Как би се отразила на България европейска минимална заплата?
Препечатваме текста на Адриан Николов от уеб страницата на Института за пазарна стопанска система.
Когато една концепция е нездравословна, само че популистка, то с времето тя се приема от разумно мислещите като нужното зло. Става, обаче, по-лошо, когато същата нездравословна концепция, още веднъж по популистки аргументи, стартира да се „ усъвършенства “. Това се случва с минималната работна заплата сега на европейско равнище.
На фона на пороя от обещания – от ограничение и пренасочване на мигрантите, през облагане на интернет колосите и по-агресивни климатични политики, до предоговаряне на главните съглашения на които е учреден Европейският съюз (ЕС), който засипа европейските гласоподаватели в хода на акцията за Европейски парламент, една новопредложена политика наподобява изключително рискова за източноевропейския пазар на труда и конкурентоспособността на новите страни-членки. Тук приказваме, несъмнено, за лансираната концепция за европейска минимална заплата, която откри поддръжка както измежду множеството леви партии и претенденти, по този начин и, по-неочаквано, от лидера на листата на ГЕРБ за европейските избори.
Предложението за въвеждане на общоевропейска минимална заплата съществува, най-общо, в три обособени форми. Първата допуска една и съща съразмерност на минималното възнаграждение по отношение на междинното за всички европейски страни, без значение от равнището на икономическото и обществено развиване. Например такава е концепцията на заместник-председателя на Европейската комисия Франс Тимерманс, който предлага това да бъде закрепено на 60% от медианната заплата. По-мекият вид на този метод е препоръчаният от френския президент Еманюел Макрон, който се афишира в интерес на европейски механизъм за установяване на минималното възнаграждение, без да влиза в елементи за метода, по който той ще действа. Най-твърдият, който се поддържа най-вече от крайнолеви претенденти, постанова едно и също твърдо ниво на минималната заплата за целия блок. Изтъкваните от всички аргументи за въвеждането на европейска минимална заплата са в общи линии едни и същи – битка с неравенството в приходите, както сред европейските страни, по този начин и вътре в тях, обществена правдивост и коригиране на „ вредите от неолибералните политики “.
Разбира се, въвеждането на подобен метод към определянето на минималната заплата, изключително в най-крайния ѝ вид, няма да реши нито един от тези проблеми; назад, най-вероятно ще спомогне за задълбочаването им. Най-лесно може да бъде оценено най-конкурентното предложение, а точно фиксирането на минималната заплата на 60% от медианната за всяка от обособените страни[1].
За страдание, структурната статистика на заплатите и разноските за труд на Националния статистически институт се събира един път на четири години (последните налични данни са за 2014 г.), а единствено тя включва медианното възнаграждение. От последните четири издания на това проучване обаче откриваме, че в България отношението сред междинната и медианната заплата е относително непрекъснато – сред 69-71%, което ни разрешава с относителна акуратност да изчислим медианната заплата въз основа на междинната такава. Предвид че междинната брутна месечна заплата през 2018 година е 1135 лв., то това слага медианната заплата за същата година на равнище от към 795 лв.. Следователно съгласно оферти метод за установяване на минималните заплати в Европейски Съюз, тази в България през 2018 година би следвало да е почти 475 лв..
Любопитното е, че по този начин изчислената минимална заплата е по-ниска от тази, която е в действие в България през 2018 година, от 510 лв. . С други думи, в случай че предлагането за европейска МРЗ се ползва като „ тъкмо 60% от медианната заплата “, а не „ най-малко 60% или повече “, то това значи, че минималното възнаграждение в България би трябвало да бъде понижено . Предвид, че отношението сред междинна и медианна заплата е много устойчиво през последните две десетилетия, на процедура фиксирането на МРЗ като дял от медианната заплата ще докара до задържане на растежа на МРЗ в България, и до нейното понижаване по отношение на днешните ѝ нива, обратно на тезите и предложенията на множеството профсъюзи и леви политици у нас.
Въпреки че е надалеч от съвършен вид, сходна твърда взаимозависимост сред медианна и минимална заплата се доближава до концепцията за въвеждане на механизъм за установяване на МРЗ, вместо определянето ѝ посредством договореност сред работодателите, синдикатите и държавното управление. Разбира се, за предпочитане е сходен механизъм да включва и други макроикономически знаци, само че в тази ситуация на България даже и препоръчаното е за предпочитане пред сегашния метод. Това понижение и задържане обаче едва ли ще се случи на процедура, най-малкото тъй като няма забележима причина Европейски Съюз да забрани на страните членки да усилват своята МРЗ над заложения европейски най-малко.
