Християнската трагедия при Ярмук
През 634 година арабите завладели Дамаск и по-голямата част от Южна Сирия. Решителната борба сред тях и византийците се състояла при река Ярмук, на 13 км от вливането й в река Йордан.
Сражението сред византийската войска и арабските войски на 20 август 636 година при Ярмук е една от повратните точка в историята. Ако византийците спечелели победа, Близкият изток още дълго време щял да остане християнски и нямало да има потребност по-късно Западна Европа да се пробва да избавя Византия, изпращайки кръстоносни походи да освобождават превзетите от мюсюлманите земи. Европа, в действителност, даже нямало да чуе за исляма, който щял да си остане локална вяра на Арабския полуостров…
През 636 година византийският пълководец от арменски генезис Вахан, който противостоял на арабското настъпление в Сирия, имал под свое командване към 15-20 хиляди воини, само че му се налагало да разтегля фронта си на към 13 километра.
Очевидно това не било солидна структура. Групирайки силите си в обособени елементи, Вахан се опитвал да покрие цялата зона сред устието на Ярмук и остарелия римски път. Десният му фланг се командвал от военачалника Гаргис (Гаргис). Тук били съсредоточени елитни елементи – византийска тежка пехота с огромни щитове.
Пехотинците на Гаргис трябвало да се трансфорат в устойчиво ядро на византийската войска, до момента в който центърът и лявото крило можели свободно да маневрират, решавайки тактически задания. Самият Вахан командвал центъра, където били съсредоточени ударните сили на армията, състоящи се основно от арменски бойци. Според по-късни арменски източници, византийската войска била издигната в 20 обособени единици.
Мюсюлманския военачалник Халид ибн-Валид трябвало да реагира на тактическите структури, определени от византийския пълководец. Той разделил бойците си на 36 пехотни единици, групирайки ги в 4 по-големи елементи. Силите на византийците и арабите били относително изравнени по бройка.
Основното стълкновение при Ярмук траяло 6 дни, през които се водели обособени тежки битки. Първият ден – 20 август, почнал с дуели на бойци от двете страни. По обяд Вахан изпратил стрелци с лъкове, които със своята пукотевица положили началото на същинската битка; този ден тя траяла до залез слънце.
Рано сутринта на втория ден византийците почнали нахлуване по целия фронт, като заварили съперника си неопитен по време на утринната молитва. Намерението на Вахан било да обвърже врага с офанзиви в центъра, като в това време обкръжи фланговете му. След три поредни византийски офанзиви арабскотоо дясно крило се отдръпнало и византийските бойци достигнали до някои от арабските лагери.
Разгръщане на войските при започване на борбата. В синьо е Византийска войска. Снимка: Уикипедия
Подобна обстановка се развила и на левия фланг на мюсюлманите, където византийската пехота постепенно настъпвала през река Вади Алан. Халид изпратил против нея конница от запасите си, която в началото подкрепила десния арабски фланг, а по-късно се преместила на левия.
По същото време мюсюлманският център контраатакувал. Поддържал го отряд конница, командван от военачалника Зарар. На едно място арабите даже съумели да пробият за малко византийската линия.
На третия ден византийската войска се пробвала да повтори тактиката от предходния ден, само че се концентрирала върху открития северен фланг на бойното поле. За следващ път арабите били изтласкани до един от лагерите си. И още веднъж обстановката била избавена от аварийна кавалерията на Халид ибн Валид, само че този път загубите на мюсюлманите били доста по-големи.
На четвъртия ден се разразила най-ожесточената борба. Арабите претърпели огромни загуби от византийските стрелци, когато Вахан, действайки както предходния ден, повторил офанзивата си. В същото време арменските полкове, подкрепяни от византийската конница, унищожили един арабски отряд. Но до момента в който ставало това, арабски отряди, водени от военачалниците Абу Убейд и Язид нанесли чувствителни удари против византийския център и десния фланг. Арменците и арабите-християни в този момент били атакувани от три страни.
След яростна борба византийците се отдръпнали, като арабите-християни понесли изключително тежки загуби. Тук почнал обратът в борбата. По време на офанзивата на византийската кавалерия против мюсюлманските лагери, тя се отделила от пехотата си. Имперската конница пробвала да внесе суматоха в лагера на врага, действайки изолирано от пехотата си – това било изцяло вярно от позиция на нормалната византийска бойна тактичност. Проблемът бил, че то се препоръчвало единствено, когато съперникът нямал опция да маневрира. В случая не било по този начин. Халид ибн Валид въвел кавалерията си в празното пространство сред имперската кавалерия и пехотата. Поради неспособност да отстъпи към главния си военен строй, византийската кавалерия се отдръпнала на север. След това кавалерията на Халид нападнала левия фланг, като принудила пехотата и арменските елементи на Вахан да се отдръпват.
Възползвайки се от объркването на византийците, цялата мюсюлманска войска минала в нахлуване. Най-отчаяна била борбата в северозападния завършек на бойните линии, където мюсюлманите съумели краткотрайно да обкръжат византийците. Сред византийските редици настъпила суматоха: пътищата за оттегляне били отрязани. Някои хвърляли оръжията си и опитвали да се предадат, само че арабите не вземали пленници. Други се спускали по стръмните крайбрежия, но съвсем всички намирали гибелта си в подножието им. Разгромът бил цялостен.
Загубите на мюсюлманите били съпоставими със загубите на византийците. Въпреки ужасяващите описания на многочислените християнски жертви, починали по време на отстъплението, хиляди византийци намерили своето избавление, оттегляйки се към Египет. Тази част от кавалерията, която първа напуснала бойното поле, съумяла да спре, да възвърне своите редици и да нанесе контраудар по мюсюлманската кавалерия, която се устремила на север.
Вахан умрял на бойното поле. Много летописи обаче настояват, че избягал от боязън пред императора и станал духовник в манастира „ Света Екатерина “ в Синай.
В резултат от борбата при Ярмук арабите завладели цяла Палестина, а на следната 637 година завладяли и Йерусалим. Освободили го западните кръстоносци едвам през 1099 г.
