си. И му писах. Той ми отговори и по този начин се запознахме. Оказа се, че освен обича кучето си, което пък бе порода като моето, а и има магазин за кучешки дизайнерски аксесоари. Като отидох в Париж на посетители на другарка, му се обадих, видяхме се и по този начин...
Животът ти е национално шарен.
Аз самата съм национално разноцветна. В родословното ми дърво има християни, мюсюлмани и евреи. В къщи се честваха всички религиозни празници, без никой от нас да е набожен. Просто уважавахме традициите. Стефан има френска, еврейска и арменска кръв. Аз приказвам шест езика, три от които – свободно.
Как гледаш на тероризма, споровете и религиозните войни сега?
Знаеш ли? Не мисля, че в тези брутални закононарушения има нещо в действителност религиозно. Не имам вяра в теориите за международната интрига, само че все си мисля, че нещата са доста по-прости. Някой създава и желае да продава оръжие. Друг обича да убива и го купува. Някой купува с цел да се брани и по този начин се завърта колелото.
Светът стана сякаш по-свиреп.
Не на всички места. При нас, на Минорка, да вземем за пример е много миролюбив. На едно такова място, където си ограден отвред от вода и за един час с кола прекосяваш целия остров, си даваш сметка, че би трябвало да си по-толерантен и да съжителстваш спокойно с околния свят.
Как си обясняваш нарасналата експанзия при подрастващите?
Със фамилната среда. Човек се оформя в началото в дома си, измежду околните си. Чак след това отива в учебно заведение. Ако в дома си вижда плесници и чува викове, той приема това за модел. А този модел се открои в последните години при несъразмерното повишаване на градовете, гъстотата на популацията, безработицата, проблемите на оцеляването и приемането на себеподобните като съперници, а не като сътрудници.
Как се употребява свободата?
Много прекрасен въпрос. Моят отговор е – отговорно. Свободата е нещо, което ние преди 30 години жадувахме, получихме и пропиляхме. Оказа се, че свободата не е в това да крещиш обиди или да кажеш в очите на някого, че е простак. Свободата е дългът ти да отстояваш и свободата на другите. Тя не е в това да шофираш със 100 км. в час в града, да засичаш другите и да ги избутваш от пътя. Тя е в правото ти на избор, по какъв начин да постъпиш.
Какво ще пишеш в този момент?
Роман.
Документален?
Донякъде.
Кога летиш назад?
Утре. Добре че е интернет, та в случай че изявлението излезе, да го видя незабавно.
Успех, Мария!
Вероятно заради простата причина, че Мария Касимова бе едно от двете девойки в телевизионната гражданска война „ Формула 5 “ през 1988 година, когато ние започнахме нашата печатна гражданска война със списание " Ритъм ". И двата екипа се срещаха в страстите и мислите на тогавашните младежи, поднасяйки им един нов тип публицистика, безсрамно прескочила чертите на публично разрешеното и парадираща със своята откровеност и спонтанност в изразните си средства. Не свалихме властта. Тя сама си падна. Но тогава живеехме с някакво изключително чувство за независимост и вкусвахме насладата от личната си смелост да покажем фотография на „ Кис “ или да пуснем парче на „ Ера “. Двата екипа бяхме нещо като братовчеди, които не се познават. И в действителност – първата ми физическа среща с Мария бе тази, когато оня ден седнахме в паметния „ Английски двор “ до малкия екран и записах диалога си с нея. Уникално, нали?!
Повод ми даде премиерата на дебютната й книга „ Близки срещи със смесени усеща “, в която тя е събрала нектара от есеистичната си градина и го е допълнила с послеписи, разкриващи с поразяваща откровеност доста персонални неща от живота й. Самата премиера бе като церемониал на интелектуалната изтънченост в българското общество.
