Теодора Димова: Лагерът „Белене“ е страдание, несправедливост и изпитание, но духът на жертвите ни прави по-силни
През ХХІ век да защитаваш един сталинистки монумент и да твърдиш, че се бориш за народна власт – това явно са несъвместими неща, споделя известната българска писателка
Христо Христов,
Броени дни преди годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „ Белене “ на 1 юни 2024 година на дунавския остров Персин тазгодишният специфичен посетител на събитието писателката Теодора Димова дава отговор в извънредно изявление за desebg.com на въпросите на журналиста Христо Христов, един от хората в Инициативната група, обединила персони и организации, които работят безплатно и непринудено за подготовката на възпоменателното честване.
Теодора Димова е измежду най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „ Емине “, „ Майките “, „ Адриана “, „ Марма, Мариам “, „ Влакът за Емаус ”, „ Поразените “, „ Не ви познавам “. През 2007 година „ Майките “ завоюва Голямата премия за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е оповестена на 9 езика, сред които немски, френски, съветски, полски, маджарски, словенски и други „ Адриана “ е преведена във Франция и Чехия, по романа е изработен и филмът „ Аз съм ти ”. През 2010 година книгата ѝ „ Марма, Мариам “ завоюва Националната премия Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 година Теодора Димова стана притежател на премията „ Хр. Г. Данов ” за повсеместен принос в българската книжнина. През 2019 година излезе романът ѝ „ Поразените ”, който на идната година се трансформира в Роман на годината на НДФ „ 13 века България ”, завоюва премията за прозаичност „ Перото ” и „ Цветето на Хеликон ” за най-продавана книга. Носител е на Голямата премия за литература на СУ „ Климент Охридски ” за 2022 г, както и Вазовата премия за литература за повсеместен принос (2023). През 2023 година от щемпел излезе романът ѝ „ Не ви познавам ”, самобитно продължение на „ Поразените ”. През април 2024 година творбата бе отличена с премията на „ Цветето на Хеликон “ за най-продаван разказ през 2023 година
- Уважаема г-жо Димова, тази година вие сте първият специфичен посетител от средите на интелектуалците на годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „ Белене “, откакто през 2023 година уредниците поканиха една значима и работеща българска институция – Комисията по досиетата с нейния ръководител Евтим Костадинов. Как приехте този избор и поканата за присъединяване в това възпоменателно събитие?
– Приех поканата с огромна отговорност, само че и с възприятието, че не съм почтена за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието и на несправедливостта, е тестване. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това тестване, с цел да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история би трябвало да бъде прочетена и осмислена и се надявам поклонението ни да способства за това.
- Кога за първи път чухте за лагера „ Белене “ и при какви условия?
– Много от дълго време, още преди 10 ноември. Моят безценен вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това ми споделяше на никого да не споделям за тези неща, тъй като е рисково. Моето потомство носи този синдром на шизофренно раздвоение. Не имах вяра на пропагандата, която ни обливаше отвред, само че не знаех и дали всичко, което ми споделя вуйчо ми, е истина.
- Сега след толкоз години ви следва да стъпите на остров Персин, да бъдете на Втори обект, където през 1949 година комунистическият режим е основал лагера. Да се срещнете очи в очи с оживели лагеристи и с роднини на жертви на лагера, които към този момент не са сред живите. Какво е чувството ви за това място преди да го посетите и за срещата с такива хора?
- Усещането ми е за изтощение – че не мога да облекча или да наваксам това, което те и техните близки са претърпели. Усещането ми е за яд – че всеки един от нас го е позволил, че всички ние сме отговорни. Както споделя Цветан Тодоров в книгата си „ Тоталитарният опит ”: „ В тези страни всеки, въпреки и в доста разнообразни степени, е страдал от режима и по едно и също време с това е допринасял за неговото одобряване. Ето за какво след рухването му популацията бързо се поддаде на чувството, че е по-добре ”да обърне страницата ”, преди даже да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това прелъщение. Впрочем вредите, породени от дългото владичество на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят единствено до политическите свободи или до правилата на справедливостта, които могат да бъдат възобновени относително елементарно. Лъжливият, двуличен темперамент на комунистическата агитация е задушил трайно грижата за общото богатство, обществена взаимност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите правила са довели до всеобщ цинизъм и нарцисизъм. “
Ние като общество би трябвало да прочетем тази страница, колкото и да е мъчително и нелицеприятно. Само тогава ще можем да изкореним „ всеобщия цинизъм и нарцисизъм ”, единствено тогава ще можем да избегнем нови рецесии в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последици от една непочистена рана.
