Изстраданата биография на 1989 година
През 2004 година Стефан Вълков, един от най-дългогодишните политически пандизчии, написа отворено писмо до Ахмед Доган, засегнат от изявлението му, че " десницата няма действително изстрадана биография ". Стефан Вълков му напомня, че Независимото сдружение за отбрана правата на индивида в България е учредено от хора с " изстрадани биографии " - някогашни политически пандизчии, и че българската опозиция против болшевишката тирания има своя дълга история.
Днес, когато се вършат опити за реабилитация на тоталитаризма в учебниците и за връщането ни в несвободата по путински тоталитарно-мафиотски модел като последните островчета на журналистическа самостоятелност бъдат унищожени, правосъдната система - дефинитивно подчинена на безконтролната власт на основния прокурор, разделянето на управляващите - компрометирано в името на " хубавичко ръка ", а правозащитните организации и изобщо човешките права са посочени за зложелател, тридесетата годишнина от рухването на комунизма и връщането на България в свободния свят ще бъде омаловажавана и омаскарявана повече от нормалното.
Несломената опозиция
А българската 1989 година не е единствено вътрешнопартиен прелом и промяна на властта на комунистите. Тя е и година на митинги и проведена опозиция. Именно тази опозиция е преднамерено забравяна и на нас, българите, все по този начин се внушава, че сме рабски народ. В отвореното си писмо Стефан Вълков припомня: " у нас имаше хиляди конспирации против болшевишката тирания през целия интервал на битие на по този начин нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 година ".
Действително, българската опозиция в никакъв случай не е сломена до дъно: след ликвидирането на парламентарната съпротива се разраства въоръжената опозиция на горяните, селските протести против Трудово-кооперативно земеделско стопанство, незаконната опозиция на тайните групи, всеобщите митинги на българите мюсюлмани и на турците при насилствената промяна на имената им, бягствата през границата, които в случай че бъдат изследвани в тяхната повсеместност, рискованост и досетливост, ще дадат потресаваща картина на устрема към независимост, и всички форми на пасивната опозиция, заплащана от време на време с лагер, затвор и даже с живота...
Но през последните няколко години на комунистическия режим съпротивата към този момент не е незаконна, въоръжена или пасивна, а открита и легална. Една след друга се появяват опозиционни групи, които се афишират за ценене на човешките права и главните свободи. Този тип опълчване на тоталитарната власт се случва таман тогава заради съвпадението на няколко условия. За комунистическия режим икономическите връзки със Запада стават животоспасяващи, в същото време изпада в изолираност поради насилственото преименуване на турците, а Съветският съюз е повел политика на " перестройка и публичност " и всичко това го лишава от опция да разгърне в цялостна степен репресиите. Подписаните през 1975 година в Хелзинки съглашения трансформират отбраната на човешките права в средство за напън върху комунистическите режими, изключително през мандата на президента Рейгън. В края на 1988 година в резултат на Хелзинкския развой е прекъснато заглушаването в руския блок на " вражеските радиостанции " и те стават изчезналата до този миг платформа за национална и интернационална гласност на българската опозиция, за катализирането й и за съгласуваност на дейностите ѝ. Особено значима е активността на фондация " Диалог " на живеещите във Франция Петър Бояджиев, Алфред Фосколо и Антон Машев като медиатор сред българските опозиционери и западните медии. Един от главните фактори е насилието против българските турци, което ги тласка към участие и основаване на правозащитни организации и което в будните българи ускорява до прекаленост възприятието на нетърпимост към диктатурата. От значение е и образецът, който дават чехословашката " Харта 77 ", полската " Солидарност " и правозащитното придвижване в Съюз на съветските социалистически републики.
Политическите затвори като мост сред две легални опозиции
Това са удобните фактори за появяването и разгръщането на опозиционните групи. Но корените на тази легална опозиция против тоталитарното принуждение са надалеч обратно във времето, доста преди перестройката на Горбачов и даже преди Хелзинкските съглашения от 1975 година Те доближават до политическите и гражданските обичаи отпреди рухването на България под руска власт през 1944 година Колкото и да е парадоксално, в политическите затвори на комунизма, където съпротивата би трябвало да бъде смазана, три генерации политически пандизчии си предават опита в съпротивата против една безмилостна власт. И това може да се наблюдава в предисторията на Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида в България – първата опозиционна организация и най-категоричният случай у нас на легална битка против тоталитаризма.
