Дори си получил правата и властта на вожд
Предлагаме ви фрагмент от новото издание на романа Винету 2 от Карл Май, възложен ни общително от издателство " Сиела ".
Карабината „ Хенри “
Обстоятелствата ми постановиха да се разделя с Винету, тъй като той трябваше да преследва килъра Сантър, само че тогава аз даже не подозирах, че ще изминат месеци, до момента в който видя още веднъж моя червенокож другар и кръвен брат. И това стана по този начин, тъй като събитията се развиха по напълно различен метод, в сравнение с бях очаквал.
Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз, стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, именуван от Винету Боксо де Начиточес. Тук чакахме да заварим някого от апачите, само че за жалост, тази вяра остана безрезултатна. Вместо упования делегат намерихме на уговореното място труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно съумях да науча, че са били убити от Сантър.
Тъй като не намерихме никакъв знак от апача, не знаехме къде се намира, и затова не можехме да го последваме. Ето за какво се отправихме към Арканзас, с цел да се доберем по най-краткия път до Сент Луис. Искрено съжалявах, че няма да се видя с приятеля си, само че с нищо не можех да трансформира нещата...
След дълго пътешестване една вечер се озовахме в Сент Луис. Първата ми работа беше да посетя моя остарял прочут мистър Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не можа да чуе шума от отварянето на вратата.
– Good evening1, мистър Хенри! – поздравих го аз, сякаш се бях разделил с него едвам през вчерашния ден. – Ще бъде ли подготвена скоро новата карабина?
При тези думи аз седнах на края на струга, както бях правил това постоянно преди. Той скочи от стола си, гледа ме известно време втренчено като зашеметен и след това извика радостно:
– Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?!
После остарелият Хенри ме сграбчи в обятията си и по този начин ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.
– Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – запитах го аз, откакто се бе поуспокоил.
– Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се приказва за тебе. Обесник подобен! Станал си уестман2 и половина! Мистър Уайт, инженерът от прилежащата до вас група, беше първият човек, който донесе вести за тебе; би трябвало да ти кажа, че единствено те хвалеше. Но ореолът ти беше основан от Винету.
– Как по този начин?
– Просто ми описа всичко – всичко!
– Разказал ли ти е! Та белким Винету е бил тук?
– Разбира се, че беше тук!
– Но по кое време?
– Преди три дни. Разказвал си му за мене, за мене и за остарелия Мечкоубиец, и като минавал през Сент Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, каквото сте претърпели и направили. Знам за остарелия бизон, за гризли3 и по този начин нататък! Дори си получил правата и властта на водач!
Хенри продължи да приказва в този дух много време и аз направих няколко напразни опита да го прекъсна. Той ме прегръщаше непрекъснато и се радваше ужасно доста, че е бил повода да отида в Дивия запад. Най-сетне съумях да го накарам да ми опише какво знаеше от Винету за преследването на Сантър.
Престъпникът пътувал с кануто толкоз бързо, че съумял да стигне до устието на южния приток по едно и също време с търговците, макар че те бяха напуснали селото на Тангуа доста по-рано. Понеже бил заставен да се откаже от златото на Винету, той се стремял по всевъзможен метод да се добере до нужните му парични средства. Търговците със своите артикули му били добре пристигнали. Сантър прострелял нищо неподозиращите хора евентуално из засада. После си плюл на петите дружно с мулетата им. Всичко това Винету схванал от следите, които били оставени на това място.
Убиецът се бил нагърбил с нелека задача, тъй като не е елементарна работа да преведеш сам толкоз товарни животни през саваната. Подобно нещо е обвързвано с огромни компликации. Освен това Сантър трябвало да бърза, тъй като знаел, че е преследван.
За злощастие на апача, настъпили няколко дъждовни дни и всички следи били заличени, тъй че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал към този момент единствено на догатки и калкулации. Вероятно било Сантър да посети някое от близките поселища, с цел да продаде заграбената плячка, и ето за какво апачът нямал различен избор, с изключение на да обиколи всички тези селища едно след друго.
Едва след няколко дни на безплодно търсене той попаднал още веднъж на следите му във факторията4 на Гейтър. Сантър бил ходил там, продал всичко, купил прекрасен кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на изток. Винету наредил на съпътстващите го апачи да се върнат в родните си земи, тъй като единствено щели да му пречат, и траял преследването самичък. Имал задоволително златни зърна у себе си, с цел да може да живее по-дълго време на изток... Вождът не изгубил дирите на Сантър от факторията, а ги наблюдавал в усилена езда чак до Сент Луис. Оттук Сантър се бил отправил към Ню Орлиънс. Бързината, с която се движел Винету, била повода да дойде преди мене в Сент Луис. Заръчал на Хенри да ми каже, в случай че желая, да го вървя след към Ню Орлиънс, само че не ме съветвал да подхващам това пътешестване заради възходящата неустановеност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война5. Винету беше добавил още, че във всички случаи ще остави по-късно уведомление при мистър Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря.
Какво трябваше да направя? Да очаквам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже по кое време щеше да дойде уведомление от Винету. Да го вървя след в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да правя това. Като германец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах желание ненужно да си навличам съмнението на робовладелците и да се посрамвам на затруднения, чийто излаз не можеше да се планува. Да се върна при родителите си в моето родно място, които се нуждаеха от поддръжка? Това беше може би най-разумното. Но...
