Пред в. "ШОУ" илюзионистът Корли направи интимни признания за жените в живота му
През целия си живот, или откогато е станал на шестнадесет години, та до през днешния ден Николай Петров не е преставал да лъже. Прави го демонстративно, даже безочливо, без всякакво терзание, почит от Бога или боязън, че ще го заловен. Не сортира наивниците. Лъже и дребни, и огромни, и мъже, и дами. Лъже и по малкия екран. Но очевидно в неговите измами има някаква тайнственост, тъй като излъганите, вместо да го разобличат и пратят там, където е мястото на всички лъжци, му ръкопляскат, а той им се кланя. Но наглостта му не стопира дотук. Научил и щерка си Деница да лъже. От напълно дребна, от тригодишна, е почнал да я вкарва в изкуството на лъжата. Та в този момент лъжат в дует, който се споделя „ Корли “ и идва от артистичния псевдоним на бащата Николай Петров. И в случай че би трябвало да обобщим, Корли лъже повече от петдесет години. И за всичко това два пъти през 1997 и 2005 година Съюзът на артистите го награди с най-високото си отличие „ Икар “ за вариететно изкуство. Пак два пъти, освен това подред, е обявяван за „ Златен феномен “. София го е възнаградила с почетния си знак, а Министерството на културата с медала „ Златен век “. Макар и просперирал с неистини, Корли твърди, че е доста почтен човек. Затова и е безпаричен. Което отново е неистина, тъй като отдалеко му проличава, че е духовно богат, а и има в дома си едно същинско богатство - премия от Господа, макар че си го е направил самичък - дъщерята Деница. Родила се е, когато е бил на 55. Такива неща се случват единствено на същинските мъже.
- Мистър Корли, кой ви научи да вършиме фокуси? Може би татко ви?
- Баща ми Йосиф Петров беше авантюрист от международна класа. От фронта през Втората международна война се връща окичен с медали. Махалата е възхитена. Какъв воин. Той приема овациите, до момента в който се разбере, че като страховит състезател ги спечелил на карти.
Не го помня от дете, тъй като липсващ. Заминал за Америка. Обикалял, стигнал чак до Патагония. Тогава за него съдех по шоколадите с котешки глави на опаковката, които за огромна моя наслада пристигаха понякога.
После внезапно се върна. Влязъл през турската граница, оповестил се за разузнавач.
Пристигна у дома. Красавец със сини очи. Майка ми го беше осъдила за това, че до момента в който е отсъствал, не ми е давал прехрана. Трябваше да ми заплати всичките пари едновременно. Той ми предложи договорка. Даде ми един хубав часовник, а аз, към този момент бях относително огромен, подписах, че амнистирам дълга му. В същия момент, в който подписът ми цъфна на документа, той си прибра часовника и сподели: „ Кой се е минал, минал се”.
После отвори махленска фурна и стана любим на дамите от квартала. Почина от рак на белите дробове, без да е палил цигара. Майка ми, от Асеновград, цялостен живот работи на три смени в цех „ Ворошилов “ и не се омъжи повече.
- Да се върнем на въпроса: Как станахте илюзионист?
- Започнах в театралната школа на Парис Николов. Тя даде имена като: Николай Николаев – Бате Николай, Лидия Вълкова, Стефан Воронов, Мариана Аламанчева... Заедно с това станах градски първенец по плуване на 50 метра свободен жанр. После отидох да упражнявам бокс. Толкова ми е акълът. Брат ми, от първия брак на майка, беше републикански първенец - Борислав Русев от „ Славия “. Възхищавах му се и желаех да съм като него.
Един ден той донесе някакви ръкавици, накара му да ги сложа и сподели: „ Я да видя какво си научил”. Отказах и той като ми отпра един удар, ме просна на земята, след това рече: „ Един стига да го бият в това семейство. Ако още един път те видя да си влезнал в залата за бокс, като хлебарка ще те смачкам”.