Основателят и ръководител на Дружеството Илия Минев споделя, че още в края на 1945 година той и негови съидейници замисляли след излизането си от пандиза да образуват сдружение за отбрана на правата на индивида, само че скоро след освобождението им още веднъж били хвърлени в пандиза.
© Сайт на община Септември
Паметник на Илия Минев в гр. Септември, открит през 2008 година
Илия Минев изтърпява общо 25 години в комунистическите затвори. През 70-те и 80-те години той, земеделецът Петър Пасков с общо 36 години в пандиза, от които 6 години преди 1944 година, легионерите Васил Узунов с 28 години затвор и Стефан Вълков с 21 години са едни от доайените на политическите пандизчии в Старозагорския затвор. Самите те обаче през 40-те и 50-те години са младежи, в килиите са с доста от предвоенните български държавници, виждат достойното им държание (някои са убити или умират в затвора), вземат участие с тях в митинги против затворническата администрация. Най-голямо въздействие върху младия Илия Минев оказва социалдемократическият водач Кръстьо Пастухов, с който са дружно в Софийския и Сливенския затвор, където Пастухов е погубен през 1949 година За него Илия Минев споделя: " Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме е на любов към хората, срещу революции, срещу насилието и тиранията. Това е той! ".
За да я има България
Старозагорският затвор е избран за главен политически затвор през 1963 година и в него са изпратени политически пандизчии от останалите затвори. В края на 60-те там стартира да постъпва ново потомство политически пандизчии. Едуард Генов, един от тримата студенти, протестирали против руското настъпление в Чехословакия през 1968 година, идва в Старозагорския затвор през 1969 година: " Ние влизахме в пандиза усещащи, че нещо не е в ред, само че не знаещи по какъв начин и за какво – и ни посрещаше той [Васил Узунов] – живата легенда, съвестта на пандиза. Той бе пристигнал като нас 19-годишен, ориста го беше събрала с някогашните водачи на България, с професори, с хора, цялостни с естествена мъдрост. Вихрите на политиката ги скупчват в царството на мрака. Те угасват бързо под град от палки и олово, само че бързат, трескаво бързат да предадат познанията си на нас, на бъдещите генерации, с цел да имаме пътеводна искрица в мрака, с цел да има България ".
Може да се каже, че в Старозагорския затвор се избистря концепцията за легалната опозиция и се намират хората, които ще я осъществят. Тук бъдещите създатели на Дружеството взаимно са се ревизирали през дългите години затвор в митинги, санкции, опити за рекрутиране, взаимопомощ. Тук Илия Минев се постанова като авторитетната и сплотяваща фигура. В пандиза най-непримиримите и с изключително дълги присъди политически пандизчии слагат политическите си разлики на назад във времето в името на битката против комунизма и по-късно в Дружеството влизат хора с разнообразни политически убеждения: легионери, земеделци, демократи... В пандиза обичайното етническо и верско добросъжителство прераства в взаимност, макар опитите на Държавна сигурност да я разрушат. Тук са и наказаните като младежи Алфред Фосколо и Петър Бояджиев – по-късно от Франция двамата ще провеждат акции за емигрирането на политически пандизчии като доктор Николай Попов и Димитър Пенчев; Бояджиев, който изтърпява 10 години в пандиза, познава доста добре пандизчиите от 70-те години, употребява се с доверието им и на него те ще предават по телефона информация за акциите си или за репресиите, а Алфред Фосколо ще е връзката с френските публицисти.
