Великият Стоян Делчев: Сегашните гимнастици са свръх човеци
Представяме ви втора част от изявлението с емблемата на българската спортна гимнастика – Стоян Делчев за предаването „ Код Спорт “ по TV+ .
Преди седмица изключителният ни гимнастик описа за началото на своята кариера, за първите си триумфи, за сложните моменти, за покоряването на европейските и международни върхове . Втората част от диалога с носителя на две олимпийски оценки от игрите в Москва през 1980 година е не по-малко завладяваща. В нея ще разберете за какво Делчев избра да емигрира в Съединени американски щати и какви опасности пое с този ход.
- Г-н Делчев, ставате старши треньор на националния тим на България на 28 години. Готов ли бяхте за това предизвикателство?
- Мисля, че бях на 25 години. Най-младият! Като се отхвърлих на 23, станах старши треньор на младежите и асистент на мъжете. След международното състезание през 1985 година в Канада поех и мъжкия народен тим.
- А бяхте ли подготвен за това?
- Да, бих споделил, че бях подготвен. Но когато станеш от гимнастическата пейка и седнеш на треньорската, е много огромна разликата. Все едно минаваш от единия бряг на другия. Преодолява се с доста непримиримост. Трябва да имаш малко фикция, да разбираш спорта, да знаеш бъдещето на спорта. Като влязох, незабавно направихме много промени в състава и в метода на подготовка. Просто се промениха доста неща. Затова взеха да идват и триумфите ми като треньор.
- Защо Стоян Делчев реши да заживее в Съединени американски щати?
- Самата обстановка накара доста хора да се махнат от България. Напуснах през 1991 година Бях старши треньор на националния тим, бях и общоприет секретар на Българската федерация по гимнастика. Накрая самата обстановка в България ни принуди съвсем всички, които имахме благоприятни условия, да напуснем. Човек би трябвало да оживява, да се грижи за семейство. В този миг никой не виждаше излаз от тунела или светлина в неговия край и доста хора се принудиха да поемат по този път.
- Какви опасности криеше този Ваш ход и това, че сте олимпийски първенец оказа помощ ли Ви при стартирането на това ново начало?
- Рисковете бяха извънредно огромни – можеше да не ми хареса, можеше да не ме одобряват. Нашата система на образование е напълно друга от американската. В началото ми беше доста мъчно да привикна. Ние имаме страхотна дисциплинираност, тук децата се образоват по напълно различен метод, разнообразни са връзките сред треньори и деца, сред треньори и родители. Въобще беше доста мъчно първоначално. Нямах и финансови благоприятни условия. Живях у един мой другар, който ми е съученик. Той имаше зала и останах при него да пребивавам за известно време. Казах си – имам още два-три месеца да реша, май ще се връщам. Един ден той ми взел данните, отишъл и подал документи в емиграционната работа без да ме пита. Каза да се разпиша на един лист. Той попълнил документите, занесъл ги. По това време доста бързо излизаха работните визи. Дадоха ми такава виза за три години. Той ми сподели – ето, имаш документи, законен си, пробвай и няма да съжаляваш. Но емигрантският живот е извънредно сложен. Дали за състезател или за човек, който се занимава в друга област, не мисля, че първите им години са били доста радостни. Всеки е страдал за родината и са минавали мисли през главата му какво прави в тази непозната страна, за какво не се прибере при фамилията си. Задаваш си тези въпроси, до момента в който започнеш да привикнеш, да свикнеш със системата, да преодолееш този извънреден стрес и нерви. Човек би трябвало да откри себе си и сили да го преодолее. Но доста хора не могат и се връщат.
- Имате лична школа в Рино - “Делчев джимнастикс”. Колко треньори работят в нея, какъв брой деца и на каква възраст упражняват в нея?
- Децата са сред 400 и 500. Никога не може да се каже тъкмо, тъй като по принцип варират.
- Четох, че при Вас започвали от две годинки.
- Почват от 16-18 месеца, влизат с майки, татковци, баби. Правим им специфични кръгчета, най-различни извършения, обикновена гимнастика, която последователно ги вкарва в по-високо равнище и по този начин навлизат в действителната гимнастика. Треньорите са 14, в това число и аз.
- Сега кой управлява процеса, откакто шефът е в отпуск в България?
- Никой. В момента залата е затворена. Така го вършим, че когато аз се връщам, последната седмица залата е затворена. Аз се прибирам и я разтварям. Така че сега всичко почива.
- 9 февруари 2008 година – с какво свързвате тази дата?
- Трябва да ми припомните.
- Зала на славата на международната спортна гимнастика. Кой ви заяви за това самопризнание и по какъв начин мина церемонията?
