През 50-те години на миналия век, споровете с Дон Грифин

През 50-те години на предишния век, разногласията с Дон Грифин се оказват мъчно начинание. Неговите осъществявания на сцената са странни и от време на време рискови, а в днешно време ще бъдат неразрешени. Водещият има невероятната концепция да пусне остарял прилеп в залата, а вълнението, че може да изплаши гостите, да потроши оборудването на залата или да сътвори суматоха.

Никой не се интересува и от възприятията на бедния прилеп. Все отново сме оптимисти, тъй като не е бил на концерт на Ози Озборн – изпълнителят е прочут с това, че отхапва глава на прилеп по време на концерт. Изисква се голяма храброст за сходни каскади, само че дано не забравяме, че Грифин и неговият сътрудник – Робърт Галамбос, на практика са пионери в откриването на сонарите на този бозайник.

Прилепът работи с нещо като радарна система, издава странни щракащи звуци, които ние в никакъв случай няма да чуем, само че той ги чува и когато звукът се върне при него, има ясна картина за всичко протичащо се към себе си. Учените назовават този феномен – ехолокализиране.

Всяко изобретение резервира главната традиция – постоянно би трябвало да има подбив и насмешки, най-малко до момента в който не се окаже истина. Грифин и Галамбос претърпяват тъкмо това, до момента в който зоолозите най-сетне не признават, че прилепите имат сериозна радарна система. Така се слага и основата на редица нови проучвания и взаимстване на технологията на прилепите в този тип активност. Освобождаването на бозайника измежду хората ще сътвори забавни теории и безредици, а най-нещастни ще са хората, принудени да почистят залата по-късно. Привлечената аудитория е сериозна, само че един човек ще успее да вземе най-хубавото от тази лекция. Г-н Томъс Найджъл става прочут със своите метафизичен възгледи, само че по време на демонстрациите на Грифин, към момента би трябвало да гради име.

Идеите за нова вероятност на живота няма да закъснеят. Томас се пробва да се сложи на мястото на прилепа, представяйки си работата и гледната точка на този образец. Тук ще се роди основата за един трогателен опит, само че преди да узрее, би трябвало да минат най-малко две десетилетия.

Найджъл написа своето есе „ Какво е да бъдеш прилеп? “ и среща читателя с някои от главните проблеми на науката. Липсва инструмент, който да ни сложи в съзнанието на друго създание. Примерът с прилепа е индикативен, тъй като малко на брой могат да видят концепцията за живот, само че не през призмата на цветовете, а през информация за разнообразни повърхности. Странно е, само че индивидът има необикновен баланс в своите примитивни усещания. Обикновеният човек не желае да си показва свят, построен от звукови талази, идващ в нашето схващане непрекъснато, разкриващ се по един чудноват метод пред нас.

Опитът с животинския свят доставя някаква визия, само че човек не може и няма по какъв начин да показа своите усещания с тези на различен жител в природата. Умът на едно животно е индивидуален, до момента в който индивидът е жертван да обективизира непрекъснато. Човекът не може да протегне ръка, оттатък своите наложени концепции за натурализъм.

Найджъл прави гражданска война през 70-те години и бързо разделя учените на два лагера – първите одобряват съзнанието на животното като зона на проучвания, до момента в който вторите я отхвърлят.

Прилепите не са единствените жители на света, употребяващи усещанията си по един друг метод. Кучето залага доста на своето подушване. Получава информация за света, употребявайки всички следи, оставени във въздуха. Това е научното изложение, само че действително в никакъв случай няма да знаем какво тъкмо усеща животното, когато излезе на разходка рано заран и смесва прохладния въздух с аромата на мокри листа. Не знаем и по какъв начин тъкмо наблюдава кутията с бисквити, препаратите под мивката и доста други. Не знаем и какво схваща животното за нас, когато допре мокрия си нос върху ръката ни, както и от тези моменти, когато умерено души задника ни.

Ние използваме най-често очите си, а те работят като спътник, захранван от светлина, филтриращ придвижвания, отблясъци и се насочват и концентрират с друга скорост върху избрани обекти. Молекулите на аромата не работят по същия метод, по който светлината предава своята информация. Те се носят като невидими частици на дребни и къси талази, постоянно блокирани в трафика от други аромати. Изискват се избрани умения, които да филтрират потока от информация и кучетата са го сложили в центъра на своята зурла.

Кучетата имат хардуера, с който са прекосявали през еволюцията през вековете и техните усещания нямат аналог при останалите бозайници.