Протестите в пандиза като гладните стачки, отхвърли от работа и самостоятелните или групови протестни писма се основават на правото на пандизчиите да подават недоволства от произвол и имат директно отношение към по-сетнешната правозащитна концепция да бъде накарана властта " да съблюдава личната си правда ", макар че тези митинги донасят санкции и даже нови присъди. През 1969 година след няколко изложби, с които афишира гладни стачки и в които написа: " Не можете да отречете, че и след 25 години ръководство вие продължавате да воювате със личния си народ ", Васил Узунов получава вътрешна присъда от 5 години затвор. Георги Заркин, погубен в Пазарджишкия затвор през 1977 година, през 1968 година получава вътрешна присъда от 5 години за писменото си пояснение за отвод от работа, в което написа: " Изчезна българският дух, подтиснат под ботушите на поробителите. Ако би трябвало да имам вяра, че Русия е " избавител " на България, то все едно да допускам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Те в действителност я освободиха от Свободата ".
На независимост хора като Илия Минев не стопират да изпращат на Запад писма, с които да привлекат вниманието към нарушаването на човешките права и свободи в комунистическа България. Самият той споделя: " Беше се заговорило към този момент за Женевски съглашения, след това за Хелзинкските. През това време аз пиша – до министър-председатели, президенти, до Вашингтон и Виена. От 1972 до 1975 година, когато стана подписването в Хелзинки на 1 август – все пиша! ". Едно от писмата е хванато от Държавна сигурност и на 24 април 1975 година е задържан и е наказан на 6 години затвор. Тези упорити, прескъпо заплатени опити за публичност за репресиите на комунистическия режим реализират своя триумф със основаването на Независимото сдружение.
Апелът на шестимата
Към началото на 80-те политическите пандизчии доближават до концепцията за правозащитна организация като форма на битка с комунизма. Особено значима е ролята на Илия Минев. Григор Симов написа: " С бай Илия до тогава не бях споделял за възможна въоръжена битка, само че до него бе стигнал " слухът ", че съм говорел нещо в тази тенденция, и по тази причина при един случай, ми се сопна, че не желал България да е разграничена на " северна и южна "! От този ни диалог разбрах, както и допусках, че бай Илия е изрично срещу да разсъждаваме за огромна въоръжена битка, поради големите негативни последици! ".
През ноември 1986 година Григор Симов написва декларация, с която българи се причисляват към декларацията на 122-ма маджарски, чехословашки, полски и източногермански дисиденти от октомври 1986 година, и намерено писмо до почналата във Виена среща по осъществяването на Хелзинкските съглашения. Григор Симов обикаля страната за подписите на други свои съзатворници и на 19 декември 1986 година внася документите в посолството на Съединени американски щати. Станали известни като Апела на шестимата, документите доближават до Виенската среща с подписите на Григор Симов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев и са огласени от американската делегация, обявени са от Радио " Свободна Европа " и ББС, а Петър Бояджиев и Алфред Фосколо уреждат публикуването им във френската преса дружно с телефонно изявление на Жорж Дюпоа с Едуард Генов.
Статия във френския вестник Le Quotidien de Paris, озаглавена " Битката на шестимата български дисиденти " и телефонно изявление с Едуард Генов на френския публицист Жорж Дюпоа. Публикацията е от 2 април 1987.
Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида
Държавна сигурност арестува подписалите, само че интернационалната публичност смекчава реакцията на режима. След два месеца разследване Григор Симов е интерниран в Силистренско, а останалите са освободени. Едуард Генов стартира сондажи за основаване на комитет. В края на декември 1987 година двамата със Стефан Савовски посещават Илия Минев и вземат решение да се учреди сдружение за отбрана на човешките права. Едуард Генов би трябвало да събере 20-30 души другари. На 16 януари 1988 година в дома на Илия Минев в гр. Септември се основава Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида в България. Неговите създатели са същите хора, подписали апела и писмото, както и други някогашни политически пандизчии.
Независимото сдружение основава активността си на Всеобщата декларация за правата на индивида от 1948 година, Заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за задача да пази правата на всички български жители " без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, вяра, политически или други убеждения, народен и обществен генезис ". За основна цел Илия Минев дефинира " да освободим българския жител, пък било то турчин, българин, ром, от страха, който вследствие 45 години гнет комунистическият режим в нашата страна сътвори като неуравновесеност в душата на индивида, да отслабваме възела, който е затегнат от режима ".
