Представяте ли си как бихте се чувствали, ако можехте да

Представяте ли си по какъв начин бихте се чувствали, в случай че можехте да си спомните всичко, което ви се е случило през живота ви до момента? Е, за някои хора това е действителността, с която би трябвало да живеят.

Изберете случайна дата и американският художник Нима Вейзех ще може да ви каже какво е ял, по какъв начин е бил облечен, какво е било времето и кой е бил до него в киното. Вейзех просто не може да не помни нищо... даже и да желае!

Как съумява да запомни всичко с такива детайлности? " Доколкото знам, не е изцяло сигурно какво предизвиква това ", споделя Вейзех пред " Обзървър ".

Всъщност Вейзех принадлежи към дребна група хора, страдащи от хипертимезия, по този начин наречения синдром на " суперпаметта ".

Подобно на него единствено няколко десетки души в света имат HSAM (акроним за Highly Superior Autobiographical Memory), т.е. те помнят (започвайки от избрана дата) всеки подробност от претърпяното и са в положение да извикат спомените си без никакви старания. Невероятен капацитет, подарък от ориста, нали? Или не е по този начин?

Аржентинският публицист Хорхе Луис Борхес към този момент ни е предизвестил, когато е написал " Фюнес Паметливият ": способността да се помни всичко, тази чудодейна памет, която разрешава на някои " щастливци " да запазят всяка детайлност, в действителност е забележително качество, само че крие и някои неудобства.

Всъщност, макар че на пръв взор Иренео Фунес, основният воин на аржентинския роман, е талант, а чудодейната му памет е изключителна заложба, Борхес не се колебае да ни запознае и с другата страна на монетата. Историята на Фунес е изпълнена с възходи и падения, в която Борхес акцентира неспособността на основния воин да оцелее, смачкан от тежестта на личната си памет.

Борхес си дава ясна сметка за това още през 1944 година: тъгата, болката, провалянето и загубата оформят и нашите мемоари, а при хората с хипертимезия тези тъжни ретроспекции са ярки и точни. Спомнянето на всичко в действителност може да бъде същинско наказание.

А има и различен фактор, който би трябвало да се вземе поради, с изключение на прочувствения. През 1944 година светът към момента не е бил подложен на непрекъснатото осведомително претоварване на съвремието.

В непрекъснатото роене, подбудено от данните и информацията, които всекидневно попадат в мозъка ни, способността да забравяме ненужните елементи и да изхвърляме тази ненужна информация наподобява странна, само че тя е единственото средство, с което разполагат възрастните, с цел да получат достъп до нови хрумвания и нови концепции.

В този шедьовър на успеваемостта, какъвто е човешкото тяло, всичко наподобява е програмирано по този начин, че да ни подсигурява оптимално равнище на благоденствие, даже и паметта ни. Как работи паметта?

С елементарни думи: мозъкът получава информация, кодира я, филтрира я и по-късно взема решение дали да я консолидира, изхвърли или реорганизира според от потребностите ни.

За да направи това, мозъкът употребява няколко тактики. Една от тях включва свързване на новата информация с подтекста, в който сме я получили.

Например, в случай че срещнем даден човек за първи път, доста е евентуално мозъкът ни да го свърже с мястото, където се е състояла срещата, тъй като най-вероятно идващият миг, в който ще би трябвало да си спомним за него, постоянно ще се случва в същия подтекст. Умно, нали?

Ясно е, че има и минуси: в случай че срещнем този човек още веднъж отвън подтекста, в който сме го срещнали, доста евентуално е даже да не си спомним лицето му.

Тази мозъчна тактика е обект на проучване на университета Бонд, ръководено от Оливър Бауман, Джесика Макфейдън и Майкъл С. Хъмфри. Показвайки на извадката няколко двойки изображения на предмети и среда, създателите са съумели да подчертаят два съществени аспекта от действието на нашата памет:

За мозъка ни е по-лесно да запомни даден обект, когато той е показан в същата среда, в която сме го видели за първи път, което се усложнява, когато го сложим в друга среда. Ако в никакъв случай преди не сме виждали въпросния обект, компликацията да го идентифицираме в среда, друга от първичната, се усилва доста

Д-р Бауман, началник на проучването, показва и граничния случай на хора, страдащи от хипертимия, като Фюнес Борхес или Вейзех. Това, което е следено, е, че този синдром предизвиква съществени компликации при оправянето с всекидневието.

Хората, които страдат от хиптимия, не са в положение да се концентрират напълно върху сегашното и, което е необичайно, да запазят в паметта си съответни данни за неща, които не претърпяват директно. Казано по-просто, те си спомнят всичко, само че единствено в случай че сами го преживеят.

На физиологично равнище, без значение дали става въпрос за краткосрочна или дълготрайна памет, процесът, който стои в основата на основаването на спомените, е все същият. Когато запомняме нещо, се основават синаптични връзки сред нашите неврони, изключително в хипокампуса. Когато тези връзки отслабнат, тогава се задейства механизмът, който управлява забравянето.