- Джордж Хери е единият. Той ми е доста непосредствен другар, международен първенец по батут и е в Борда на шефовете на Международната федерация. Също Барт Конър и Пол Зърт, който е притежател на списанието „ Интернешънъл джимнастикс “. Те ми се обадиха да препречвам тази дата и да не поемам никакви задължения. Казаха да се приготвя, тъй като влизам в Залата на славата на интернационалната гимнастика. Голямо самопризнание за дългогодишния ми труд, за всички триумфи и нови извършения, които направих, за труда, който поставих в Америка. По принцип, с цел да влезеш в залата на славата, би трябвало сложно да бъдеш построен и като гимнастик, и като треньор да си потвърден.
- Какво се промени в спортната гимнастика през годините, когато към този момент не сте играч?
- Спортната гимнастика отиде доста надалеч. Във времето, в което ние дадохме този нов подтик с новите извършения през 1977 година във Вилнюс, в този момент гимнастиката е галактическа. Нашите извършения наподобяват като детски играчки пред това, което сегашните гимнастици и гимнастички демонстрират на огромните шампионати. Това е неповторима гимнастика! За мен напряко са свръх индивиди! Много труд! По принцип направиха и доста реверанси и промени в интернационалния устав на спортната гимнастика. Например могат да се състезават самостоятелно на обособени уреди на международни шампионати, което удължава дълголетието на гимнастика. Много малко са гимнастиците, които сега се състезават на многобой и доста малко са положителните в многобоя. Там ги отсяват и е извънредно мъчно.
- А вие сега упражнявате ли?
- Не. Само за себе си по малко. Достатъчно съм упражнявал, плюс това имам доста контузии. Имам огромни проблеми с рамена, кръст – противоположната страна на медала.
- Оптимист ли сте в това скоро да забележим заместници на Стоян Делчев и Йордан Йовчев или ще си живеем със спомените?
- Честно казано, скоро не го виждам това нещо. Данчо остана последният мохикан, който поддържаше огъня и държеше българската гимнастика на високо равнище, само че той беше един-единствен. Просто проблемите са доста и са съвкупни – финанси, липса на треньори. База има, само че като липсват треньори, няма асортимент. Деца има, само че би трябвало да ги запалиш, би трябвало да се върнат назад към школите. Винаги съм казвал, че с цел да се поддържа една огромна школа, би трябвало да има изпод нещо да я попълня и непрекъснато да влиза да бута високите равнища. Така е и в живота – няма ли междинна класа, всичко се унищожава, всичко умира. Така е и в спорта – няма ли неизменност и хора на всички равнища, които да се бутат едни други да излизат на високата спортна сцена, ще загине спортът.
- Успял човек ли е Стоян Делчев?
- Бих споделил, че Стоян е доста радостен човек и съумял в живота си. Доволен съм от себе си. Занапред, в случай че мога да оказвам помощ с нещо, съм подготвен да го направя.
- Може ли в миналото да забележим Стоян Делчев да отвори школа по гимнастика в България?
- Много мъчно ще бъде. Започването изначало е извънредно мъчно. Просто желае доста дълго време. Бих споделил, че може би е допустимо да видите Стоян Делчев да се върне в България в скоро време. На разположение съм, в случай че мога да оказа помощ за спорта с нещо. Бих го направил на драго сърце.
- Дъщеря Ви Диляна е приключила лицей по кино изкуство. Успя ли да сбъдне фантазиите си?
- Да, извънредно. Това беше фантазия – танците, кино изкуство. Завърши за режисьор на разнообразни типове филми – документални, игрални… Тя е доста удовлетворена. Малко идва нанагорно. В продължение на 10-12 години работи за Адам Сандлър. Накрая стана заместник-шеф на неговия офис, само че се принуди да напусне, тъй като предходната година се омъжи и животът се промени напълно. Съпругът е много съумял музикант. Също работи в Холивуд - озвучава филми, написа музика и така нататък Те са едно щастливо семейство. Пожелавам им триумф за в бъдеще! Но от време на време се работи по 14-16 часа. Америка е страна, в която се работи извънредно доста.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Искам да благодаря на всички мои познати, другари и почитатели, които и до ден-днешен ме поддържат и ми симпатизират. Искам да благодаря и на пловдивската администрация като цяло, че постоянно са били зад спорта, зад огромните и дребните спортисти. Пловдив е един от градовете, в който постоянно са се грижили за подрастващото потомство. Затова и Пловдив има най-хубавите триумфи. Пожелавам триумф на всички спортисти, на всички бъдещи български медалисти в околните международни, европейски и олимпийски игри! Знам, че би трябвало много труд, само че се желае и доста кураж. Желая им триумф!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ
Преди седмица изключителният ни гимнастик описа за началото на своята кариера, за първите си триумфи, за сложните моменти, за покоряването на европейските и международни върхове . Втората част от диалога с носителя на две олимпийски оценки от игрите в Москва през 1980 година е не по-малко завладяваща. В нея ще разберете за какво Делчев избра да емигрира в Съединени американски щати и какви опасности пое с този ход.