- Вие сте публицист, който доста съществено застъпва в творчеството си проблемите с комунистическото минало и със ориста на неговите жертви. Какво ви подтиква да вършиме това, който е началният подтик, главната причина?
– В моето семейство няма директно наранени, репресирани и изселвани хора. Но за косвена жертва на този режим считам татко ми Димитър Димов. Охулването и обругаването на неговия разказ „ Тютюн ” при започване на 1952 година е действителен линч върху неговия създател. Обвинен е в най-тежките години на сталинския режим във всички вероятни идеологически грехове. Да, той преработва романа, прибавя нови 250 страници, само че за сметка на това престава да написа. Чувствал е, че тези 250 страници не са от него. И не написва различен разказ през идващите 15 години. Умира в най-зрялата и ползотворна за един публицист възраст – на 56 години. Майка ми остава вдовица на 35 години. Аз оставам полусирак на ранна детска възраст. Българската литература изгубва евентуално най-големите си ненаписани романи. Може би от тези дълбини идва импулсът да пиша на тези тематики и въобще да пиша.
- В романа си „ Поразените “ героините ви са три дами, които се сблъскват с терора и ужаса на комунистическия режим незабавно след 9 септември 1944 година Това обаче са облици, които са мощни в своята уязвимост и макар провалите на диктатурата духът им е останал непреклонен. Разкажете по какъв начин се спряхте на тях, по какъв начин се роди тази история?
– Беше доста рисково да се захвана с тази тематика. Има много образци, когато на тази тематика се написа без позиция. Да се споделя за един исторически интервал, към който имаш напълно изрично отношение, е ходене по тъничък лед, който всеки момент може да се пропука, тъй като художествеността може да се окаже предпоставена, публицистиката може да измести фикцията, идеологизирането може да пречупи литературата.
Слава Богу, разбрах го в самото начало и инстинктивно като публицист се вкопчих в облика на дамите, заживях на мястото на всяка една от тях, представях си по какъв начин те не са знаели нищо от това, което ще им се случи, по какъв начин метафизичното зло внезапно, без предизвестие ги връхлита, забавно ми беше по какъв начин реагира всяка една от тях – съумяват ли да се запазят или се поддават, или се пречупват. Някои устояват, други не.
Не можем да упрекваме никого, тъй като не сме били на тяхно място. Можем само да си представяме по какъв начин ние бихме реагирали, в случай че бяхме на тяхно място. И това сграбчване в трите героини и в детето Александра доста ясно се усеща през целия разказ. Това сграбчване, както аз го назовавам, ме избави от клопките, които са на всяка крачка, когато се написа за оня интервал.
- Само директните пострадали от комунистическите репресии и техните фамилии ли са жертвите? Вие застъпвате тезата, че освен всички родени преди краха на комунистическата система през 1989 година в България, само че и по-късно са изумени от тоталитарната машина. Къде, съгласно вас, през днешния ден може да забележим провалите на комунистическото минало?
– Както споделя Цветан Тодоров – на всички места. Но първо в самите нас. Тези провали се скриха доста дълбоко в душите ни, понякога избухват. Отличителните им признаци са дивашката ненавист, патологична експанзия, цинизъм, нарцисизъм, лакомия, наглост, двуличие – все неща от онази ера, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се оправим. И една от аргументите е, че ние заровихме тази тематика под пепелта на времето. А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, претърпели страданията.
- Последната ви книга „ Не ви познавам “, която завоюва премията на „ Хеликон “ за най-продаван разказ за 2023 година, е продължение на романа ви „ Поразените “. Какво е посланието на тази ваша последна творба?
