Как лекарите са извършвали операции преди съвременната анестезия
През 1811 година британската писателка Фани Бърни се подлага на мастектомия, без да пие какъвто и да е алкохол, с цел да понижи болката. В писмата, които написа на сестра си след интервенцията, тя си споделя: " Започнах да викам без спиране, от самото начало. Толкова мъчителна беше мъката. " Всъщност Бърни губи два пъти схващане от болката при разреза, което евентуално е било добре пристигнало облекчение.
Операцията е осъществена във време, в което хирургическата упойка е към момента в начален етап на развиване, а лимитираните благоприятни условия, които съществуват, могат да бъдат ненадеждни и постоянно рискови. Примери като този на Бърни демонстрират какво страховито нещо е била хирургията преди откриването на анестезията в актуалния ѝ вид.
Aнестезията е относително ново откритие. И до момента в който доближат до нея, в продължение на епохи хората са търсили способи да облекчат мощната болежка. Още през 1100 година има сведения за лекари, които прилагат гъби, напоени с опиат и сок от мандрагора на пациенти, с цел да провокират унесеност при подготовка за интервенция и да притъпят последвалата болежка.
Още по-назад, в ръкописи от Римската империя до Средновековието, е разказана рецепта за успокоителна примес, наречена " dwale ". Направена от примес от жлъчка от дива свиня, опиат, сок от мандрагора и оцет, тинктурата се приготвяла, " с цел да накара човек да заспи, до момента в който го режат ". От 1600 година нататък в Европа опиумът и лауданумът (опиум, разперен в алкохол) стават постоянно срещани болкоуспокояващи.
Но тези медикаменти са били груби, неточни и сложни за адаптиране към пациентите и техните потребности. Освен това били и рискови. Опиумът и лауданумът предизвиквали пристрастяване, а мандрагората във високи дози - халюцинации, необичаен сърдечен темп и даже гибел.
На фона на този безмилостен лекарствен пейзаж, най-разумният способ, който хирурзите са употребявали е просто да бъдат възможно най-бързи и прецизни.
Но бързината и прецизността ги е ограничавала до по-малко комплицирани интервенции. Интервенции като цезарово сечение и ампутации са рядко срещани - и поради рисковете, и поради мощната и неудържима болежка.
Зъболечението е едно от дребното типове хирургия, които са били относително по-разпространени, защото болката и заплахите, свързани с осъществяването ѝ са били по-малки.
И защото хирурзите непрекъснато търсят нови способи за работа, се появяват и някои по-необичайни способи. Един от тях е компресията - техника, при която се оказва натиск върху артериите, с цел да изпадне човек в безсъзнание или върху нервите, с цел да се провокира ненадейно изтръпване на крайниците.
Първата техника датира още от Древна Гърция, където лекарите са нарекли артериите на шията " каротиди " - дума с гръцки корен, означаваща " замайвам " или " обезумявам ". Но в случай че някой в днешно време опита да приложи този способ, доста евентуално е да се окаже на подсъдимата пейка по обвиняване в ликвидиране.
През 1784 година английски хирург на име Джон Хънтър тества компресия на нервите, като слага турникет върху крайника на пациент и провокира изтръпване. Изненадващо, само че това дава резултат - Хънтър съумява да ампутира крайника и пациентът не усеща болежка.
Друга техника за справяне с болката е хипнозата. Това псевдонаучно поверие съчетавало детайли на внушаемост с теориите, че в хората има течност, сходна на силово поле, която може да се манипулира с магнити, оповестява интернационалното списание Hektoen. Изобретателят на техниката е австрийският доктор Франц Антон Месмер.
Тази псевдонаучна процедура придобива огромна известност. До средата на XIX в. хипнозата се популяризира в доста елементи на Европа и хирурзите я употребяват, с цел да оперират пациенти. Всъщност хипнозата става толкоз известна, че в Лондон и на други места са основани няколко " хипнотични лечебни заведения ".
Малко по-късно хипнозата била дискредитирана - нещо, което приготвя почвата за нови и по-обещаващи " претенденти " за обезболяване: серия от вдишвани газове, които към втората половина на XIX в. слагат началото на нова епоха на актуалната упойка.
Учени и медици демонстрират все по-голям интерес към клиничната приложимост на органично съединяване, наречено етер, което се получава чрез дестилация на етанол със сярна киселина. През 1846 година, американският доктор Уилям Мортън прави обществена интервенция, при която подава на пациент газообразен етер и по-късно безболезнено отстранява израстък от врата на пациента. Това е първото клинично доказателство, че деликатното използване на този газ може да докара до загуба на схващане и да облекчи болката.
През 1848 година е потвърдено, че друго съединяване - хлороформ също може сполучливо да понижи болката. Етерът и хлороформът дават на хирурзите по-голям надзор върху положението на пациента, защото посредством приспиването, те печелят повече време и затова по-прецизно и комплицирано опериране.