- Г-н Делчев, ставате старши треньор на националния тим на България на 28 години. Готов ли бяхте за това предизвикателство?
- Мисля, че бях на 25 години. Най-младият! Като се отхвърлих на 23, станах старши треньор на младежите и асистент на мъжете. След международното състезание през 1985 година в Канада поех и мъжкия народен тим.
- А бяхте ли подготвен за това?
- Да, бих споделил, че бях подготвен. Но когато станеш от гимнастическата пейка и седнеш на треньорската, е много огромна разликата. Все едно минаваш от единия бряг на другия. Преодолява се с доста непримиримост. Трябва да имаш малко фикция, да разбираш спорта, да знаеш бъдещето на спорта. Като влязох, незабавно направихме много промени в състава и в метода на подготовка. Просто се промениха доста неща. Затова взеха да идват и триумфите ми като треньор.
- Защо Стоян Делчев реши да заживее в Съединени американски щати?
- Самата обстановка накара доста хора да се махнат от България. Напуснах през 1991 година Бях старши треньор на националния тим, бях и общоприет секретар на Българската федерация по гимнастика. Накрая самата обстановка в България ни принуди съвсем всички, които имахме благоприятни условия, да напуснем. Човек би трябвало да оживява, да се грижи за семейство. В този миг никой не виждаше излаз от тунела или светлина в неговия край и доста хора се принудиха да поемат по този път.
- Какви опасности криеше този Ваш ход и това, че сте олимпийски първенец оказа помощ ли Ви при стартирането на това ново начало?
- Рисковете бяха извънредно огромни – можеше да не ми хареса, можеше да не ме одобряват. Нашата система на образование е напълно друга от американската. В началото ми беше доста мъчно да привикна. Ние имаме страхотна дисциплинираност, тук децата се образоват по напълно различен метод, разнообразни са връзките сред треньори и деца, сред треньори и родители. Въобще беше доста мъчно първоначално. Нямах и финансови благоприятни условия. Живях у един мой другар, който ми е съученик. Той имаше зала и останах при него да пребивавам за известно време. Казах си – имам още два-три месеца да реша, май ще се връщам. Един ден той ми взел данните, отишъл и подал документи в емиграционната работа без да ме пита. Каза да се разпиша на един лист. Той попълнил документите, занесъл ги. По това време доста бързо излизаха работните визи. Дадоха ми такава виза за три години. Той ми сподели – ето, имаш документи, законен си, пробвай и няма да съжаляваш. Но емигрантският живот е извънредно сложен. Дали за състезател или за човек, който се занимава в друга област, не мисля, че първите им години са били доста радостни. Всеки е страдал за родината и са минавали мисли през главата му какво прави в тази непозната страна, за какво не се прибере при фамилията си. Задаваш си тези въпроси, до момента в който започнеш да привикнеш, да свикнеш със системата, да преодолееш този извънреден стрес и нерви. Човек би трябвало да откри себе си и сили да го преодолее. Но доста хора не могат и се връщат.
- Имате лична школа в Рино - “Делчев джимнастикс”. Колко треньори работят в нея, какъв брой деца и на каква възраст упражняват в нея?
- Децата са сред 400 и 500. Никога не може да се каже тъкмо, тъй като по принцип варират.
- Четох, че при Вас започвали от две годинки.
- Почват от 16-18 месеца, влизат с майки, татковци, баби. Правим им специфични кръгчета, най-различни извършения, обикновена гимнастика, която последователно ги вкарва в по-високо равнище и по този начин навлизат в действителната гимнастика. Треньорите са 14, в това число и аз.
- Сега кой управлява процеса, откакто шефът е в отпуск в България?
- Никой. В момента залата е затворена. Така го вършим, че когато аз се връщам, последната седмица залата е затворена. Аз се прибирам и я разтварям. Така че сега всичко почива.
- 9 февруари 2008 година – с какво свързвате тази дата?
- Трябва да ми припомните.
- Зала на славата на международната спортна гимнастика. Кой ви заяви за това самопризнание и по какъв начин мина церемонията?