– Трудно ми е да обобщавам посланието в едно изречение. Изкушенията се появяват за всеки човек. Появяват се и за Александра, детето от „ Поразените ”, което към този момент е зряла жена. Как реагираме на тези изкушения? Поддаваме ли се, познаваме ли себе си задоволително добре, сигурни ли сме в себе си или във всеки от нас има тъмна зона, в която бродят бесовете?
За мен беше голямо предизвикателство да напиша този разказ. Защото той споделя за всичко, през което всички минахме през последните години – коронавирус пандемията, обществените земетресения, които и до през днешния ден не престават, съветската експанзия в Украйна. Това са три произшествия, които поредно се стовариха върху нас, оставиха ни без мирис и без нерви. „ Не ви познавам ” се пробва да изговори и да осмисли тези произшествия. В облиците на романа са синтезирани проблемите, за които стана дума в нашия диалог.
- В едно от скорошните си медийни участия, имам поради присъединяване ви по Би Ти Ви на 1 май 2024 година, вие засегнахте един доста сериозен проблем – казуса за нашата памет, по какъв начин я пазим и по какъв начин я пазиме от похищения. Защо е значима паметта в подтекста на диалога за тоталитарния комунистически интервал в България и неговите зависимости, оказали въздействие през прехода към народна власт? До какви подводни камъни може да води незнанието за историята ни за случилото се през 1944-1989 година?
– Както споделя Цветан Тодоров – до нови произшествия. Без паметта новите генерации са оголени, без отбрана, без имунен механизъм, те могат да станат нова, доста лесна жертва на същото зло, единствено че със заменен дрескод. В същността си то остава постоянно едно и също, сменя единствено външния си образ. А в съответни измерения – дано да забележим по какъв начин наследниците на палачите реставрират паметника на Бузлуджа, а мемориалът на остров Персин чака персоналните старания на група единомишленици, с цел да бъде трансфорат в мемориал.
- Според вас на какво се дължат тези проблеми? На непроведената декомунизация в България или на наследения тежък комунистически нрав? И или на непрекъснатата обязаност на избрани среди в България с Кремъл?
– Разбира се и на трите аргументи, които са свързани, произтичат една от друга и една друга се обуславят. Случайно ли е, че единствено в нашата от някогашните комунистически страни не се организира действителна декомунизация и лустрация? През всичките години на прехода се повтаряха идни и същи полуистини, всичко се вършеше на половина. Последното такова закъсняло и половинчато деяние беше свалянето на фигурите на монумента на окупационната алена войска и заканите те да бъдат възобновени. През ХХІ век да защитаваш един сталинистки монумент и да твърдиш, че се бориш за народна власт – това явно са несъвместими неща. За доста хора у нас така наречен „ друга позиция “ е единствената позиция. Тя се е трансформирала в светоглед и този светоглед се е окопал в тоталитарното минало.
- Връщам ви към идното честване на „ Белене “. С ваше присъединяване е проведено и съпътстващо събитие – среща-дискусия „ Тоталитаризъм, жертви, памет “, която ще се организира в читалището „ Христо Ботев 1892 година “ на гр. Белене от 17. 30 часа на 31 май 2024 година, в деня преди годишното поклонение. Какви са вашите упования за тази среща-дискусия?
– Очаквам на честването да се съберем съидейници и по този начин полемиката да се организира другарски, приятелски и задълбочено. Очаквам да участват някои от малцината останали живи лагеристи и да опишат са своите премеждия, за ужасите, които са изживели. Срещала съм се няколко пъти с такива хора и изпитвам поклонение пред техните ориси. Надявам се шерването на трагизма да ни въодушеви да пренесем паметта за него към идващото потомство.
-И на финала на нашия диалог може ли да „ издадете “ какво подготвяте за самото поклонение като специфичен посетител?
– Обмислям текста, който ще прочета – не би трябвало да е дълъг, само че би трябвало да бъде мощен. Трябва да бъде като възмездие. Може би ще споделя и някои от детските си мемоари за това, което ми е разказвал вуйчо ми, тъй като той ми е отворил очите за това, което в „ Белене “ ще забележим онлайн.