Кучетата поемат въздух и придвижването на въздуха се разделя на два потока. Голяма част от въздуха отива към белите дробове, доставяйки О2 на органите, само че останалите 10% или по-малко, се насочват по-близо до мозъка, където се намират къдравите кости, наричани още турбинати. Функцията им прилича нещо сходно на въздушен филтър в кола. Въздухът се движи през тънки тъкани и се сблъсква с милиони рецептори, всеки един е виновен за друг тип молекули.

Всеки път, когато една молекула реагира с тъкан, мозъкът автоматизирано стартира бърз разбор и записва миризмата. Логично е, че кучето има доста по-добра система за разбор на газовете, за която индивидът би могъл единствено да мечтае. Кучето има подушване със мощ сред 10 и 100 хиляди пъти по-силна от главната. Човек разполага с към 6 милиона рецептори в своята носна празнина, само че кучето ни води с 300 милиона такива. Делът в мозъка на кучето, по отношение на нашият, е голям – цели 40 пъти по-голям. С това стартира и огромната конкуренция за пояснение на феномена.

Кучешкият специалист Александра Хоровиц показва това умеене, като чувството на чаена лъжица захар в олимпийски басейн. Други ще опишат този феномен като опция за откриването на една гнила ябълка в годишна продукция с 2 милиона свежи. Описанията са доста и най-различни, само че е реалност, че в никакъв случай няма да разберем това умеене, не и през идващите хилядолетия на еволюция – индивидът просто няма потребност от такива датчици.

Загледайте се в носа на кучето, с изключение на двете съществени ноздри, участват и странични цепки, които при издишане освобождават въздушния поток и внезапно понижават налягането, давайки опция на идната глътка въздух с информация за света, да се зареди в техния организъм. Един опит ще уточни, че ловно куче в Норвегия съумява да построи картина за околната среда, душейки към 40 секунди, включвайки 30 вдишвания и издишвания. Кучета имат опция да движат ноздрите си и да взимат максимума от всяка една преминаваща миризма. Еволюционно, това са бозайниците, постигнали най-висока степен на развиване.

Жан-Антелм Брилат-Саварин ще назовава обонянието – правилен консултант, предсказващ характера на нашия събеседник. Саварин е прочут публицист, специализирал се в кулинарията, само че даже не подозира, че разказва живота на елементарното куче.

Не сме осакатени от това качество, само че просто не сме и на равнището на кучетата. Ние реагираме на аромати, освен това освен в кулинарията, само че и в природата. Откриваме аромата на цветя, аромата на окосена трева и други, само че не сме толкоз сензитивни. Благодарение на това качество, кучето може да пътува във времето, най-малко до избрана степен. На най-микроскопично равнище ще видим, че молекулата е втората най-нестабилна в природата (на първо място ще оставим атома), само че с помощта на нейния времеви разпад, кучето елементарно може да се ориентира за времето, употребявайки своя газов анализатор. Душенето на урина е още един от забавните разбори на нашия четириног другар, не го приемайте за нещо гнусно, това е информация, която показва придвижването на другия бозайник.

През 2020 година стана ясно, че има и още едно качество, за което малко на брой даже са подозирали – засичането на термална радиация. Кучето разполага и с топлинно търсене. Изследователи от Швеция и Унгария упражняват кучетата да откриват идентични обекти с друга температура. Използвайки ЯМР, те стартират да преглеждат интензивността на кучетата, фокусирайки се в 13 определени домашни породи.

Активирането на термална диря ще отключи интензивност на невроните на кучетата в лявото полукълбо. Това качество се открива до този миг при някои бръмбари, змии и прилепите-вампири. Този гений се употребява, когато кучето би трябвало да изрови детайли от почвата. Това би могло да изясни и за какво тъкмо тези животни са съвършени при издирването на трюфели. Нека не забравяме, че по време на пандемията, някои откриватели даже използваха кучета, за откриването на ковид при хората. Логично е, че с сходен пакостник в тялото на човек ще оставя и ароматни следи.

Томъс Найджъл няма да се откаже от своята диря и ползи, в противен случай, оставя света ни в една друга забавна прекаленост, да търсим смисъла на живота и чувството за живот, употребявайки призмата на кучето. Възможно ли е кучето да избира своите бъдещи ходове, употребявайки всички данни от въздуха? Избира ли държанието си, по отношение на ароматите ни? Науката не може да бъде красноречива, само че е реалност, че колкото повече знаем за близките жители, толкоз по-лесна е хармонията и съжителството с тях.