Дружеството огласява доста случаи на принуждение и потъпкани човешки права, основно посредством позвънявания до Радио " Свободна Европа ". Това притегля доста нови членове и изключително турци – жертви на последната огромна принуда на режима, и към началото на 1989 година членовете са над 400, основават се локални структури. Спрямо Дружеството репресиите на режима са най-сурови спрямо останалите опозиционни групи. Основателите са пребивани, изселвани, експулсирани от страната, поставяни под домакински арест. С превантивни арести Държавна сигурност осуетява срещите със заместник-държавния секретар на Съединени американски щати Джон Уайтхед и френския президент Митеран. Опитите на Независимото сдружение да получи юридическа регистрация са блокирани с арести преди събранията, конфискуване на документите за регистрацията и бюрократични отводи, както и със основаване на казионна реплика на комитет за отбрана на човешките права през юни 1988 година От началото на 1989 година, два дни откакто членове на Дружеството се срещат с френски публицисти, съпътстващи президента Митеран, режимът, чиито репресивни способи са в допълнение лимитирани от тази популярност, стартира клеветническа акция във вестниците, която би трябвало да показа създателите на Дружеството като фашисти, аморални и налудни персони, хора с престъпно минало. Но арестите, последвали срещата с френските публицисти, са отразени в главните френски вестници, а изземането на персоналния списък на поета Петър Манолов и неговата и на Илия Минев гладни стачки довеждат до това, от което Държавна сигурност се опасява – обществено легитимиране и общи дейности на опозиционните групи. Поетът Петър Манолов е подсилен от Клуба за публичност и народна власт, както и от световноизвестни писатели и интернационалните правозащитни, писателски, журналистически организации. След един месец властта е принудена да върне архива и поетът приключва гладната стачка, а Илия Минев продължава още един месец, до 17 март 1989 година, когато е изгубил 38 кг от тежестта си, и я приключва едвам откакто получава формален отговор от Главна прокуратура. Местни структури на Дружеството дружно с организациите на Демократичната лига за правата на индивида и Дружеството за поддръжка на Виена 89 са в основата на Майските митинги на турците през 1989 година Членове на Дружеството стават създатели и на други правозащитни организации. Новата легална съпротива се трансформира в един от големите проблеми на режима и на 16 февруари 1989 година Министерство на вътрешните работи основава специфичен щаб за битка с тези групи.
В последна сметка експулсирането на създателите, ограниченията на Държавна сигурност за изолираност на Илия Минев и останалите от управлението и клеветническата акция, а най-вероятно и внедряването на сътрудници, макар че за това към момента няма задоволително документални доказателства, довеждат до разединение в Дружеството малко преди рухването на режима. За организиращите транформацията на властта си комунисти ликвидирането на този съзнателен и съдбоносен съперник е прекомерно значимо. Крилото на Илия Минев е отстранено от новозараждащия се политическия живот след 10 ноември 1989 година както от конкурентното крило на Румен Воденичаров, по този начин и от останалите опозиционни организации. Илия Минев не е позволен от уредниците да приказва на първите манифестации на опозицията и е жестоко изтикан от сцената. Но Дружеството към този момент е дало началото на легалното опълчване на комунизма у нас и е посочило, че отбраната на човешките права е слабото място на тоталитарната власт.
В умозаключение: у нас след ликвидирането на легалната съпротива и на горяните съпротивата не беше по този начин всеобща като в други страни под руско владичество, тъй като тук комунистическите ръководители бяха по-сервилни към Съветския съюз и по тази причина по-старателни в потискането на всяка демонстрация на несъгласие; едвам в последните години в изискванията на рецесия на режима се появи жива връзка сред вътрешната съпротива и свободния свят и стартира да се образува опозиционна среда. Но таман поради това тази обречена, безнадеждна и беззащитна опозиция, както я разказва Едуард Генов, заслужава в случай че не повече, то не по-малко респект и място в историята. А като значима част от съпротивата против тоталитарната власт и непознатото руско владичество историята на Независимото сдружение и на политическите затвори по време на комунизма е прекомерно значима за българското национално съзнание, значима за гражданската просвета във време, в което още веднъж се появиха закани за свободата. Тя чака своите задълбочени и почтени откриватели.