Христо Христов,
Броени дни преди годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „ Белене “ на 1 юни 2024 година на дунавския остров Персин тазгодишният специфичен посетител на събитието писателката Теодора Димова дава отговор в извънредно изявление за desebg.com на въпросите на журналиста Христо Христов, един от хората в Инициативната група, обединила персони и организации, които работят безплатно и непринудено за подготовката на възпоменателното честване.
Теодора Димова е измежду най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „ Емине “, „ Майките “, „ Адриана “, „ Марма, Мариам “, „ Влакът за Емаус ”, „ Поразените “, „ Не ви познавам “. През 2007 година „ Майките “ завоюва Голямата премия за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е оповестена на 9 езика, сред които немски, френски, съветски, полски, маджарски, словенски и други „ Адриана “ е преведена във Франция и Чехия, по романа е изработен и филмът „ Аз съм ти ”. През 2010 година книгата ѝ „ Марма, Мариам “ завоюва Националната премия Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 година Теодора Димова стана притежател на премията „ Хр. Г. Данов ” за повсеместен принос в българската книжнина. През 2019 година излезе романът ѝ „ Поразените ”, който на идната година се трансформира в Роман на годината на НДФ „ 13 века България ”, завоюва премията за прозаичност „ Перото ” и „ Цветето на Хеликон ” за най-продавана книга. Носител е на Голямата премия за литература на СУ „ Климент Охридски ” за 2022 г, както и Вазовата премия за литература за повсеместен принос (2023). През 2023 година от щемпел излезе романът ѝ „ Не ви познавам ”, самобитно продължение на „ Поразените ”. През април 2024 година творбата бе отличена с премията на „ Цветето на Хеликон “ за най-продаван разказ през 2023 година
- Уважаема г-жо Димова, тази година вие сте първият специфичен посетител от средите на интелектуалците на годишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера „ Белене “, откакто през 2023 година уредниците поканиха една значима и работеща българска институция – Комисията по досиетата с нейния ръководител Евтим Костадинов. Как приехте този избор и поканата за присъединяване в това възпоменателно събитие?
– Приех поканата с огромна отговорност, само че и с възприятието, че не съм почтена за нея. Защото самият факт да си на това място на страданието и на несправедливостта, е тестване. Като че ли духът на самите жертви ни кара да преминем през това тестване, с цел да станем по-силни. Тази мрачна страница от нашата най-нова история би трябвало да бъде прочетена и осмислена и се надявам поклонението ни да способства за това.
- Кога за първи път чухте за лагера „ Белене “ и при какви условия?
– Много от дълго време, още преди 10 ноември. Моят безценен вуйчо, брат на майка ми – Тодор Бушев, ми говореше за лагерите, за изселванията, за жестокостите и перверзията на властта. След това ми споделяше на никого да не споделям за тези неща, тъй като е рисково. Моето потомство носи този синдром на шизофренно раздвоение. Не имах вяра на пропагандата, която ни обливаше отвред, само че не знаех и дали всичко, което ми споделя вуйчо ми, е истина.
- Сега след толкоз години ви следва да стъпите на остров Персин, да бъдете на Втори обект, където през 1949 година комунистическият режим е основал лагера. Да се срещнете очи в очи с оживели лагеристи и с роднини на жертви на лагера, които към този момент не са сред живите. Какво е чувството ви за това място преди да го посетите и за срещата с такива хора?
- Усещането ми е за изтощение – че не мога да облекча или да наваксам това, което те и техните близки са претърпели. Усещането ми е за яд – че всеки един от нас го е позволил, че всички ние сме отговорни. Както споделя Цветан Тодоров в книгата си „ Тоталитарният опит ”: „ В тези страни всеки, въпреки и в доста разнообразни степени, е страдал от режима и по едно и също време с това е допринасял за неговото одобряване. Ето за какво след рухването му популацията бързо се поддаде на чувството, че е по-добре ”да обърне страницата ”, преди даже да си направи труда да я прочете. Само няколко смели историци и интелектуалци устояха на това прелъщение. Впрочем вредите, породени от дългото владичество на този режим, са дълбоки. Те не се отнасят единствено до политическите свободи или до правилата на справедливостта, които могат да бъдат възобновени относително елементарно. Лъжливият, двуличен темперамент на комунистическата агитация е задушил трайно грижата за общото богатство, обществена взаимност, а и доверието в закона. Кухо кънтящите правила са довели до всеобщ цинизъм и нарцисизъм. “
Ние като общество би трябвало да прочетем тази страница, колкото и да е мъчително и нелицеприятно. Само тогава ще можем да изкореним „ всеобщия цинизъм и нарцисизъм ”, единствено тогава ще можем да избегнем нови рецесии в бъдеще. Иначе ще живеем с всички последици от една непочистена рана.
