Откъс от Космонавтите само минават, Елица Георгиева
ПРЕКРОЯВАНЕТО НА КОСМОСА
Намирате се пред голям брой блестящи разноцветни камъчета, които не наподобяват на нищо, само че тъй като майка ти наподобява разчувствана, разбираш, че няма място за смешки. Тя афишира, че това е той, Юрий Гагарин, и че когато е била на твоята възраст преди няколко века най-малко, персонално го е виждала да сади борчета тук, около алеята пред тази постройка – става дума за бъдещото ти учебно заведение, и сте пристигнали, с цел да те запишем, споделя майка ти, запалвайки деветнайсетата си цигара за деня. Обръщаш глава и установяваш, че настървени деца на всякаква възраст и от всевъзможен тип, залепени за майките си, с големи чанти на гърба обикалят из големия учебен двор, облян от оранжева светлина. Инстинктивно се вкопчваш в майка си и си придаваш заплашителен тип, ако някой посмее да те огледа – разширяваш ноздри, издуваш бузи, до момента в който придобият лилав нюанс, и размърдваш ушите си, завъртайки ги по посока на часовниковата стрелка. Майка ти продължава да ти изяснява, все едно че нищо изключително не се е случило. Сега ти приказва за прекрояването на Космоса. Не си сигурна какво значи първата дума, само че предполагаш, че е нещо особено, нещо героично и в последна сметка нещо хубаво, което е в тясна връзка със засаждането на борчета, само че защото още не ти е напълно ясно в каква тъкмо връзка, предпочиташ – с цел да не си изградиш неправилна визия за смисъла на думата „ прекрояване “ – да се придържаш към това, което очите ти виждат сега, т.е. голям брой блестящи разноцветни камъчета, които не наподобяват на нищо.
Недоразумението се разсейва след един час, когато, откакто излизате от двора, ти се обръщаш и виждаш същия облик отдалече – множеството блестящи разноцветни камъчета, неприличащи на нищо, придобива форма и се оказва, че е това, което майка ти назовава мозайка, малко като в банята ви, само че не напълно. Тази в банята ви наподобява на омлет от зелени, сиви и черни късчета, които не претендират за принадлежност към каквото и да било фигурално изкуство. Тук се разиграва друга опера: млад, хубав, добър и самоуверен мъж, полуотворил уста, отправил взор към хоризонта, върху изцяло черен декор, на места прорязан от алено и жълто, а стилът е приказен като цяло и реален в детайлите. Всъщност това е Юрий Гагарин в разгара на прекрояването на Космоса. Ти искаш да спреш и да го посъзерцаваш още малко, само че става късно и стига толкоз, ти споделя майка ти.
ПЪРВИЯТ ЧОВЕК В КОСМОСА
Баща ти не е учебник по космонавтика, твърди те самият той, до момента в който нервно дъвче съчка за зъби. Разбираш, че следствието към Юрий Гагарин, което водиш от няколко дни с цялостна мощ измежду близкото си обграждане, не се взема на съществено и намираш това за много възмутително. Решаваш да си отмъстиш и скриваш кутийката с клечки за зъби зад хладилника – бойкот, засечен от татко ти, който ти желае пояснения. Тогава му заявяваш, до момента в който връщаш кутийката на мястото й, че за по-добро асимилиране на историята с прекрояването на Космоса би желала да обсъдиш с него някои съответни проблеми, а точно:
а) какво значи?
б) къде се прави?
в) по какъв начин може човек да взе участие?
Няколко дни по-късно си поканена на чаша коопкола в хола на твоя дядо заслужил болшевик. Той те уведомява, че занапред нататък ще ти оказва помощ в разузнаването към Юрий Гагарин. Чувстваш се облекчена, че молбата ти най-сетне е взета на съществено. След няколко общи приказки той те настанява пред това, което с огромна церемониалност назовава руски филм.