Това е съкратена редакция на публикацията, която напълно можете да прочетете в сп. Диалог.
Всичко, което би трябвало да знаете за: 30 години след 1989 (29)
Днес, когато се вършат опити за реабилитация на тоталитаризма в учебниците и за връщането ни в несвободата по путински тоталитарно-мафиотски модел като последните островчета на журналистическа самостоятелност бъдат унищожени, правосъдната система - дефинитивно подчинена на безконтролната власт на основния прокурор, разделянето на управляващите - компрометирано в името на " хубавичко ръка ", а правозащитните организации и изобщо човешките права са посочени за зложелател, тридесетата годишнина от рухването на комунизма и връщането на България в свободния свят ще бъде омаловажавана и омаскарявана повече от нормалното.
Несломената опозиция
А българската 1989 година не е единствено вътрешнопартиен прелом и промяна на властта на комунистите. Тя е и година на митинги и проведена опозиция. Именно тази опозиция е преднамерено забравяна и на нас, българите, все по този начин се внушава, че сме рабски народ. В отвореното си писмо Стефан Вълков припомня: " у нас имаше хиляди конспирации против болшевишката тирания през целия интервал на битие на по този начин нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 година ".
Действително, българската опозиция в никакъв случай не е сломена до дъно: след ликвидирането на парламентарната съпротива се разраства въоръжената опозиция на горяните, селските протести против Трудово-кооперативно земеделско стопанство, незаконната опозиция на тайните групи, всеобщите митинги на българите мюсюлмани и на турците при насилствената промяна на имената им, бягствата през границата, които в случай че бъдат изследвани в тяхната повсеместност, рискованост и досетливост, ще дадат потресаваща картина на устрема към независимост, и всички форми на пасивната опозиция, заплащана от време на време с лагер, затвор и даже с живота...
Но през последните няколко години на комунистическия режим съпротивата към този момент не е незаконна, въоръжена или пасивна, а открита и легална. Една след друга се появяват опозиционни групи, които се афишират за ценене на човешките права и главните свободи. Този тип опълчване на тоталитарната власт се случва таман тогава заради съвпадението на няколко условия. За комунистическия режим икономическите връзки със Запада стават животоспасяващи, в същото време изпада в изолираност поради насилственото преименуване на турците, а Съветският съюз е повел политика на " перестройка и публичност " и всичко това го лишава от опция да разгърне в цялостна степен репресиите. Подписаните през 1975 година в Хелзинки съглашения трансформират отбраната на човешките права в средство за напън върху комунистическите режими, изключително през мандата на президента Рейгън. В края на 1988 година в резултат на Хелзинкския развой е прекъснато заглушаването в руския блок на " вражеските радиостанции " и те стават изчезналата до този миг платформа за национална и интернационална гласност на българската опозиция, за катализирането й и за съгласуваност на дейностите ѝ. Особено значима е активността на фондация " Диалог " на живеещите във Франция Петър Бояджиев, Алфред Фосколо и Антон Машев като медиатор сред българските опозиционери и западните медии. Един от главните фактори е насилието против българските турци, което ги тласка към участие и основаване на правозащитни организации и което в будните българи ускорява до прекаленост възприятието на нетърпимост към диктатурата. От значение е и образецът, който дават чехословашката " Харта 77 ", полската " Солидарност " и правозащитното придвижване в Съюз на съветските социалистически републики.
Политическите затвори като мост сред две легални опозиции
Това са удобните фактори за появяването и разгръщането на опозиционните групи. Но корените на тази легална опозиция против тоталитарното принуждение са надалеч обратно във времето, доста преди перестройката на Горбачов и даже преди Хелзинкските съглашения от 1975 година Те доближават до политическите и гражданските обичаи отпреди рухването на България под руска власт през 1944 година Колкото и да е парадоксално, в политическите затвори на комунизма, където съпротивата би трябвало да бъде смазана, три генерации политически пандизчии си предават опита в съпротивата против една безмилостна власт. И това може да се наблюдава в предисторията на Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида в България – първата опозиционна организация и най-категоричният случай у нас на легална битка против тоталитаризма.