Нито един от двата газа към този момент не се употребява в хирургията, само че те сложиха основите на създаването на по-безопасни и ефикасни медикаменти, които трансфораха анестезията в изтънченото изкуство, каквото е през днешния ден, написа Live Science.
Операцията е осъществена във време, в което хирургическата упойка е към момента в начален етап на развиване, а лимитираните благоприятни условия, които съществуват, могат да бъдат ненадеждни и постоянно рискови. Примери като този на Бърни демонстрират какво страховито нещо е била хирургията преди откриването на анестезията в актуалния ѝ вид.
Aнестезията е относително ново откритие. И до момента в който доближат до нея, в продължение на епохи хората са търсили способи да облекчат мощната болежка. Още през 1100 година има сведения за лекари, които прилагат гъби, напоени с опиат и сок от мандрагора на пациенти, с цел да провокират унесеност при подготовка за интервенция и да притъпят последвалата болежка.
Още по-назад, в ръкописи от Римската империя до Средновековието, е разказана рецепта за успокоителна примес, наречена " dwale ". Направена от примес от жлъчка от дива свиня, опиат, сок от мандрагора и оцет, тинктурата се приготвяла, " с цел да накара човек да заспи, до момента в който го режат ". От 1600 година нататък в Европа опиумът и лауданумът (опиум, разперен в алкохол) стават постоянно срещани болкоуспокояващи.
Но тези медикаменти са били груби, неточни и сложни за адаптиране към пациентите и техните потребности. Освен това били и рискови. Опиумът и лауданумът предизвиквали пристрастяване, а мандрагората във високи дози - халюцинации, необичаен сърдечен темп и даже гибел.
На фона на този безмилостен лекарствен пейзаж, най-разумният способ, който хирурзите са употребявали е просто да бъдат възможно най-бързи и прецизни.
Но бързината и прецизността ги е ограничавала до по-малко комплицирани интервенции. Интервенции като цезарово сечение и ампутации са рядко срещани - и поради рисковете, и поради мощната и неудържима болежка.
Зъболечението е едно от дребното типове хирургия, които са били относително по-разпространени, защото болката и заплахите, свързани с осъществяването ѝ са били по-малки.
И защото хирурзите непрекъснато търсят нови способи за работа, се появяват и някои по-необичайни способи. Един от тях е компресията - техника, при която се оказва натиск върху артериите, с цел да изпадне човек в безсъзнание или върху нервите, с цел да се провокира ненадейно изтръпване на крайниците.
Първата техника датира още от Древна Гърция, където лекарите са нарекли артериите на шията " каротиди " - дума с гръцки корен, означаваща " замайвам " или " обезумявам ". Но в случай че някой в днешно време опита да приложи този способ, доста евентуално е да се окаже на подсъдимата пейка по обвиняване в ликвидиране.
През 1784 година английски хирург на име Джон Хънтър тества компресия на нервите, като слага турникет върху крайника на пациент и провокира изтръпване. Изненадващо, само че това дава резултат - Хънтър съумява да ампутира крайника и пациентът не усеща болежка.
Друга техника за справяне с болката е хипнозата. Това псевдонаучно поверие съчетавало детайли на внушаемост с теориите, че в хората има течност, сходна на силово поле, която може да се манипулира с магнити, оповестява интернационалното списание Hektoen. Изобретателят на техниката е австрийският доктор Франц Антон Месмер.
Тази псевдонаучна процедура придобива огромна известност. До средата на XIX в. хипнозата се популяризира в доста елементи на Европа и хирурзите я употребяват, с цел да оперират пациенти. Всъщност хипнозата става толкоз известна, че в Лондон и на други места са основани няколко " хипнотични лечебни заведения ".
Малко по-късно хипнозата била дискредитирана - нещо, което приготвя почвата за нови и по-обещаващи " претенденти " за обезболяване: серия от вдишвани газове, които към втората половина на XIX в. слагат началото на нова епоха на актуалната упойка.
Учени и медици демонстрират все по-голям интерес към клиничната приложимост на органично съединяване, наречено етер, което се получава чрез дестилация на етанол със сярна киселина. През 1846 година, американският доктор Уилям Мортън прави обществена интервенция, при която подава на пациент газообразен етер и по-късно безболезнено отстранява израстък от врата на пациента. Това е първото клинично доказателство, че деликатното използване на този газ може да докара до загуба на схващане и да облекчи болката.
През 1848 година е потвърдено, че друго съединяване - хлороформ също може сполучливо да понижи болката. Етерът и хлороформът дават на хирурзите по-голям надзор върху положението на пациента, защото посредством приспиването, те печелят повече време и затова по-прецизно и комплицирано опериране.
Нито един от двата газа към този момент не се употребява в хирургията, само че те сложиха основите на създаването на по-безопасни и ефикасни медикаменти, които трансфораха анестезията в изтънченото изкуство, каквото е през днешния ден, написа Live Science.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