Тогава се хванах с акробатика. Правих рундат, двойно салто, стигнах до занаятчия на спорта. На шестнадесет години ме взеха в цирка. Започнах да се изучавам. Влязох в програмата. Един ден начело, пред шапитото, виждам един актьор - Сабачката. Държи една цигара и след момент тя изчезна. Залепих се за него, желаех да видя по какъв начин по този начин ги крие тези папироси. Така започнах. През 1966 година. Жонглирах с топчета за понг-понг. Влязох в една интернационална стратегия. После в най-престижното шоу - на бар „ Астория “.
- Били сте студент и във ВИТИЗ, за какво се отказахте?
- На един народен рецитаторски конкурс завоювах първа премия. Казах стихотворението „ Главната улица “ на Дамян Бедни. Приеха ме в класа на Моис Бениеш и Жени Божинова. Денем учих във ВИТИЗ, а вечерта в „ Астория “ получавах 15 лв. за половин час. Най-луксозните обувки – трандафорите, тогава костваха дванадесет лв., а арабите продаваха златните пръстени за двадесет. Беше доста добре.
- Вземали сте доста пари, по тази причина ли се отказахте от театралната академия?
- За страдание ненадейно получих нервозен конвулсия на гласа и взех решение, че е най-добре да съм си режисьор, драматург и основен воин на личната си стратегия. Тогава единствено в София имаше двадесет и две заведения със спектакли. Много работа и доста пари. Любимите ми номера бяха операцията с часовници и с осем халки. Правих и акробатични трикове, до момента в който се контузих и седнах за известно време на инвалидна количка. После продължих с баланс на стълба, ножове, саби... Имах богат репертоар.
- Участвали сте в конкурс за двойник на Чарли Чаплин?
- Това беше в Италия. Взех трето място, само че не преставам да си мисля, че Чаплин не може да бъде подправен. Направих цялостен театър, отдаден на гениалния артист. В най-престижните нощни клубове в чужбина, където съм го играл, се е посрещал доста ласкаво.
- Много драми сте претърпели около дамите си. Първата заобикаля, втората, която е 26 години дребна от вас, почива напълно млада. Какво се случи?
- Работех в Югославия, когато асистентката ми избяга. От милицията ми не разрешиха да работя. Твърдяха, че съм знаел за желанията й. А това не беше правилно. Заплашваха ме със затвор, което значи край с питейните заведения. Тогава се скрих във фабрика „ България “ за няколко месеца. Станах преносвач. Там срещнах първата си жена. Работеше на кантара в предачната фабрика. Скромно момиче от Казанлък. /Сега оттова и котка не вземам!/ Събрахме се, започнахме да работим по заведенията. Родиха се двамата ни сина. Когато желаеха да ме вербуват за сътрудник на службите, отхвърлих. Тогава написаха в досието ми: „ Лабилен темперамент, предстои на провокация, да не се пуща на работа на Запад”. Двама мои сътрудници удостоверили тези думи. Единият още е жив.
- Тогава решавате да бягате?
- Не. Жена ми към този момент имаше изключителна артистична категория. На 26 март 1989 година отпътува за Италия. Идеята беше да се разгласи за невъзвръщенка и след това да се опита да ни изгегли с двамата ни сина. Съвсем скоро обаче рестриктивните мерки паднаха. Веднага отпътувах за Рим. Тогава скъпата ми брачната половинка искрено изповяда, че към този момент се влюбила в различен, че е объркана и че се разделяме. Малкият ми наследник Емил бе на четири, огромният – Христо, в единадесети клас. Останах с двамата и тъщата.
- Как срещнахте втората си жена и огромна обич?
- Вяра беше в моя екип. Тя е от Русе. Съвсем млада. Подари ми живота си. Шестнадесет години работихме като актьори. Стигнахме до Южна Корея, Япония, обиколихме цяла Европа. Направихме страхотна стратегия: забавен фон, осветяване. Взехме и тъщата /цял живот си патя от тъщи/. През 2000 година се роди Деница. На три години я изкарахме на сцената. Започна да печели награди.
- Кога се случи най-лошото?