Проблемите с въвеждането на обединен европейски способ за установяване на МРЗ обаче идват от другаде. На този стадий от развиването на Европейски Съюз обществената политика е съвсем извънредно в ръцете на страните членки и методът, по който се води тя е директен резултат от тяхното икономическо и обществено развиване. До огромна степен заплатите са функционалност на продуктивността на труда и всеки опит за изравнява на метода за определянето им, сред страни с фундаментално друга конструкция на стопанската система и равнище на икономическо развиване, води до обилни несъответствия. Дори и при горното просто пресмятане да наподобява, че единственият съответен препоръчан метод да послужи като спирачка на растежа на минималната заплата в България, няма гаранция че отношението сред медианна и минимална заплата на европейско равнище ще се резервира такова в бъдеще, вместо разликата да бъде намалявана.
От друга страна би трябвало да имаме поради и днешния образ на европейската политика. През последните години все по-ясно следим разделяне по линията Изток-Запад, най-много заради все по-често изразяваната от някои западноевропейски страни позиция (Франция най-гласно), че новите страни членки им оказват нелоялна конкуренция с ниски налози и заплати, което основава „ обществен дъмпинг “. По тази причина отводът от суверенитет в региона на обществената политика и делегирането на решенията за нея на европейско равнище може да се трансформира в метод за намаляване на конкурентните преимущества на Източна Европа, изключително поради че се радват на поддръжката на Макрон, който слага високо измежду политическите си цели битката със „ обществения дъмпинг “.
Ако оставим настрани горните няколко наблюдения, за предложенията за европейска минимална заплата важат всички проблеми, до които води поддържането на политика на МРЗ по принцип:
– деформиране на пазара на труда;
– затваряне на достъпа до него за служащи с по-ниско обучение, квалификации или опит;
– по-малко работни места;
– извиване на ръцете на работодателите, сред доста други.
В този смисъл, в случай че политиката на Европейски Съюз следва да се насочи към повече конкуренция, а не към повече взаимност, то въвеждането на европейска минимална заплата би трябвало да се изостави напълно.
В умозаключение, към този момент знаем прекомерно малко по отношение на какво в действителност се крие зад предложенията за европейска минимална заплата, най-много тъй като тя е по-скоро политически слоган, в сравнение с действително политическо предложение. Видимо обаче тя крие опасности от уравниловка и рискове от намаляване на конкуренцията, изключително за Източна Европа.
[1] Тук би трябвало да създадем нужното разграничаване сред междинна и медианна заплата – медианата е цената, която разделя на две равни елементи обещано голям брой, в тази ситуация това на заплатите. Важно е да се знае, че медианата постоянно е друга от междинната аритметична стойност, в обсъждания случай доста по-ниска. Средната аритметична стойност няма по какъв начин да се употребява за основа на минимална работна заплата (МРЗ), защото всяко нарастване на МРЗ я покачва доста, ограничавайки евентуалната най-ниска стойност.
Когато една концепция е нездравословна, само че популистка, то с времето тя се приема от разумно мислещите като нужното зло. Става, обаче, по-лошо, когато същата нездравословна концепция, още веднъж по популистки аргументи, стартира да се „ усъвършенства “. Това се случва с минималната работна заплата сега на европейско равнище.
На фона на пороя от обещания – от ограничение и пренасочване на мигрантите, през облагане на интернет колосите и по-агресивни климатични политики, до предоговаряне на главните съглашения на които е учреден Европейският съюз (ЕС), който засипа европейските гласоподаватели в хода на акцията за Европейски парламент, една новопредложена политика наподобява изключително рискова за източноевропейския пазар на труда и конкурентоспособността на новите страни-членки. Тук приказваме, несъмнено, за лансираната концепция за европейска минимална заплата, която откри поддръжка както измежду множеството леви партии и претенденти, по този начин и, по-неочаквано, от лидера на листата на ГЕРБ за европейските избори.
Предложението за въвеждане на общоевропейска минимална заплата съществува, най-общо, в три обособени форми. Първата допуска една и съща съразмерност на минималното възнаграждение по отношение на междинното за всички европейски страни, без значение от равнището на икономическото и обществено развиване. Например такава е концепцията на заместник-председателя на Европейската комисия Франс Тимерманс, който предлага това да бъде закрепено на 60% от медианната заплата. По-мекият вид на този метод е препоръчаният от френския президент Еманюел Макрон, който се афишира в интерес на европейски механизъм за установяване на минималното възнаграждение, без да влиза в елементи за метода, по който той ще действа. Най-твърдият, който се поддържа най-вече от крайнолеви претенденти, постанова едно и също твърдо ниво на минималната заплата за целия блок. Изтъкваните от всички аргументи за въвеждането на европейска минимална заплата са в общи линии едни и същи – битка с неравенството в приходите, както сред европейските страни, по този начин и вътре в тях, обществена правдивост и коригиране на „ вредите от неолибералните политики “.
Разбира се, въвеждането на подобен метод към определянето на минималната заплата, изключително в най-крайния ѝ вид, няма да реши нито един от тези проблеми; назад, най-вероятно ще спомогне за задълбочаването им. Най-лесно може да бъде оценено най-конкурентното предложение, а точно фиксирането на минималната заплата на 60% от медианната за всяка от обособените страни[1].