Образите са в ярко и в тъмносиво, звукът е писклив. Хора търчат във всички направления и викат на чужд, само че понятен език – съветски, споделя твоят дядо изтъкнат болшевик и отпива от чашата ти. После нещо експлодира, големи здания рухват върху тъмната земя и посред хаоса един човек със сияйна усмивка поглежда в камерата – това е Юрий! Главата му е напъхана в транспарантна топка, а самият той в железна такава с дребно прозорче – това е „ Восток “, прецизира твоят дядо болшевик, – на собствен ред напъхана в ракета, която се изстрелва с безапелационен порив. Поехали!, възкликва Юрий. – Тръгваме, превежда дядо ти, който явно е решил да разяснява всеки кадър – и ни демонстрира през топката малко от сливиците си. Мислиш си за своите, неотдавна извадени, освен това без анестезия, което е първото доста тестване в живота ти. Радваш се, че Юрий е запазил своите, защото така и така среща задоволително компликации – по време на излитането диша мъчно и се чува по какъв начин сърцето му бие бързо и мощно. Ритъмът му се отмерва от военна музика. Вените му се издуват, ясно е, че не е доста добре, само че настроението му е все по този начин на равнище: продължава да се майтапи и това доста забавлява разчувстваните хора на Земята и дядо ти до теб, който се тресе от несвойствен за него смях. Юрий резервира високия си дух, както и способността си да поддържа връзка, и изключително възприятието си за дълг към Родината, ти споделя твоят дядо изтъкнат болшевик и ти се питаш дали можеш да си вземеш чашата с кооп-кола, преди да я е изпил докрай. Юрий предава загадъчни данни и числа, а малко по-късно заключава, че Земята е в действителност оранжева – което ти от много време подозираш, – до момента в който камерата демонстрира нещо сходно на мукавен кръг, осветлен от настолна лампа и сниман през дребна дупка. Ах, ах! – въодушевява се дядо ти, очаквайки знак на утвърждение, само че ти към момента не схващаш задачата на начинанието.
Екранът последователно угасва, след това още веднъж светва, с цел да покаже нов фон – монотонен пейзаж от борова гора, обляна в оранжева светлина, което наподобява разумно от позиция на нагоре изнесените обстоятелства по отношение на земната цветова гама. Музиката бавно става лирична. В гората се разхожда една жена, която като че ли се отегчава. Тя безшумно рецитира някакво стихотворение и шепотът й се слива с бръмченето на мухите, с пукането на сухите клончета под краката й и с все по-малко лиричната музика, в която стартират да се промъкват враждебни тонове. Брутален тон приключва какофонията, дамата се обръща. Нещо необичайно се е появило над главата й и виси по този начин, като че ли от много време си е там, без всякаква връзка с близките дървета. Юрий, жив и здрав, с глава все по този начин напъхана в топката непохватно се боричка с острата природа на бора, който най-после се превива и го оставя да се плъзне сред клоните му и да се изстреля право в реката. На назад във времето се вижда блестящият „ Восток “, чистичък като излязъл от автомивка. Юрий се измъква от реката и след няколко крачки се озовава лице в лице с единствения фен на завършилото прекрояване на Космоса – младата жена, която в този момент сякаш по-малко се отегчава, в сравнение с първоначално. Аз съм руски жител, споделя Юрий Гагарин, с цел да разчупи леда сред нея и него, само че този миг е бързо пресечен от нашествието на щастливи мъже, които скандират в хор: Това е той, нашият воин, това е Юрий Гагарин! Смехове, наслада, крайна музика, край.
Твоят дядо изтъкнат болшевик е задремал и издава звуци, сходни на тези от „ Восток “ във кино лентата. В този миг всичко придобива смисъл – Юрий Гагарин е воин и ти очакваш с неспокойствие дядо ти да се разсъни, с цел да му го съобщиш.
ТВОЯТА ЛИЧНА ГЕРОИЧНА СЪДБА
Ако някой ден се изгубиш в гората, би трябвало да продължиш да вървиш право напред и най-после ще намериш пътя си, крещи твоят дядо болшевик, който, налегнат от несъразмерен жар в резултат на руския филм, стартира да ти споделя младостта си – мощен интервал, през който се е сблъсквал в гората с фашизма и с други проблеми. След края на войната можал да продължи образованието си и да се издигне до поста на ватман, с цел да се научи да кара:
а) трен,
б) аероплан,
в) и най-после „ Восток “,
висша фантазия, споделя ти той с трептящ от неспокойствие глас. Но се задоволил с влаковете, тъй като останалото му се видяло прекомерно шеметно и предпочел да остане на Земята със фамилията си, което изисквало задоволително ежедневен подвиг. Сега към този момент е публично: фантазията на твоя дядо заслужил болшевик не се е сбъднала. Той изпуска безпределно дълга въздишка и цялата стая се изпълва с потиснатост, а ти решаваш, че е време да се прибереш.
