Защо ексхумацията на Франко така силно развълнува руснаците?
Преместването на тленните остатъци на Франко в Испания разтревожи мнозина в Русия, които изтръпват при мисълта, че същата орис един ден може да сполети и техния идол Ленин. Коментарът на Фьодор Крашенинников е за изданието Deutsche Welle .
Препогребването на тленните остатъци на някогашния испански деспот Франко не остана неусетно в Русия. Дискусиите в обществените мрежи са удостоверение за това, че руснаците обичайно възприемат новините от Испания през призмата на своя исторически и политически опит.
Както е известно, в центъра на съветската столица е тържествено заровено тялото на Владимир Илич Ленин - деспот, утвърдил се на власт посредством успеха в кървава революция. Както и в тази ситуация с Франко, Ленин към момента има фенове и последователи в Русия, които се ужасяват от мисълта, че техният идол може да бъде препогребан.
А мотиви за махането на тялото на Ленин от центъра на Москва има даже повече, в сравнение с в Испания за препогребването на Франко. За разлика от Ленин, който лежи на Червения площад и нищо към мавзолея не показва каквото и да било почитание към жертвите на основаната от него тирания, Франко до неотдавнашната си ексхумация бе заровен на 60 км от Мадрид, в мемориален комплекс, който, по замисъла на основателите си, и най-много по замисъла на самия Франко, е бил предопределен да стане монумент на всички починали в гражданската война.
Въпреки това в Русия публично никой не дръзва да посегне на Ленин - въпреки сегашните управници да са надалеч от социално-икономическите доктрини на ленинизма, те не търпят революции и съвсем намерено прогласяват заровения в мавзолея човек за " немски разузнавач ". Как по този начин?
Полемиката за ориста на тялото на Ленин в изчерпателен проект доста припомня испанската и се върти към въпроса - къде край гроба на диктатора стартира историята и свършва настоящата. Но с една явна разлика: единствено в изискванията на народна власт всяка полемика рано или късно се увенчава с някакъв резултат. Сега в Испания на власт са сили, които в продължение на години бяха обещавали на гласоподавателите си да приберат Франко от долината на падналите - което и сториха, поемайки цялата политическа отговорност.
В Русия разрешението за препогребването на Ленин би трябвало да бъде обещано персонално от Путин, тъй като в основаната от самия него система той освен, че няма по какъв начин да трансферира отговорността на който и да било, само че и няма с кого да я раздели. Същевременно се бои да поеме персонално такава отговорност, основателно предвиждайки спад в известността си в очите на просъветски настроената част от електората. Затова разногласията вървят, а Ленин продължава да си лежи в мавзолея.
Но испанското препогребване има и още едно измерение в съветския подтекст. Франсиско Франко се оказа извънредно известен в Русия, освен това измежду кардинално противостоящи сили.
От една страна, в негова отбрана се подвигнаха всички поредни съперници на демокрацията и борци с въздействието на Запада. Това не е необичайно, защото идеологията на следвоенния франкизъм доста припомня това, което придворните мислители в Москва в този момент се пробват да показват като путинизъм. А това на първо място е авторитаризъм, изобразяван като насилствена мярка, нужна за спасяването на отечеството от вътрешни и външни врагове.
От него произтича презрението към демокрацията и либерализма. А с цел да отклонят жителите от ненужните въпроси и рисковите образци, са неизбежни изолационизмът, клерикализмът и конспиративизмът. И естествено - в тази задушаваща атмосфера е неминуем разцветът на корупцията. А и няма по какъв начин да се мине без полицейщина и репресии.
Всичко е толкоз познато, че най-много за актуалните руснаци, и изключително за младите и стремящите се да живеят по този начин, както живеят връстниците им в Европа, би трябвало да са разбираеми възприятията на испанците във връзка Франко, жертвал - поради своето славолюбие - вероятностите на няколко генерации испанци.
В полемиката от последните дни е удивителното това, че някои хора, смятащи се за либерали и европейци, приказват по този начин, сякаш битката с комунистите, и въобще с левите през 30-те години на предишния век, служи за цялостно опрощение на диктатурата на Франко, траяла до 70-те години - с всичките ѝ жертви и зверства.
Но дали логиката " Франко е добър, тъй като не е позволил комунистите да победят " е с нещо по-добра от обичаната теза на сталинистите " На Сталин би трябвало да му бъде простено всичко, тъй като победи нацизма "? Може би на самите последователи на този метод им се коства, че, кланяйки се на Франко, те се опълчват на комунизма и ресъветизацията. Но в действителност те в действителност се оказват на една и съща страна на барикадата с тези, които са подготвени да прегърнат всяка доктрина, оправдаваща диктатурата като такава.
За разлика от хората, живели през първата половина на 20-и век и принудени да избират сред другите типове едно и също зло, през днешния ден и може, и би трябвало да се осъжда и счита за зло всяка тирания - и комунистическата, и антикомунистическата, и от дълго време завършилата, и съществуващата.
А помпозните гробове на диктаторите от 20-и век би трябвало да се одобряват без пиетет и страхопочитание: за жалост, това към момента не са монументи на античната история, а мемориали на съществуващи идеологии, които напълно не са изгубили своята жестокост. Утешителното е, и тук испанската история е показателна: всеки деспот е смъртен и не може да се разпорежда, даже и със ориста на личните си тленни остатъци.