За страдание, структурната статистика на заплатите и разноските за труд на Националния статистически институт се събира един път на четири години (последните налични данни са за 2014 г.), а единствено тя включва медианното възнаграждение. От последните четири издания на това проучване обаче откриваме, че в България отношението сред междинната и медианната заплата е относително непрекъснато – сред 69-71%, което ни разрешава с относителна акуратност да изчислим медианната заплата въз основа на междинната такава. Предвид че междинната брутна месечна заплата през 2018 година е 1135 лв., то това слага медианната заплата за същата година на равнище от към 795 лв.. Следователно съгласно оферти метод за установяване на минималните заплати в Европейски Съюз, тази в България през 2018 година би следвало да е почти 475 лв..
Любопитното е, че по този начин изчислената минимална заплата е по-ниска от тази, която е в действие в България през 2018 година, от 510 лв. . С други думи, в случай че предлагането за европейска МРЗ се ползва като „ тъкмо 60% от медианната заплата “, а не „ най-малко 60% или повече “, то това значи, че минималното възнаграждение в България би трябвало да бъде понижено . Предвид, че отношението сред междинна и медианна заплата е много устойчиво през последните две десетилетия, на процедура фиксирането на МРЗ като дял от медианната заплата ще докара до задържане на растежа на МРЗ в България, и до нейното понижаване по отношение на днешните ѝ нива, обратно на тезите и предложенията на множеството профсъюзи и леви политици у нас.
Въпреки че е надалеч от съвършен вид, сходна твърда взаимозависимост сред медианна и минимална заплата се доближава до концепцията за въвеждане на механизъм за установяване на МРЗ, вместо определянето ѝ посредством договореност сред работодателите, синдикатите и държавното управление. Разбира се, за предпочитане е сходен механизъм да включва и други макроикономически знаци, само че в тази ситуация на България даже и препоръчаното е за предпочитане пред сегашния метод. Това понижение и задържане обаче едва ли ще се случи на процедура, най-малкото тъй като няма забележима причина Европейски Съюз да забрани на страните членки да усилват своята МРЗ над заложения европейски най-малко.
Проблемите с въвеждането на обединен европейски способ за установяване на МРЗ обаче идват от другаде. На този стадий от развиването на Европейски Съюз обществената политика е съвсем извънредно в ръцете на страните членки и методът, по който се води тя е директен резултат от тяхното икономическо и обществено развиване. До огромна степен заплатите са функционалност на продуктивността на труда и всеки опит за изравнява на метода за определянето им, сред страни с фундаментално друга конструкция на стопанската система и равнище на икономическо развиване, води до обилни несъответствия. Дори и при горното просто пресмятане да наподобява, че единственият съответен препоръчан метод да послужи като спирачка на растежа на минималната заплата в България, няма гаранция че отношението сред медианна и минимална заплата на европейско равнище ще се резервира такова в бъдеще, вместо разликата да бъде намалявана.
От друга страна би трябвало да имаме поради и днешния образ на европейската политика. През последните години все по-ясно следим разделяне по линията Изток-Запад, най-много заради все по-често изразяваната от някои западноевропейски страни позиция (Франция най-гласно), че новите страни членки им оказват нелоялна конкуренция с ниски налози и заплати, което основава „ обществен дъмпинг “. По тази причина отводът от суверенитет в региона на обществената политика и делегирането на решенията за нея на европейско равнище може да се трансформира в метод за намаляване на конкурентните преимущества на Източна Европа, изключително поради че се радват на поддръжката на Макрон, който слага високо измежду политическите си цели битката със „ обществения дъмпинг “.
Ако оставим настрани горните няколко наблюдения, за предложенията за европейска минимална заплата важат всички проблеми, до които води поддържането на политика на МРЗ по принцип:
– деформиране на пазара на труда;
– затваряне на достъпа до него за служащи с по-ниско обучение, квалификации или опит;
– по-малко работни места;
– извиване на ръцете на работодателите, сред доста други.
В този смисъл, в случай че политиката на Европейски Съюз следва да се насочи към повече конкуренция, а не към повече взаимност, то въвеждането на европейска минимална заплата би трябвало да се изостави напълно.
В умозаключение, към този момент знаем прекомерно малко по отношение на какво в действителност се крие зад предложенията за европейска минимална заплата, най-много тъй като тя е по-скоро политически слоган, в сравнение с действително политическо предложение. Видимо обаче тя крие опасности от уравниловка и рискове от намаляване на конкуренцията, изключително за Източна Европа.
[1] Тук би трябвало да създадем нужното разграничаване сред междинна и медианна заплата – медианата е цената, която разделя на две равни елементи обещано голям брой, в тази ситуация това на заплатите. Важно е да се знае, че медианата постоянно е друга от междинната аритметична стойност, в обсъждания случай доста по-ниска. Средната аритметична стойност няма по какъв начин да се употребява за основа на минимална работна заплата (МРЗ), защото всяко нарастване на МРЗ я покачва доста, ограничавайки евентуалната най-ниска стойност.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