През младежкото безгрижие към коловоза на живота и работата, от

През младежкото равнодушие към коловоза на живота и работата, от която едвам надигаме глава по-късно, годините се изнизват. С всяка минала година времето форсира по малко своя ход.

Повечето от нас живеят този първи живот, забравяйки вчера; препускайки, изразходват дните, които като че ли бликат от изобилен извор. Няколко години по-късно машината е ускорила рисково темпото, а ние към момента съумяваме със сетни сили да поддържаме ритъма на един живот, който сами сме си наложили.

Вкопчваме се в неотложното, все по-здраво и по-здраво, запълваме с хиперактивност всяка минута, без да виждаме по-надалеч от на следващия ден, като че ли това ще продължи постоянно. Година след година, впримчени в този първи живот, се оказваме в състезание с новите генерации, както и със самите себе си, като в същото време би трябвало да се противопоставяме и на надигащата се отмалялост, освен физическа, само че и интелектуална.

Някои от нас са си наложили избран темп на живот, отговорности, куп отговорности и работа, които непрестанно са нараствали в течение на времето. При все това би трябвало да продължим да се борим с живота, който сме построили тухла по тухла, без безусловно да сме различавали коя ни е нужна и коя не.

Идва обаче моментът, когато „ постоянно повече “-то на всяка нова година се сблъсква с „ малко по-малко “-то ресурси от време, сила, предпочитание и здраве през идната. Въжето се опъва, разтегля се, а както гласи поговорката, „ дето е фино, там се къса “. Няма свръхчовеци в това отношение.

Така идват неразбирането и празнотата, от време на време се стига и до срутване. Просто не устояваме. Тогава подозрението, умората, непоносимостта, при някои даже прегарянето („ бърнаут “), ни принуждават да забавим ход.

Все още сме затънали в личния коловоз на живота и даже да вдигнем глава, мъглата ни обгръща отвред. Колкото и да се взираме към себе си, гъстата мъгла ни пречи да виждаме. Къде е напред? Къде е обратно? Обръщаме се, без да знаем накъде да поемем.

Тогава идва време за отмора и оттегляне. Идва време да си подарим избавително парченце живот, надалеч от вчерашните ни привички и от нещата, които сме смятали за толкоз значими.

В този миг изникват няколко благоприятни условия, когато след прекрасен размисъл осъзнаваме в действителност за първи път, че никой не е незаместим, изключително за компанията, в името на която сме жертвали живота си. Хиляди дни на отговорности да реализираме цели, свързани с доходност и работливост, които не са имали кой знае какъв смисъл за персоналния ни живот.

Цели, които с времето са ставали все по-високи, защото са били постигани всяка година. Мулето е тук, остава единствено да го натоварим още малко.

Говорейки за сходно трупане на благосъстояния, си напомням думите на най-древните и това, което баба ми сподели един ден за своя комшия: „ За какво му е да натрупа толкоз? За да бъде на следващия ден най-богатият в гробището? “.

Ден след ден в тази житейска скоба цялата структура на вчерашния ни живот, подправените цели, както и подправените отговорности стартират да изчезват.

Тогава, когато мъглата се вдигне, от всичко, което ни е движело през последните двайсет или трийсет години, остава единствено най-важното. Същественото е тук, пред очите ни. Една завеса се е вдигнала и всичко се е трансформирало. Нашият втори живот може да стартира.

Остава малко време, само че може би въпреки всичко половината ни живот, с цел да се отдадем напълно на това, което ни е потребно и належащо. Да се обвързваме само с това, което обичаме. И да оставим настрани всичко излишно.

Време е да сменим работата, в случай че се налага; да работим за себе си; да си вземем една година отпуск; да се преместим, в случай че имаме предпочитание за това; да се обвържем публично с индивида, който обичаме, или да се отдалечим от някого с ясното схващане, че любовта не е взаимодействие за комфорт, обществен имидж или икономическа полза, и че вероятно някъде другаде ни чака прелестна история, която да изживеем.

Осъзнали сме се, вторият ни живот отваря прегръдки да ни прегърне и за разлика от предходното ни съществуване, към новото тръгваме с необятна усмивка.

Нека вършим единствено това, което обичаме, тъй като нямаме повече време за губене, нито роля, която да играем или поддържаме.

И въпреки че не всички от обкръжението ни ще схванат нашето видоизменение и новия живот, в който се впускаме, можем да се надяваме за тях, че и те на собствен ред един ден ще отворят очи и ще стартират своя втори живот.

Да, имаме два живота. Един, с цел да учим, и втори, с цел да живеем пълноценно.

Кой с изключение на нас би могъл да направи по-добрия избор?