По пътя за къщи въздишката на твоя изпълнен с носталгия дядо болшевик продължава да отеква в ушите ти като порива напразно, който разклаща боровете в руския филм или като вълните на Червено море измежду стихия. Иска ти се да осъществиш фантазията му на негово място макар закъснението, въпреки че нямаш визия по какъв начин да подходиш. Вдигаш взор, замислената ти разходка те е завела на игрището зад твоя блок право пред ракетата от ръждясало желязо. Завърташ се към нея няколко десетки пъти, до момента в който едвам не изпадаш в транс и тъкмо в това извънредно положение вземаш едно екзистенциално решение – ще станеш Юрий Гагарин, ще се присъединиш към прекрояването на Космоса, защото фамилията ти няма особена потребност от теб тук на Земята, и по този начин ще ощастливиш своя дядо изтъкнат болшевик. Съзнаваш тестванията, през които ще би трябвало да преминеш. И че би трябвало да си смела. Че би трябвало да започнеш отнякъде – мисъл и половина по-късно си на върха на ракетата и крещиш поехали задоволително мощно, с цел да изкараш майка си на балкона, горе над твоя полет. Има вятър, само че по неподходящото изражение на лицето й и прекомерно повтарящите се жестове разбираш, че би трябвало да се прибираш неотложно. Докато асансьорът те изстрелва до вашата площадка, размишляваш върху ролята на фамилиите в персоналната героична орис на индивида – решаваш, че е за предпочитане да запазиш в загадка новата си задача за всеки случай и да я разкриеш на обкръжението си едвам когато ще е дефинитивно изпълнена.
Намирате се пред голям брой блестящи разноцветни камъчета, които не наподобяват на нищо, само че тъй като майка ти наподобява разчувствана, разбираш, че няма място за смешки. Тя афишира, че това е той, Юрий Гагарин, и че когато е била на твоята възраст преди няколко века най-малко, персонално го е виждала да сади борчета тук, около алеята пред тази постройка – става дума за бъдещото ти учебно заведение, и сте пристигнали, с цел да те запишем, споделя майка ти, запалвайки деветнайсетата си цигара за деня. Обръщаш глава и установяваш, че настървени деца на всякаква възраст и от всевъзможен тип, залепени за майките си, с големи чанти на гърба обикалят из големия учебен двор, облян от оранжева светлина. Инстинктивно се вкопчваш в майка си и си придаваш заплашителен тип, ако някой посмее да те огледа – разширяваш ноздри, издуваш бузи, до момента в който придобият лилав нюанс, и размърдваш ушите си, завъртайки ги по посока на часовниковата стрелка. Майка ти продължава да ти изяснява, все едно че нищо изключително не се е случило. Сега ти приказва за прекрояването на Космоса. Не си сигурна какво значи първата дума, само че предполагаш, че е нещо особено, нещо героично и в последна сметка нещо хубаво, което е в тясна връзка със засаждането на борчета, само че защото още не ти е напълно ясно в каква тъкмо връзка, предпочиташ – с цел да не си изградиш неправилна визия за смисъла на думата „ прекрояване “ – да се придържаш към това, което очите ти виждат сега, т.е. голям брой блестящи разноцветни камъчета, които не наподобяват на нищо.