Карабината „ Хенри “
Обстоятелствата ми постановиха да се разделя с Винету, тъй като той трябваше да преследва килъра Сантър, само че тогава аз даже не подозирах, че ще изминат месеци, до момента в който видя още веднъж моя червенокож другар и кръвен брат. И това стана по този начин, тъй като събитията се развиха по напълно различен метод, в сравнение с бях очаквал.
Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз, стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, именуван от Винету Боксо де Начиточес. Тук чакахме да заварим някого от апачите, само че за жалост, тази вяра остана безрезултатна. Вместо упования делегат намерихме на уговореното място труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно съумях да науча, че са били убити от Сантър.
Тъй като не намерихме никакъв знак от апача, не знаехме къде се намира, и затова не можехме да го последваме. Ето за какво се отправихме към Арканзас, с цел да се доберем по най-краткия път до Сент Луис. Искрено съжалявах, че няма да се видя с приятеля си, само че с нищо не можех да трансформира нещата...
След дълго пътешестване една вечер се озовахме в Сент Луис. Първата ми работа беше да посетя моя остарял прочут мистър Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не можа да чуе шума от отварянето на вратата.
– Good evening1, мистър Хенри! – поздравих го аз, сякаш се бях разделил с него едвам през вчерашния ден. – Ще бъде ли подготвена скоро новата карабина?
При тези думи аз седнах на края на струга, както бях правил това постоянно преди. Той скочи от стола си, гледа ме известно време втренчено като зашеметен и след това извика радостно:
– Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?!
После остарелият Хенри ме сграбчи в обятията си и по този начин ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.
– Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – запитах го аз, откакто се бе поуспокоил.
– Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се приказва за тебе. Обесник подобен! Станал си уестман2 и половина! Мистър Уайт, инженерът от прилежащата до вас група, беше първият човек, който донесе вести за тебе; би трябвало да ти кажа, че единствено те хвалеше. Но ореолът ти беше основан от Винету.
– Как по този начин?
– Просто ми описа всичко – всичко!
– Разказал ли ти е! Та белким Винету е бил тук?
– Разбира се, че беше тук!
– Но по кое време?
– Преди три дни. Разказвал си му за мене, за мене и за остарелия Мечкоубиец, и като минавал през Сент Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, каквото сте претърпели и направили. Знам за остарелия бизон, за гризли3 и по този начин нататък! Дори си получил правата и властта на водач!
Хенри продължи да приказва в този дух много време и аз направих няколко напразни опита да го прекъсна. Той ме прегръщаше непрекъснато и се радваше ужасно доста, че е бил повода да отида в Дивия запад. Най-сетне съумях да го накарам да ми опише какво знаеше от Винету за преследването на Сантър.
Престъпникът пътувал с кануто толкоз бързо, че съумял да стигне до устието на южния приток по едно и също време с търговците, макар че те бяха напуснали селото на Тангуа доста по-рано. Понеже бил заставен да се откаже от златото на Винету, той се стремял по всевъзможен метод да се добере до нужните му парични средства. Търговците със своите артикули му били добре пристигнали. Сантър прострелял нищо неподозиращите хора евентуално из засада. После си плюл на петите дружно с мулетата им. Всичко това Винету схванал от следите, които били оставени на това място.
Убиецът се бил нагърбил с нелека задача, тъй като не е елементарна работа да преведеш сам толкоз товарни животни през саваната. Подобно нещо е обвързвано с огромни компликации. Освен това Сантър трябвало да бърза, тъй като знаел, че е преследван.
За злощастие на апача, настъпили няколко дъждовни дни и всички следи били заличени, тъй че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал към този момент единствено на догатки и калкулации. Вероятно било Сантър да посети някое от близките поселища, с цел да продаде заграбената плячка, и ето за какво апачът нямал различен избор, с изключение на да обиколи всички тези селища едно след друго.
Едва след няколко дни на безплодно търсене той попаднал още веднъж на следите му във факторията4 на Гейтър. Сантър бил ходил там, продал всичко, купил прекрасен кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на изток. Винету наредил на съпътстващите го апачи да се върнат в родните си земи, тъй като единствено щели да му пречат, и траял преследването самичък. Имал задоволително златни зърна у себе си, с цел да може да живее по-дълго време на изток... Вождът не изгубил дирите на Сантър от факторията, а ги наблюдавал в усилена езда чак до Сент Луис. Оттук Сантър се бил отправил към Ню Орлиънс. Бързината, с която се движел Винету, била повода да дойде преди мене в Сент Луис. Заръчал на Хенри да ми каже, в случай че желая, да го вървя след към Ню Орлиънс, само че не ме съветвал да подхващам това пътешестване заради възходящата неустановеност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война5. Винету беше добавил още, че във всички случаи ще остави по-късно уведомление при мистър Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря.
Какво трябваше да направя? Да очаквам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже по кое време щеше да дойде уведомление от Винету. Да го вървя след в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да правя това. Като германец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах желание ненужно да си навличам съмнението на робовладелците и да се посрамвам на затруднения, чийто излаз не можеше да се планува. Да се върна при родителите си в моето родно място, които се нуждаеха от поддръжка? Това беше може би най-разумното. Но...
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