Дворчето на галерията бе препълнено от умни, надарени, ексцентрично мислещи и осъществени в творчеството си персони, които, в случай че поемат управлението на страната ни или ще я подредят като витрина, или ще я унищожават напълно. И двата разновидността са по-добри от настоящето ни състояние, само че това е друга тематика. Та, премиерата бе величествена. Аз не съумях да стигна до авторката за подпис, само че си купих книгата и в идващите няколко дни я изчетох на дребни глътки и с неподправено наслаждение. Толкова завладяваща, само че и непарадираща откровеност сред две корици в действителност рядко се среща. При това – поднесена грамотно, със жанр и отношение към хубостта на фразата. Затова и уговаряйки си срещата с Мария, не бях доста сигурен защо ще си приказваме. Всичко, което ви интересува за нея, можете да прочетете в тази книга. Майка й, татко й, първият и вторият брачен партньор, дъщерите, любовите, изневерите, заболяванията, срещите и разделите, емиграцията, островът, постоянните полети сред Черно и Средиземно море – всичко това е вътре. Барабар с възприятията, изпитвани в съответния миг. Уникалните послеписи към всяко есе, които ти дават картината на Онзи миг, с цел да ти е ясно, за какво този текст е точно подобен, а не друг. Браво, момиче! Направо си го споделих на глас. А като седна против мен, в двора й споделих:
Крайно време бе въпреки всичко да се забележим и онлайн. Не единствено във Facebook.
Така е. Въпреки че се познаваме на процедура от 30 години.
Права си, само че в този момент към този момент те познавам по-добре. Тази книга е неповторима във високата си степен на признание. Сега не се ли чувстваш прекомерно разголена?
И по този начин да е. Това не ме плаши. По-скоро се усещам повече предпазена, защото съм си споделила всичко и в този момент никой не може да ме укори, че имам мръсни секрети.
В книгата има доста забавни обстановки, описващи детството ти, фамилния ти живот, креативните опити... Но с интерес забелязах, че я няма „ Формулата “.
Така е. „ Формула 5 “ е обособена тематика. За нея може да пиша по-късно. Пък и главните текстове, върху които е основана книгата са писани след оня интервал.
Я кажи нещо за него.
През 1988 година в малкия екран решили да вършат някакво по-младежко предаване. Нали към този момент откъм Москва духаше вятърът на измененията? И натоварили Хачо Бояджиев да събере екип. Той почнал да търси млади водещи и майка ми, която, знаеш, работеше в новинарската редакция, ме прати да се опитвам. И ме взеха. След това направиха двете водещи двойки – Наталия Симеонова с Жоро Ангелов и аз с Асен Григоров. Три години – ваучър! И сладка глътка независимост. Но по-късно направиха някакъв прелом. Валерия Велева взе властта и преформатира предаването. Жоро и Наталия направиха „ Рококо “, а аз се понесох към печата. И от водещ станах пишещ публицист. Всъщност, още до момента в който следвах българска лингвистика, пишех за някои вестници и списания. Телевизията не ми бе фантазия. А Хачо ме взе най-много тъй като доста обичаше татко ми. Там имаше една конспирация, обвързвана с Иван Славков. Преди години татко ми отказал на Иван да се снима в някаква негова продукция, тъй като му се видяла доста плакатна и не си харесал облика. Оттогава малкия екран се затворила за него. До една новогодишна стратегия, когато Хачо го поканил и го снимал на инат на шефа, тъй като Хачо това го можеше. Може и мен да ме е взел по този начин, на инат.
По същото време ние направихме списание " Ритъм " и двата екипа оряхме една и съща равнища.
Така е. Бе някак си вълнуващо да се движиш отвън клишетата и да правиш неща, които до момента не са били разрешени. Давахме го малко хъшлашки. И това се харесваше.
Сега го дават доста по-хъшлашки. Защо ли това ме нервира? Остарял ли съм?
Не, просто когато предизвикването се трансформира в норма, престава да е предизвикателство и се трансформира в елементарна дивотия. Дъщерите ми, да вземем за пример, изобщо не гледат телевизия.
Впрочем, по какъв начин се оправяш с тях в този момент? Те тук ли живеят?