- През 2004 година на Вяра, огромната ми обич, откриха рак в стомаха. Професор Димитрова, велика българска лекарка, направи всичко допустимо. Отказахме се от химиотерапията. /Нека да не тровим тази красива жена!/ Започнахме да търсим различни средства, медикаменти идваха от целия свят. Жена ми имаше голяма воля. Искаше да живее поради детето. Беше на сцената до последния ден. Година и половина, откакто откриха заболяването й обаче Господ я прибра. Деница тогава бе на шест. Останах единствено с нея и отново с тъщата. Втората. Когато обаче се опита да командва в личния ми дом, а помолих да напусне.
- Сполетява ви и инсулт?
- Една заран както в прелестно въодушевление си пиех кафето, внезапно паднах. Казах си: „ Ами в случай че това е гибелта, то е хубаво нещо. Става бързо”. После си помислих: „ Ами детето?”. Започнах да лазя, не мога да приказвам, изръмжавам. Дъщеря ми се смее, мисли, че разкарвам някакъв очерк. А аз рева от изтощение. Тя ме избави. Запази самообладание, съумя да извика комшиите, те се обадиха в „ Бърза помощ” и оцелях. Само че гласът ми се промени. А преди беше страховит. В шоуто ми имаше песни, имитирах Челентано...
_____________________________________________________________________________________________________________
Деница желае да е актриса в Америка
Деница е хубавица, виждали сме я в „ Х фактор “, а неотдавна и в суперспектакъла „ Мама миа “ в операта. Разбира се, продължава да е и в шоуто на татко си, с който изнасят спектакли по учебни заведения и детски градини.
„ Попаднах в „ Х фактор “ инцидентно. Дотогава бях пяла, само че единствено под душа. Съседът ни, артистът Радо Шишарката, сподели, че ще ме запише. Отидох на кастинга без никаква подготовка. Изпях една ария.
осле музикалните педагози желаеха да чуят и друга. Не знаех. Мозъкът ми бе блокирал. Направих няколко обикновени фокуса. Дони изиска да запиша нова ария. Смятах, че повече няма да ме потърсят. Продължих заниманията си в актьорската школа на Малин Кръстев. Неочаквано ме извикаха още веднъж. Събраха ни с още две девойки, кръстиха трупата ни „ Трейдърс “ – съкровища, ние пък искахме да сме „ Апокалипсис”. Петя бе от Русе, а Виктория от София. Отначало не се харесахме. Всяка искаше да пее сама. Отношенията ни се обтегнаха. Стигнахме до пердах. Предупредиха ни: Или ще пеете трите, или си тръгвайте. В последна сметка се представихме добре. Влязохме в десетката и се разделихме като приятелки. И в този момент се чуваме понякога.”
Деница има още година, с цел да приключи гимназия. После желае да замине за Америка, да стане певица и актриса. Това е фантазията й. Знае, че по никакъв начин няма да й е елементарно. Но твърди, че безусловно ще опита.
Интервю на Исак ГОЗЕС, в. " ШОУ "
- Мистър Корли, кой ви научи да вършиме фокуси? Може би татко ви?
- Баща ми Йосиф Петров беше авантюрист от международна класа. От фронта през Втората международна война се връща окичен с медали. Махалата е възхитена. Какъв воин. Той приема овациите, до момента в който се разбере, че като страховит състезател ги спечелил на карти.
Не го помня от дете, тъй като липсващ. Заминал за Америка. Обикалял, стигнал чак до Патагония. Тогава за него съдех по шоколадите с котешки глави на опаковката, които за огромна моя наслада пристигаха понякога.
После внезапно се върна. Влязъл през турската граница, оповестил се за разузнавач.
Пристигна у дома. Красавец със сини очи. Майка ми го беше осъдила за това, че до момента в който е отсъствал, не ми е давал прехрана. Трябваше да ми заплати всичките пари едновременно. Той ми предложи договорка. Даде ми един хубав часовник, а аз, към този момент бях относително огромен, подписах, че амнистирам дълга му. В същия момент, в който подписът ми цъфна на документа, той си прибра часовника и сподели: „ Кой се е минал, минал се”.