Подложен на нови тласъци, мозъкът ни ще сътвори нови връзки, които ще презапишат предходните. Пол Франкланд и Блейк Ричардс, откриватели от Университета в Торонто, настояват следното: основаването на нови неврони, започващо от стволови кафези (т.е. от тези кафези " майки ", за които към момента не е избрана функционалност в организма), може да докара до генерирането на нови връзки в хипокампуса, които презаписват предходните връзки, а оттова и предходните мемоари.

Двамата канадски откриватели се пробват да отговорят на този въпрос, като проучват вероятната невробиологична динамичност, която е в основата на подбора и премахването на спомените.

Според двамата откриватели смисъла на забравянето е равностойно на това на запомнянето: в действителност паметта не служи, както неправилно мислим, за запазване на цялата информация, а за усъвършенстване на решенията ни, когато сме изправени пред избор. " Ако се пробвате да се ориентирате в света, мозъкът, който непрекъснато е претрупан с спорни, а може би и изменени с течение на времето мемоари, доста по-трудно ще взема решения въз основа на вярна информация ", изяснява Ричардс.

Затова те приключват, като декларират какъв брой доста това действие на паметта е належащо за хората, тъй като с това непрестанно " възобновяване " на потребната информация. Това разрешава на мозъка да провежда на неврологично равнище работата, както и способността да се учи и развива - в резюме, да провежда живота си. Ето за какво запомнянето и забравянето са две основни етапи на мнемоничния развой: единствено посредством забравянето на ненужните мемоари паметта ни става " умна ", ефикасна и възприемчива.

Следователно, без значение дали изборът е интелектуален или прочувствен, единствено посредством забравяне паметта ни е в положение да дефинира кой е верният избор за нас. Това значи, че забравянето не е неточност в програмата на паметта ни, а главен механизъм, с цел да може всичко да работи дейно и да ни разрешава да се приспособяваме към нови обстановки, като се отхвърляме от информация, която към този момент не е настояща или която даже може да е подвеждаща.

Ето за какво от време на време ни се коства, че паметта си прави смешки с нас. Когато не си спомняме нещо, първият ни подтик е да изтъкнем напрежението и умората като виновни за забравата, само че въпреки тези фактори да оказват отчасти въздействие, забравата в реалност не би била нищо повече от отговор на мозъка ни на нуждата да преснеме спомените, да резервира единствено това, което счита за потребно.

В случай че не става дума за същинска патология (за която важат други съображения), наподобява, че всички би трябвало да се успокоим и да не изпадаме в суматоха (и най-много да престанем да мислим, че ненадейно сме остарели). Защото доста учени, наподобява, са съгласни по този въпрос: забравянето на дребни неща освен е обикновено, само че даже е положително.

Това се удостоверява и от изследване на Колумбийския университет в Ню Йорк, по-конкретно от Центъра за проучване на заболяването на Алцхаймер, систематизирано в труда " Забравяне: Ползите от това да не си спомняш " на доктор Скот Смол, шеф на центъра, който изяснява аргументите за психическото благоденствие, обвързвано със забравянето.

Според проучването информацията, която мозъкът ни счита за безполезна, в действителност съставлява спънка за психологичното ни здраве: без нея (т.е. забравяйки я) мозъкът ни може да мисли по-добре, да взема по-добри решения и да го прави по-бързо.

" Нормалното забравяне, уравновесено с съответна памет, ни дава по-гъвкав разум ", споделя доктор Скот Смол. Забравянето значи, казано на лаишки език, унищожаване на ненужната информация, с цел да се освободи място за това, което в действителност е значимо. Паметта и забравянето работят дружно, в равновесие.

Други преди него също са го усещали. През 1890 година Уилям Джеймс, един от създателите на американската логика на психиката, споделя: " В практическото потребление на нашия разсъдък забравянето е също толкоз значимо, колкото и запомнянето. " В края на краищата, по какъв начин бихме могли да мислим за бъдещето, в случай че влагаме толкоз доста умствени запаси в предишното?

Както споделя доктор Моше Бар, шеф на мултидисциплинарния Център за проучване на мозъка " Гонда " в университета " Бар-Илан ": " Паметта в действителност е по-скоро инструмент за оцеляване, в сравнение с платформа за развлечение. Ние използваме опита си, запечатан в паметта, с цел да предвидим и подготвим идващите събития и срещи. "

Така че не се тормозете: без значение дали става въпрос за ключовете от къщата, ПИН кода на банкомата, онази безпогрешна ключова дума, която сме избрали за електронната си поща, или името на " оня артист, да, хайде, оня, който е направил този филм дружно с оня другия ", не паметта ни се разколебава, а мозъкът ни извършва дълга си и се бори за нас.