Те сами се оправят. Живеят в фамилното ни жилище в София. Голямата приключва Медицинския лицей. Малката следващата година ще е абитуриентка. Аз хвърча насам – натам, а и татко им не ги изпуска от очи. Много е грижлив. Но те са огромни девойки и могат да носят отговорност. Посветих им огромна част от живота си, само че си е коствало.
Как е животът на о-в Менорка?
Спокоен. Животът ми в действителност е двойнствен. В България съм публицист – от време на време запъхтян и прибързан, а там съм стопанка, камериерка, рецепционистка, готвачка, преводачка, екскурзовод... Съотношението е 1:3. Къщата ни е на процедура хотел за посетители и това е бизнесът ни там. Стефан продаде магазина си в Париж и преустроихме живота си изцяло.
Всъщност, къде го откри този твой французин?
Във Facebook. (Смях на вълни.) В един миг дъщерите ми пораснаха и животът ми някак си се изпразни. Реших да си взема куче. С един другар, който сякаш има опит в тази тенденция, избрахме от зоомагазин едно кутре и го купих. Оказа се обаче, че то е слабичко и болничко и се нуждае от специфични грижи. Зарових се в мрежата да диря уеб сайтове за кучета и препоръки, по какъв начин да виждам моето. Така попаднах и на уеб сайтове за запознанства. Позагледах една дузина мъжки фотоси, само че ми направи усещане, че единствено един се е снимал с куче. Този би трябвало доста да обича кучето си, с цел да се снима с него, споделих си. И му писах. Той ми отговори и по този начин се запознахме. Оказа се, че освен обича кучето си, което пък бе порода като моето, а и има магазин за кучешки дизайнерски аксесоари. Като отидох в Париж на посетители на другарка, му се обадих, видяхме се и по този начин...
Животът ти е национално шарен.
Аз самата съм национално разноцветна. В родословното ми дърво има християни, мюсюлмани и евреи. В къщи се честваха всички религиозни празници, без никой от нас да е набожен. Просто уважавахме традициите. Стефан има френска, еврейска и арменска кръв. Аз приказвам шест езика, три от които – свободно.
Как гледаш на тероризма, споровете и религиозните войни сега?
Знаеш ли? Не мисля, че в тези брутални закононарушения има нещо в действителност религиозно. Не имам вяра в теориите за международната интрига, само че все си мисля, че нещата са доста по-прости. Някой създава и желае да продава оръжие. Друг обича да убива и го купува. Някой купува с цел да се брани и по този начин се завърта колелото.
Светът стана сякаш по-свиреп.
Не на всички места. При нас, на Минорка, да вземем за пример е много миролюбив. На едно такова място, където си ограден отвред от вода и за един час с кола прекосяваш целия остров, си даваш сметка, че би трябвало да си по-толерантен и да съжителстваш спокойно с околния свят.
Как си обясняваш нарасналата експанзия при подрастващите?
Със фамилната среда. Човек се оформя в началото в дома си, измежду околните си. Чак след това отива в учебно заведение. Ако в дома си вижда плесници и чува викове, той приема това за модел. А този модел се открои в последните години при несъразмерното повишаване на градовете, гъстотата на популацията, безработицата, проблемите на оцеляването и приемането на себеподобните като съперници, а не като сътрудници.
Как се употребява свободата?
Много прекрасен въпрос. Моят отговор е – отговорно. Свободата е нещо, което ние преди 30 години жадувахме, получихме и пропиляхме. Оказа се, че свободата не е в това да крещиш обиди или да кажеш в очите на някого, че е простак. Свободата е дългът ти да отстояваш и свободата на другите. Тя не е в това да шофираш със 100 км. в час в града, да засичаш другите и да ги избутваш от пътя. Тя е в правото ти на избор, по какъв начин да постъпиш.
Какво ще пишеш в този момент?
Роман.
Документален?
Донякъде.
Кога летиш назад?
Утре. Добре че е интернет, та в случай че изявлението излезе, да го видя незабавно.
Успех, Мария!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