Препогребването на тленните остатъци на някогашния испански деспот Франко не остана неусетно в Русия. Дискусиите в обществените мрежи са удостоверение за това, че руснаците обичайно възприемат новините от Испания през призмата на своя исторически и политически опит.
Както е известно, в центъра на съветската столица е тържествено заровено тялото на Владимир Илич Ленин - деспот, утвърдил се на власт посредством успеха в кървава революция. Както и в тази ситуация с Франко, Ленин към момента има фенове и последователи в Русия, които се ужасяват от мисълта, че техният идол може да бъде препогребан.
А мотиви за махането на тялото на Ленин от центъра на Москва има даже повече, в сравнение с в Испания за препогребването на Франко. За разлика от Ленин, който лежи на Червения площад и нищо към мавзолея не показва каквото и да било почитание към жертвите на основаната от него тирания, Франко до неотдавнашната си ексхумация бе заровен на 60 км от Мадрид, в мемориален комплекс, който, по замисъла на основателите си, и най-много по замисъла на самия Франко, е бил предопределен да стане монумент на всички починали в гражданската война.
Въпреки това в Русия публично никой не дръзва да посегне на Ленин - въпреки сегашните управници да са надалеч от социално-икономическите доктрини на ленинизма, те не търпят революции и съвсем намерено прогласяват заровения в мавзолея човек за " немски разузнавач ". Как по този начин?
Полемиката за ориста на тялото на Ленин в изчерпателен проект доста припомня испанската и се върти към въпроса - къде край гроба на диктатора стартира историята и свършва настоящата. Но с една явна разлика: единствено в изискванията на народна власт всяка полемика рано или късно се увенчава с някакъв резултат. Сега в Испания на власт са сили, които в продължение на години бяха обещавали на гласоподавателите си да приберат Франко от долината на падналите - което и сториха, поемайки цялата политическа отговорност.
В Русия разрешението за препогребването на Ленин би трябвало да бъде обещано персонално от Путин, тъй като в основаната от самия него система той освен, че няма по какъв начин да трансферира отговорността на който и да било, само че и няма с кого да я раздели. Същевременно се бои да поеме персонално такава отговорност, основателно предвиждайки спад в известността си в очите на просъветски настроената част от електората. Затова разногласията вървят, а Ленин продължава да си лежи в мавзолея.
Но испанското препогребване има и още едно измерение в съветския подтекст. Франсиско Франко се оказа извънредно известен в Русия, освен това измежду кардинално противостоящи сили.
От една страна, в негова отбрана се подвигнаха всички поредни съперници на демокрацията и борци с въздействието на Запада. Това не е необичайно, защото идеологията на следвоенния франкизъм доста припомня това, което придворните мислители в Москва в този момент се пробват да показват като путинизъм. А това на първо място е авторитаризъм, изобразяван като насилствена мярка, нужна за спасяването на отечеството от вътрешни и външни врагове.
От него произтича презрението към демокрацията и либерализма. А с цел да отклонят жителите от ненужните въпроси и рисковите образци, са неизбежни изолационизмът, клерикализмът и конспиративизмът. И естествено - в тази задушаваща атмосфера е неминуем разцветът на корупцията. А и няма по какъв начин да се мине без полицейщина и репресии.
Всичко е толкоз познато, че най-много за актуалните руснаци, и изключително за младите и стремящите се да живеят по този начин, както живеят връстниците им в Европа, би трябвало да са разбираеми възприятията на испанците във връзка Франко, жертвал - поради своето славолюбие - вероятностите на няколко генерации испанци.
В полемиката от последните дни е удивителното това, че някои хора, смятащи се за либерали и европейци, приказват по този начин, сякаш битката с комунистите, и въобще с левите през 30-те години на предишния век, служи за цялостно опрощение на диктатурата на Франко, траяла до 70-те години - с всичките ѝ жертви и зверства.
Но дали логиката " Франко е добър, тъй като не е позволил комунистите да победят " е с нещо по-добра от обичаната теза на сталинистите " На Сталин би трябвало да му бъде простено всичко, тъй като победи нацизма "? Може би на самите последователи на този метод им се коства, че, кланяйки се на Франко, те се опълчват на комунизма и ресъветизацията. Но в действителност те в действителност се оказват на една и съща страна на барикадата с тези, които са подготвени да прегърнат всяка доктрина, оправдаваща диктатурата като такава.
За разлика от хората, живели през първата половина на 20-и век и принудени да избират сред другите типове едно и също зло, през днешния ден и може, и би трябвало да се осъжда и счита за зло всяка тирания - и комунистическата, и антикомунистическата, и от дълго време завършилата, и съществуващата.
А помпозните гробове на диктаторите от 20-и век би трябвало да се одобряват без пиетет и страхопочитание: за жалост, това към момента не са монументи на античната история, а мемориали на съществуващи идеологии, които напълно не са изгубили своята жестокост. Утешителното е, и тук испанската история е показателна: всеки деспот е смъртен и не може да се разпорежда, даже и със ориста на личните си тленни остатъци.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