- Вие сте публицист, който доста съществено застъпва в творчеството си проблемите с комунистическото минало и със ориста на неговите жертви. Какво ви подтиква да вършиме това, който е началният подтик, главната причина?
– В моето семейство няма директно наранени, репресирани и изселвани хора. Но за косвена жертва на този режим считам татко ми Димитър Димов. Охулването и обругаването на неговия разказ „ Тютюн ” при започване на 1952 година е действителен линч върху неговия създател. Обвинен е в най-тежките години на сталинския режим във всички вероятни идеологически грехове. Да, той преработва романа, прибавя нови 250 страници, само че за сметка на това престава да написа. Чувствал е, че тези 250 страници не са от него. И не написва различен разказ през идващите 15 години. Умира в най-зрялата и ползотворна за един публицист възраст – на 56 години. Майка ми остава вдовица на 35 години. Аз оставам полусирак на ранна детска възраст. Българската литература изгубва евентуално най-големите си ненаписани романи. Може би от тези дълбини идва импулсът да пиша на тези тематики и въобще да пиша.
- В романа си „ Поразените “ героините ви са три дами, които се сблъскват с терора и ужаса на комунистическия режим незабавно след 9 септември 1944 година Това обаче са облици, които са мощни в своята уязвимост и макар провалите на диктатурата духът им е останал непреклонен. Разкажете по какъв начин се спряхте на тях, по какъв начин се роди тази история?
– Беше доста рисково да се захвана с тази тематика. Има много образци, когато на тази тематика се написа без позиция. Да се споделя за един исторически интервал, към който имаш напълно изрично отношение, е ходене по тъничък лед, който всеки момент може да се пропука, тъй като художествеността може да се окаже предпоставена, публицистиката може да измести фикцията, идеологизирането може да пречупи литературата.
Слава Богу, разбрах го в самото начало и инстинктивно като публицист се вкопчих в облика на дамите, заживях на мястото на всяка една от тях, представях си по какъв начин те не са знаели нищо от това, което ще им се случи, по какъв начин метафизичното зло внезапно, без предизвестие ги връхлита, забавно ми беше по какъв начин реагира всяка една от тях – съумяват ли да се запазят или се поддават, или се пречупват. Някои устояват, други не.
Не можем да упрекваме никого, тъй като не сме били на тяхно място. Можем само да си представяме по какъв начин ние бихме реагирали, в случай че бяхме на тяхно място. И това сграбчване в трите героини и в детето Александра доста ясно се усеща през целия разказ. Това сграбчване, както аз го назовавам, ме избави от клопките, които са на всяка крачка, когато се написа за оня интервал.
- Само директните пострадали от комунистическите репресии и техните фамилии ли са жертвите? Вие застъпвате тезата, че освен всички родени преди краха на комунистическата система през 1989 година в България, само че и по-късно са изумени от тоталитарната машина. Къде, съгласно вас, през днешния ден може да забележим провалите на комунистическото минало?
– Както споделя Цветан Тодоров – на всички места. Но първо в самите нас. Тези провали се скриха доста дълбоко в душите ни, понякога избухват. Отличителните им признаци са дивашката ненавист, патологична експанзия, цинизъм, нарцисизъм, лакомия, наглост, двуличие – все неща от онази ера, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се оправим. И една от аргументите е, че ние заровихме тази тематика под пепелта на времето. А тази пепел е от изпепелените души на поколенията, претърпели страданията.
- Последната ви книга „ Не ви познавам “, която завоюва премията на „ Хеликон “ за най-продаван разказ за 2023 година, е продължение на романа ви „ Поразените “. Какво е посланието на тази ваша последна творба?