Недоразумението се разсейва след един час, когато, откакто излизате от двора, ти се обръщаш и виждаш същия облик отдалече – множеството блестящи разноцветни камъчета, неприличащи на нищо, придобива форма и се оказва, че е това, което майка ти назовава мозайка, малко като в банята ви, само че не напълно. Тази в банята ви наподобява на омлет от зелени, сиви и черни късчета, които не претендират за принадлежност към каквото и да било фигурално изкуство. Тук се разиграва друга опера: млад, хубав, добър и самоуверен мъж, полуотворил уста, отправил взор към хоризонта, върху изцяло черен декор, на места прорязан от алено и жълто, а стилът е приказен като цяло и реален в детайлите. Всъщност това е Юрий Гагарин в разгара на прекрояването на Космоса. Ти искаш да спреш и да го посъзерцаваш още малко, само че става късно и стига толкоз, ти споделя майка ти.
ПЪРВИЯТ ЧОВЕК В КОСМОСА
Баща ти не е учебник по космонавтика, твърди те самият той, до момента в който нервно дъвче съчка за зъби. Разбираш, че следствието към Юрий Гагарин, което водиш от няколко дни с цялостна мощ измежду близкото си обграждане, не се взема на съществено и намираш това за много възмутително. Решаваш да си отмъстиш и скриваш кутийката с клечки за зъби зад хладилника – бойкот, засечен от татко ти, който ти желае пояснения. Тогава му заявяваш, до момента в който връщаш кутийката на мястото й, че за по-добро асимилиране на историята с прекрояването на Космоса би желала да обсъдиш с него някои съответни проблеми, а точно:
а) какво значи?
б) къде се прави?
в) по какъв начин може човек да взе участие?
Няколко дни по-късно си поканена на чаша коопкола в хола на твоя дядо заслужил болшевик. Той те уведомява, че занапред нататък ще ти оказва помощ в разузнаването към Юрий Гагарин. Чувстваш се облекчена, че молбата ти най-сетне е взета на съществено. След няколко общи приказки той те настанява пред това, което с огромна церемониалност назовава руски филм.
Образите са в ярко и в тъмносиво, звукът е писклив. Хора търчат във всички направления и викат на чужд, само че понятен език – съветски, споделя твоят дядо изтъкнат болшевик и отпива от чашата ти. После нещо експлодира, големи здания рухват върху тъмната земя и посред хаоса един човек със сияйна усмивка поглежда в камерата – това е Юрий! Главата му е напъхана в транспарантна топка, а самият той в железна такава с дребно прозорче – това е „ Восток “, прецизира твоят дядо болшевик, – на собствен ред напъхана в ракета, която се изстрелва с безапелационен порив. Поехали!, възкликва Юрий. – Тръгваме, превежда дядо ти, който явно е решил да разяснява всеки кадър – и ни демонстрира през топката малко от сливиците си. Мислиш си за своите, неотдавна извадени, освен това без анестезия, което е първото доста тестване в живота ти. Радваш се, че Юрий е запазил своите, защото така и така среща задоволително компликации – по време на излитането диша мъчно и се чува по какъв начин сърцето му бие бързо и мощно. Ритъмът му се отмерва от военна музика. Вените му се издуват, ясно е, че не е доста добре, само че настроението му е все по този начин на равнище: продължава да се майтапи и това доста забавлява разчувстваните хора на Земята и дядо ти до теб, който се тресе от несвойствен за него смях. Юрий резервира високия си дух, както и способността си да поддържа връзка, и изключително възприятието си за дълг към Родината, ти споделя твоят дядо изтъкнат болшевик и ти се питаш дали можеш да си вземеш чашата с кооп-кола, преди да я е изпил докрай. Юрий предава загадъчни данни и числа, а малко по-късно заключава, че Земята е в действителност оранжева – което ти от много време подозираш, – до момента в който камерата демонстрира нещо сходно на мукавен кръг, осветлен от настолна лампа и сниман през дребна дупка. Ах, ах! – въодушевява се дядо ти, очаквайки знак на утвърждение, само че ти към момента не схващаш задачата на начинанието.