После отвори махленска фурна и стана любим на дамите от квартала. Почина от рак на белите дробове, без да е палил цигара. Майка ми, от Асеновград, цялостен живот работи на три смени в цех „ Ворошилов “ и не се омъжи повече.
- Да се върнем на въпроса: Как станахте илюзионист?
- Започнах в театралната школа на Парис Николов. Тя даде имена като: Николай Николаев – Бате Николай, Лидия Вълкова, Стефан Воронов, Мариана Аламанчева... Заедно с това станах градски първенец по плуване на 50 метра свободен жанр. После отидох да упражнявам бокс. Толкова ми е акълът. Брат ми, от първия брак на майка, беше републикански първенец - Борислав Русев от „ Славия “. Възхищавах му се и желаех да съм като него.
Един ден той донесе някакви ръкавици, накара му да ги сложа и сподели: „ Я да видя какво си научил”. Отказах и той като ми отпра един удар, ме просна на земята, след това рече: „ Един стига да го бият в това семейство. Ако още един път те видя да си влезнал в залата за бокс, като хлебарка ще те смачкам”.
Тогава се хванах с акробатика. Правих рундат, двойно салто, стигнах до занаятчия на спорта. На шестнадесет години ме взеха в цирка. Започнах да се изучавам. Влязох в програмата. Един ден начело, пред шапитото, виждам един актьор - Сабачката. Държи една цигара и след момент тя изчезна. Залепих се за него, желаех да видя по какъв начин по този начин ги крие тези папироси. Така започнах. През 1966 година. Жонглирах с топчета за понг-понг. Влязох в една интернационална стратегия. После в най-престижното шоу - на бар „ Астория “.
- Били сте студент и във ВИТИЗ, за какво се отказахте?
- На един народен рецитаторски конкурс завоювах първа премия. Казах стихотворението „ Главната улица “ на Дамян Бедни. Приеха ме в класа на Моис Бениеш и Жени Божинова. Денем учих във ВИТИЗ, а вечерта в „ Астория “ получавах 15 лв. за половин час. Най-луксозните обувки – трандафорите, тогава костваха дванадесет лв., а арабите продаваха златните пръстени за двадесет. Беше доста добре.
- Вземали сте доста пари, по тази причина ли се отказахте от театралната академия?
- За страдание ненадейно получих нервозен конвулсия на гласа и взех решение, че е най-добре да съм си режисьор, драматург и основен воин на личната си стратегия. Тогава единствено в София имаше двадесет и две заведения със спектакли. Много работа и доста пари. Любимите ми номера бяха операцията с часовници и с осем халки. Правих и акробатични трикове, до момента в който се контузих и седнах за известно време на инвалидна количка. После продължих с баланс на стълба, ножове, саби... Имах богат репертоар.
- Участвали сте в конкурс за двойник на Чарли Чаплин?
- Това беше в Италия. Взех трето място, само че не преставам да си мисля, че Чаплин не може да бъде подправен. Направих цялостен театър, отдаден на гениалния артист. В най-престижните нощни клубове в чужбина, където съм го играл, се е посрещал доста ласкаво.
- Много драми сте претърпели около дамите си. Първата заобикаля, втората, която е 26 години дребна от вас, почива напълно млада. Какво се случи?
- Работех в Югославия, когато асистентката ми избяга. От милицията ми не разрешиха да работя. Твърдяха, че съм знаел за желанията й. А това не беше правилно. Заплашваха ме със затвор, което значи край с питейните заведения. Тогава се скрих във фабрика „ България “ за няколко месеца. Станах преносвач. Там срещнах първата си жена. Работеше на кантара в предачната фабрика. Скромно момиче от Казанлък. /Сега оттова и котка не вземам!/ Събрахме се, започнахме да работим по заведенията. Родиха се двамата ни сина. Когато желаеха да ме вербуват за сътрудник на службите, отхвърлих. Тогава написаха в досието ми: „ Лабилен темперамент, предстои на провокация, да не се пуща на работа на Запад”. Двама мои сътрудници удостоверили тези думи. Единият още е жив.
- Тогава решавате да бягате?