– Трудно ми е да обобщавам посланието в едно изречение. Изкушенията се появяват за всеки човек. Появяват се и за Александра, детето от „ Поразените ”, което към този момент е зряла жена. Как реагираме на тези изкушения? Поддаваме ли се, познаваме ли себе си задоволително добре, сигурни ли сме в себе си или във всеки от нас има тъмна зона, в която бродят бесовете?
За мен беше голямо предизвикателство да напиша този разказ. Защото той споделя за всичко, през което всички минахме през последните години – коронавирус пандемията, обществените земетресения, които и до през днешния ден не престават, съветската експанзия в Украйна. Това са три произшествия, които поредно се стовариха върху нас, оставиха ни без мирис и без нерви. „ Не ви познавам ” се пробва да изговори и да осмисли тези произшествия. В облиците на романа са синтезирани проблемите, за които стана дума в нашия диалог.
- В едно от скорошните си медийни участия, имам поради присъединяване ви по Би Ти Ви на 1 май 2024 година, вие засегнахте един доста сериозен проблем – казуса за нашата памет, по какъв начин я пазим и по какъв начин я пазиме от похищения. Защо е значима паметта в подтекста на диалога за тоталитарния комунистически интервал в България и неговите зависимости, оказали въздействие през прехода към народна власт? До какви подводни камъни може да води незнанието за историята ни за случилото се през 1944-1989 година?
– Както споделя Цветан Тодоров – до нови произшествия. Без паметта новите генерации са оголени, без отбрана, без имунен механизъм, те могат да станат нова, доста лесна жертва на същото зло, единствено че със заменен дрескод. В същността си то остава постоянно едно и също, сменя единствено външния си образ. А в съответни измерения – дано да забележим по какъв начин наследниците на палачите реставрират паметника на Бузлуджа, а мемориалът на остров Персин чака персоналните старания на група единомишленици, с цел да бъде трансфорат в мемориал.
- Според вас на какво се дължат тези проблеми? На непроведената декомунизация в България или на наследения тежък комунистически нрав? И или на непрекъснатата обязаност на избрани среди в България с Кремъл?
– Разбира се и на трите аргументи, които са свързани, произтичат една от друга и една друга се обуславят. Случайно ли е, че единствено в нашата от някогашните комунистически страни не се организира действителна декомунизация и лустрация? През всичките години на прехода се повтаряха идни и същи полуистини, всичко се вършеше на половина. Последното такова закъсняло и половинчато деяние беше свалянето на фигурите на монумента на окупационната алена войска и заканите те да бъдат възобновени. През ХХІ век да защитаваш един сталинистки монумент и да твърдиш, че се бориш за народна власт – това явно са несъвместими неща. За доста хора у нас така наречен „ друга позиция “ е единствената позиция. Тя се е трансформирала в светоглед и този светоглед се е окопал в тоталитарното минало.
- Връщам ви към идното честване на „ Белене “. С ваше присъединяване е проведено и съпътстващо събитие – среща-дискусия „ Тоталитаризъм, жертви, памет “, която ще се организира в читалището „ Христо Ботев 1892 година “ на гр. Белене от 17. 30 часа на 31 май 2024 година, в деня преди годишното поклонение. Какви са вашите упования за тази среща-дискусия?
– Очаквам на честването да се съберем съидейници и по този начин полемиката да се организира другарски, приятелски и задълбочено. Очаквам да участват някои от малцината останали живи лагеристи и да опишат са своите премеждия, за ужасите, които са изживели. Срещала съм се няколко пъти с такива хора и изпитвам поклонение пред техните ориси. Надявам се шерването на трагизма да ни въодушеви да пренесем паметта за него към идващото потомство.
-И на финала на нашия диалог може ли да „ издадете “ какво подготвяте за самото поклонение като специфичен посетител?
– Обмислям текста, който ще прочета – не би трябвало да е дълъг, само че би трябвало да бъде мощен. Трябва да бъде като възмездие. Може би ще споделя и някои от детските си мемоари за това, което ми е разказвал вуйчо ми, тъй като той ми е отворил очите за това, което в „ Белене “ ще забележим онлайн.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