Основателят и ръководител на Дружеството Илия Минев споделя, че още в края на 1945 година той и негови съидейници замисляли след излизането си от пандиза да образуват сдружение за отбрана на правата на индивида, само че скоро след освобождението им още веднъж били хвърлени в пандиза.
© Сайт на община Септември
Паметник на Илия Минев в гр. Септември, открит през 2008 година
Илия Минев изтърпява общо 25 години в комунистическите затвори. През 70-те и 80-те години той, земеделецът Петър Пасков с общо 36 години в пандиза, от които 6 години преди 1944 година, легионерите Васил Узунов с 28 години затвор и Стефан Вълков с 21 години са едни от доайените на политическите пандизчии в Старозагорския затвор. Самите те обаче през 40-те и 50-те години са младежи, в килиите са с доста от предвоенните български държавници, виждат достойното им държание (някои са убити или умират в затвора), вземат участие с тях в митинги против затворническата администрация. Най-голямо въздействие върху младия Илия Минев оказва социалдемократическият водач Кръстьо Пастухов, с който са дружно в Софийския и Сливенския затвор, където Пастухов е погубен през 1949 година За него Илия Минев споделя: " Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме е на любов към хората, срещу революции, срещу насилието и тиранията. Това е той! ".
За да я има България
Старозагорският затвор е избран за главен политически затвор през 1963 година и в него са изпратени политически пандизчии от останалите затвори. В края на 60-те там стартира да постъпва ново потомство политически пандизчии. Едуард Генов, един от тримата студенти, протестирали против руското настъпление в Чехословакия през 1968 година, идва в Старозагорския затвор през 1969 година: " Ние влизахме в пандиза усещащи, че нещо не е в ред, само че не знаещи по какъв начин и за какво – и ни посрещаше той [Васил Узунов] – живата легенда, съвестта на пандиза. Той бе пристигнал като нас 19-годишен, ориста го беше събрала с някогашните водачи на България, с професори, с хора, цялостни с естествена мъдрост. Вихрите на политиката ги скупчват в царството на мрака. Те угасват бързо под град от палки и олово, само че бързат, трескаво бързат да предадат познанията си на нас, на бъдещите генерации, с цел да имаме пътеводна искрица в мрака, с цел да има България ".
Може да се каже, че в Старозагорския затвор се избистря концепцията за легалната опозиция и се намират хората, които ще я осъществят. Тук бъдещите създатели на Дружеството взаимно са се ревизирали през дългите години затвор в митинги, санкции, опити за рекрутиране, взаимопомощ. Тук Илия Минев се постанова като авторитетната и сплотяваща фигура. В пандиза най-непримиримите и с изключително дълги присъди политически пандизчии слагат политическите си разлики на назад във времето в името на битката против комунизма и по-късно в Дружеството влизат хора с разнообразни политически убеждения: легионери, земеделци, демократи... В пандиза обичайното етническо и верско добросъжителство прераства в взаимност, макар опитите на Държавна сигурност да я разрушат. Тук са и наказаните като младежи Алфред Фосколо и Петър Бояджиев – по-късно от Франция двамата ще провеждат акции за емигрирането на политически пандизчии като доктор Николай Попов и Димитър Пенчев; Бояджиев, който изтърпява 10 години в пандиза, познава доста добре пандизчиите от 70-те години, употребява се с доверието им и на него те ще предават по телефона информация за акциите си или за репресиите, а Алфред Фосколо ще е връзката с френските публицисти.
Протестите в пандиза като гладните стачки, отхвърли от работа и самостоятелните или групови протестни писма се основават на правото на пандизчиите да подават недоволства от произвол и имат директно отношение към по-сетнешната правозащитна концепция да бъде накарана властта " да съблюдава личната си правда ", макар че тези митинги донасят санкции и даже нови присъди. През 1969 година след няколко изложби, с които афишира гладни стачки и в които написа: " Не можете да отречете, че и след 25 години ръководство вие продължавате да воювате със личния си народ ", Васил Узунов получава вътрешна присъда от 5 години затвор. Георги Заркин, погубен в Пазарджишкия затвор през 1977 година, през 1968 година получава вътрешна присъда от 5 години за писменото си пояснение за отвод от работа, в което написа: " Изчезна българският дух, подтиснат под ботушите на поробителите. Ако би трябвало да имам вяра, че Русия е " избавител " на България, то все едно да допускам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Те в действителност я освободиха от Свободата ".