- Не. Жена ми към този момент имаше изключителна артистична категория. На 26 март 1989 година отпътува за Италия. Идеята беше да се разгласи за невъзвръщенка и след това да се опита да ни изгегли с двамата ни сина. Съвсем скоро обаче рестриктивните мерки паднаха. Веднага отпътувах за Рим. Тогава скъпата ми брачната половинка искрено изповяда, че към този момент се влюбила в различен, че е объркана и че се разделяме. Малкият ми наследник Емил бе на четири, огромният – Христо, в единадесети клас. Останах с двамата и тъщата.
- Как срещнахте втората си жена и огромна обич?
- Вяра беше в моя екип. Тя е от Русе. Съвсем млада. Подари ми живота си. Шестнадесет години работихме като актьори. Стигнахме до Южна Корея, Япония, обиколихме цяла Европа. Направихме страхотна стратегия: забавен фон, осветяване. Взехме и тъщата /цял живот си патя от тъщи/. През 2000 година се роди Деница. На три години я изкарахме на сцената. Започна да печели награди.
- Кога се случи най-лошото?
- През 2004 година на Вяра, огромната ми обич, откриха рак в стомаха. Професор Димитрова, велика българска лекарка, направи всичко допустимо. Отказахме се от химиотерапията. /Нека да не тровим тази красива жена!/ Започнахме да търсим различни средства, медикаменти идваха от целия свят. Жена ми имаше голяма воля. Искаше да живее поради детето. Беше на сцената до последния ден. Година и половина, откакто откриха заболяването й обаче Господ я прибра. Деница тогава бе на шест. Останах единствено с нея и отново с тъщата. Втората. Когато обаче се опита да командва в личния ми дом, а помолих да напусне.
- Сполетява ви и инсулт?
- Една заран както в прелестно въодушевление си пиех кафето, внезапно паднах. Казах си: „ Ами в случай че това е гибелта, то е хубаво нещо. Става бързо”. После си помислих: „ Ами детето?”. Започнах да лазя, не мога да приказвам, изръмжавам. Дъщеря ми се смее, мисли, че разкарвам някакъв очерк. А аз рева от изтощение. Тя ме избави. Запази самообладание, съумя да извика комшиите, те се обадиха в „ Бърза помощ” и оцелях. Само че гласът ми се промени. А преди беше страховит. В шоуто ми имаше песни, имитирах Челентано...
_____________________________________________________________________________________________________________
Деница желае да е актриса в Америка
Деница е хубавица, виждали сме я в „ Х фактор “, а неотдавна и в суперспектакъла „ Мама миа “ в операта. Разбира се, продължава да е и в шоуто на татко си, с който изнасят спектакли по учебни заведения и детски градини.
„ Попаднах в „ Х фактор “ инцидентно. Дотогава бях пяла, само че единствено под душа. Съседът ни, артистът Радо Шишарката, сподели, че ще ме запише. Отидох на кастинга без никаква подготовка. Изпях една ария.
осле музикалните педагози желаеха да чуят и друга. Не знаех. Мозъкът ми бе блокирал. Направих няколко обикновени фокуса. Дони изиска да запиша нова ария. Смятах, че повече няма да ме потърсят. Продължих заниманията си в актьорската школа на Малин Кръстев. Неочаквано ме извикаха още веднъж. Събраха ни с още две девойки, кръстиха трупата ни „ Трейдърс “ – съкровища, ние пък искахме да сме „ Апокалипсис”. Петя бе от Русе, а Виктория от София. Отначало не се харесахме. Всяка искаше да пее сама. Отношенията ни се обтегнаха. Стигнахме до пердах. Предупредиха ни: Или ще пеете трите, или си тръгвайте. В последна сметка се представихме добре. Влязохме в десетката и се разделихме като приятелки. И в този момент се чуваме понякога.”
Деница има още година, с цел да приключи гимназия. После желае да замине за Америка, да стане певица и актриса. Това е фантазията й. Знае, че по никакъв начин няма да й е елементарно. Но твърди, че безусловно ще опита.
Интервю на Исак ГОЗЕС, в. " ШОУ "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