Екранът последователно угасва, след това още веднъж светва, с цел да покаже нов фон – монотонен пейзаж от борова гора, обляна в оранжева светлина, което наподобява разумно от позиция на нагоре изнесените обстоятелства по отношение на земната цветова гама. Музиката бавно става лирична. В гората се разхожда една жена, която като че ли се отегчава. Тя безшумно рецитира някакво стихотворение и шепотът й се слива с бръмченето на мухите, с пукането на сухите клончета под краката й и с все по-малко лиричната музика, в която стартират да се промъкват враждебни тонове. Брутален тон приключва какофонията, дамата се обръща. Нещо необичайно се е появило над главата й и виси по този начин, като че ли от много време си е там, без всякаква връзка с близките дървета. Юрий, жив и здрав, с глава все по този начин напъхана в топката непохватно се боричка с острата природа на бора, който най-после се превива и го оставя да се плъзне сред клоните му и да се изстреля право в реката. На назад във времето се вижда блестящият „ Восток “, чистичък като излязъл от автомивка. Юрий се измъква от реката и след няколко крачки се озовава лице в лице с единствения фен на завършилото прекрояване на Космоса – младата жена, която в този момент сякаш по-малко се отегчава, в сравнение с първоначално. Аз съм руски жител, споделя Юрий Гагарин, с цел да разчупи леда сред нея и него, само че този миг е бързо пресечен от нашествието на щастливи мъже, които скандират в хор: Това е той, нашият воин, това е Юрий Гагарин! Смехове, наслада, крайна музика, край.
Твоят дядо изтъкнат болшевик е задремал и издава звуци, сходни на тези от „ Восток “ във кино лентата. В този миг всичко придобива смисъл – Юрий Гагарин е воин и ти очакваш с неспокойствие дядо ти да се разсъни, с цел да му го съобщиш.
ТВОЯТА ЛИЧНА ГЕРОИЧНА СЪДБА
Ако някой ден се изгубиш в гората, би трябвало да продължиш да вървиш право напред и най-после ще намериш пътя си, крещи твоят дядо болшевик, който, налегнат от несъразмерен жар в резултат на руския филм, стартира да ти споделя младостта си – мощен интервал, през който се е сблъсквал в гората с фашизма и с други проблеми. След края на войната можал да продължи образованието си и да се издигне до поста на ватман, с цел да се научи да кара:
а) трен,
б) аероплан,
в) и най-после „ Восток “,
висша фантазия, споделя ти той с трептящ от неспокойствие глас. Но се задоволил с влаковете, тъй като останалото му се видяло прекомерно шеметно и предпочел да остане на Земята със фамилията си, което изисквало задоволително ежедневен подвиг. Сега към този момент е публично: фантазията на твоя дядо заслужил болшевик не се е сбъднала. Той изпуска безпределно дълга въздишка и цялата стая се изпълва с потиснатост, а ти решаваш, че е време да се прибереш.
По пътя за къщи въздишката на твоя изпълнен с носталгия дядо болшевик продължава да отеква в ушите ти като порива напразно, който разклаща боровете в руския филм или като вълните на Червено море измежду стихия. Иска ти се да осъществиш фантазията му на негово място макар закъснението, въпреки че нямаш визия по какъв начин да подходиш. Вдигаш взор, замислената ти разходка те е завела на игрището зад твоя блок право пред ракетата от ръждясало желязо. Завърташ се към нея няколко десетки пъти, до момента в който едвам не изпадаш в транс и тъкмо в това извънредно положение вземаш едно екзистенциално решение – ще станеш Юрий Гагарин, ще се присъединиш към прекрояването на Космоса, защото фамилията ти няма особена потребност от теб тук на Земята, и по този начин ще ощастливиш своя дядо изтъкнат болшевик. Съзнаваш тестванията, през които ще би трябвало да преминеш. И че би трябвало да си смела. Че би трябвало да започнеш отнякъде – мисъл и половина по-късно си на върха на ракетата и крещиш поехали задоволително мощно, с цел да изкараш майка си на балкона, горе над твоя полет. Има вятър, само че по неподходящото изражение на лицето й и прекомерно повтарящите се жестове разбираш, че би трябвало да се прибираш неотложно. Докато асансьорът те изстрелва до вашата площадка, размишляваш върху ролята на фамилиите в персоналната героична орис на индивида – решаваш, че е за предпочитане да запазиш в загадка новата си задача за всеки случай и да я разкриеш на обкръжението си едвам когато ще е дефинитивно изпълнена.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