На независимост хора като Илия Минев не стопират да изпращат на Запад писма, с които да привлекат вниманието към нарушаването на човешките права и свободи в комунистическа България. Самият той споделя: " Беше се заговорило към този момент за Женевски съглашения, след това за Хелзинкските. През това време аз пиша – до министър-председатели, президенти, до Вашингтон и Виена. От 1972 до 1975 година, когато стана подписването в Хелзинки на 1 август – все пиша! ". Едно от писмата е хванато от Държавна сигурност и на 24 април 1975 година е задържан и е наказан на 6 години затвор. Тези упорити, прескъпо заплатени опити за публичност за репресиите на комунистическия режим реализират своя триумф със основаването на Независимото сдружение.
Апелът на шестимата
Към началото на 80-те политическите пандизчии доближават до концепцията за правозащитна организация като форма на битка с комунизма. Особено значима е ролята на Илия Минев. Григор Симов написа: " С бай Илия до тогава не бях споделял за възможна въоръжена битка, само че до него бе стигнал " слухът ", че съм говорел нещо в тази тенденция, и по тази причина при един случай, ми се сопна, че не желал България да е разграничена на " северна и южна "! От този ни диалог разбрах, както и допусках, че бай Илия е изрично срещу да разсъждаваме за огромна въоръжена битка, поради големите негативни последици! ".
През ноември 1986 година Григор Симов написва декларация, с която българи се причисляват към декларацията на 122-ма маджарски, чехословашки, полски и източногермански дисиденти от октомври 1986 година, и намерено писмо до почналата във Виена среща по осъществяването на Хелзинкските съглашения. Григор Симов обикаля страната за подписите на други свои съзатворници и на 19 декември 1986 година внася документите в посолството на Съединени американски щати. Станали известни като Апела на шестимата, документите доближават до Виенската среща с подписите на Григор Симов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев и са огласени от американската делегация, обявени са от Радио " Свободна Европа " и ББС, а Петър Бояджиев и Алфред Фосколо уреждат публикуването им във френската преса дружно с телефонно изявление на Жорж Дюпоа с Едуард Генов.
Статия във френския вестник Le Quotidien de Paris, озаглавена " Битката на шестимата български дисиденти " и телефонно изявление с Едуард Генов на френския публицист Жорж Дюпоа. Публикацията е от 2 април 1987.
Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида
Държавна сигурност арестува подписалите, само че интернационалната публичност смекчава реакцията на режима. След два месеца разследване Григор Симов е интерниран в Силистренско, а останалите са освободени. Едуард Генов стартира сондажи за основаване на комитет. В края на декември 1987 година двамата със Стефан Савовски посещават Илия Минев и вземат решение да се учреди сдружение за отбрана на човешките права. Едуард Генов би трябвало да събере 20-30 души другари. На 16 януари 1988 година в дома на Илия Минев в гр. Септември се основава Независимото сдружение за отбрана на правата на индивида в България. Неговите създатели са същите хора, подписали апела и писмото, както и други някогашни политически пандизчии.
Независимото сдружение основава активността си на Всеобщата декларация за правата на индивида от 1948 година, Заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за задача да пази правата на всички български жители " без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, вяра, политически или други убеждения, народен и обществен генезис ". За основна цел Илия Минев дефинира " да освободим българския жител, пък било то турчин, българин, ром, от страха, който вследствие 45 години гнет комунистическият режим в нашата страна сътвори като неуравновесеност в душата на индивида, да отслабваме възела, който е затегнат от режима ".