- Джордж Хери е единият. Той ми е доста непосредствен другар, международен първенец по батут и е в Борда на шефовете на Международната федерация. Също Барт Конър и Пол Зърт, който е притежател на списанието „ Интернешънъл джимнастикс “. Те ми се обадиха да препречвам тази дата и да не поемам никакви задължения. Казаха да се приготвя, тъй като влизам в Залата на славата на интернационалната гимнастика. Голямо самопризнание за дългогодишния ми труд, за всички триумфи и нови извършения, които направих, за труда, който поставих в Америка. По принцип, с цел да влезеш в залата на славата, би трябвало сложно да бъдеш построен и като гимнастик, и като треньор да си потвърден.
- Какво се промени в спортната гимнастика през годините, когато към този момент не сте играч?
- Спортната гимнастика отиде доста надалеч. Във времето, в което ние дадохме този нов подтик с новите извършения през 1977 година във Вилнюс, в този момент гимнастиката е галактическа. Нашите извършения наподобяват като детски играчки пред това, което сегашните гимнастици и гимнастички демонстрират на огромните шампионати. Това е неповторима гимнастика! За мен напряко са свръх индивиди! Много труд! По принцип направиха и доста реверанси и промени в интернационалния устав на спортната гимнастика. Например могат да се състезават самостоятелно на обособени уреди на международни шампионати, което удължава дълголетието на гимнастика. Много малко са гимнастиците, които сега се състезават на многобой и доста малко са положителните в многобоя. Там ги отсяват и е извънредно мъчно.
- А вие сега упражнявате ли?
- Не. Само за себе си по малко. Достатъчно съм упражнявал, плюс това имам доста контузии. Имам огромни проблеми с рамена, кръст – противоположната страна на медала.
- Оптимист ли сте в това скоро да забележим заместници на Стоян Делчев и Йордан Йовчев или ще си живеем със спомените?
- Честно казано, скоро не го виждам това нещо. Данчо остана последният мохикан, който поддържаше огъня и държеше българската гимнастика на високо равнище, само че той беше един-единствен. Просто проблемите са доста и са съвкупни – финанси, липса на треньори. База има, само че като липсват треньори, няма асортимент. Деца има, само че би трябвало да ги запалиш, би трябвало да се върнат назад към школите. Винаги съм казвал, че с цел да се поддържа една огромна школа, би трябвало да има изпод нещо да я попълня и непрекъснато да влиза да бута високите равнища. Така е и в живота – няма ли междинна класа, всичко се унищожава, всичко умира. Така е и в спорта – няма ли неизменност и хора на всички равнища, които да се бутат едни други да излизат на високата спортна сцена, ще загине спортът.
- Успял човек ли е Стоян Делчев?
- Бих споделил, че Стоян е доста радостен човек и съумял в живота си. Доволен съм от себе си. Занапред, в случай че мога да оказвам помощ с нещо, съм подготвен да го направя.
- Може ли в миналото да забележим Стоян Делчев да отвори школа по гимнастика в България?
- Много мъчно ще бъде. Започването изначало е извънредно мъчно. Просто желае доста дълго време. Бих споделил, че може би е допустимо да видите Стоян Делчев да се върне в България в скоро време. На разположение съм, в случай че мога да оказа помощ за спорта с нещо. Бих го направил на драго сърце.
- Дъщеря Ви Диляна е приключила лицей по кино изкуство. Успя ли да сбъдне фантазиите си?
- Да, извънредно. Това беше фантазия – танците, кино изкуство. Завърши за режисьор на разнообразни типове филми – документални, игрални… Тя е доста удовлетворена. Малко идва нанагорно. В продължение на 10-12 години работи за Адам Сандлър. Накрая стана заместник-шеф на неговия офис, само че се принуди да напусне, тъй като предходната година се омъжи и животът се промени напълно. Съпругът е много съумял музикант. Също работи в Холивуд - озвучава филми, написа музика и така нататък Те са едно щастливо семейство. Пожелавам им триумф за в бъдеще! Но от време на време се работи по 14-16 часа. Америка е страна, в която се работи извънредно доста.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Искам да благодаря на всички мои познати, другари и почитатели, които и до ден-днешен ме поддържат и ми симпатизират. Искам да благодаря и на пловдивската администрация като цяло, че постоянно са били зад спорта, зад огромните и дребните спортисти. Пловдив е един от градовете, в който постоянно са се грижили за подрастващото потомство. Затова и Пловдив има най-хубавите триумфи. Пожелавам триумф на всички спортисти, на всички бъдещи български медалисти в околните международни, европейски и олимпийски игри! Знам, че би трябвало много труд, само че се желае и доста кураж. Желая им триумф!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