Дружеството огласява доста случаи на принуждение и потъпкани човешки права, основно посредством позвънявания до Радио " Свободна Европа ". Това притегля доста нови членове и изключително турци – жертви на последната огромна принуда на режима, и към началото на 1989 година членовете са над 400, основават се локални структури. Спрямо Дружеството репресиите на режима са най-сурови спрямо останалите опозиционни групи. Основателите са пребивани, изселвани, експулсирани от страната, поставяни под домакински арест. С превантивни арести Държавна сигурност осуетява срещите със заместник-държавния секретар на Съединени американски щати Джон Уайтхед и френския президент Митеран. Опитите на Независимото сдружение да получи юридическа регистрация са блокирани с арести преди събранията, конфискуване на документите за регистрацията и бюрократични отводи, както и със основаване на казионна реплика на комитет за отбрана на човешките права през юни 1988 година От началото на 1989 година, два дни откакто членове на Дружеството се срещат с френски публицисти, съпътстващи президента Митеран, режимът, чиито репресивни способи са в допълнение лимитирани от тази популярност, стартира клеветническа акция във вестниците, която би трябвало да показа създателите на Дружеството като фашисти, аморални и налудни персони, хора с престъпно минало. Но арестите, последвали срещата с френските публицисти, са отразени в главните френски вестници, а изземането на персоналния списък на поета Петър Манолов и неговата и на Илия Минев гладни стачки довеждат до това, от което Държавна сигурност се опасява – обществено легитимиране и общи дейности на опозиционните групи. Поетът Петър Манолов е подсилен от Клуба за публичност и народна власт, както и от световноизвестни писатели и интернационалните правозащитни, писателски, журналистически организации. След един месец властта е принудена да върне архива и поетът приключва гладната стачка, а Илия Минев продължава още един месец, до 17 март 1989 година, когато е изгубил 38 кг от тежестта си, и я приключва едвам откакто получава формален отговор от Главна прокуратура. Местни структури на Дружеството дружно с организациите на Демократичната лига за правата на индивида и Дружеството за поддръжка на Виена 89 са в основата на Майските митинги на турците през 1989 година Членове на Дружеството стават създатели и на други правозащитни организации. Новата легална съпротива се трансформира в един от големите проблеми на режима и на 16 февруари 1989 година Министерство на вътрешните работи основава специфичен щаб за битка с тези групи.
В последна сметка експулсирането на създателите, ограниченията на Държавна сигурност за изолираност на Илия Минев и останалите от управлението и клеветническата акция, а най-вероятно и внедряването на сътрудници, макар че за това към момента няма задоволително документални доказателства, довеждат до разединение в Дружеството малко преди рухването на режима. За организиращите транформацията на властта си комунисти ликвидирането на този съзнателен и съдбоносен съперник е прекомерно значимо. Крилото на Илия Минев е отстранено от новозараждащия се политическия живот след 10 ноември 1989 година както от конкурентното крило на Румен Воденичаров, по този начин и от останалите опозиционни организации. Илия Минев не е позволен от уредниците да приказва на първите манифестации на опозицията и е жестоко изтикан от сцената. Но Дружеството към този момент е дало началото на легалното опълчване на комунизма у нас и е посочило, че отбраната на човешките права е слабото място на тоталитарната власт.
В умозаключение: у нас след ликвидирането на легалната съпротива и на горяните съпротивата не беше по този начин всеобща като в други страни под руско владичество, тъй като тук комунистическите ръководители бяха по-сервилни към Съветския съюз и по тази причина по-старателни в потискането на всяка демонстрация на несъгласие; едвам в последните години в изискванията на рецесия на режима се появи жива връзка сред вътрешната съпротива и свободния свят и стартира да се образува опозиционна среда. Но таман поради това тази обречена, безнадеждна и беззащитна опозиция, както я разказва Едуард Генов, заслужава в случай че не повече, то не по-малко респект и място в историята. А като значима част от съпротивата против тоталитарната власт и непознатото руско владичество историята на Независимото сдружение и на политическите затвори по време на комунизма е прекомерно значима за българското национално съзнание, значима за гражданската просвета във време, в което още веднъж се появиха закани за свободата. Тя чака своите задълбочени и почтени откриватели.
Това е съкратена редакция на публикацията, която напълно можете да прочетете в сп. Диалог.
Всичко, което би трябвало да знаете за: 30 години след 1989 (29)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