Андрей Фурсов анализира инвазията на "бежанци" в Европа
Преди 100 години Освалд Шпенглер разгласява своята популярна книга „ Залезът на западния свят ", по-известна като „ Залезът на Европа ". Шпенглер реагира на крушението в хода и вследствие на Първата международна война на това, което Карл Полани назовава „ цивилизацията на XIX век ". Сега ние знаем, че през 1918 година този залез единствено стартира. Неговите по-нататъшни моменти стават:
- 1945 година, когато Европа престава да играе ролята на геополитически и геостратегически индивид и се оказва поделена на зони на въздействие, както в миналото предизвестява Наполеон, сред Русия и Съединени американски щати.
- 1968 година, когато така наречен студентска гражданска война, а по-точно това, което се крие под нея, нанася заплашителен удар по запазването на европейските полезности, внезапно ускорявайки процеса на американизация, деевропеизация на Европа и превръщането на Запада в Постзапада.
Финална точка като огромно и мръсно леке слага по този начин наречената миграционна рецесия от 2015 година „ Така наречената ", тъй като, съгласно редица специалисти, тя в доста степен наподобява на добре планувана и готова мрежова военно-политическа интервенция, комбинираща провеждането на незаконни интервенции в региона на операцията на човешките потоци, стратегическите връзки, едрата логистика и несъмнено, психическите (психоисторическите) акции с нанасянето на мощни психоудари. Целта на въпросната интервенция е основаването на управляем безпорядък. Средството е образуване на широкомащабни, невиждани от времената на Втората международна война потоци бежанци и незаконни мигранти. Управляемият безпорядък в тази ситуация бие по евробюрокрацията - деморализира я, по Евросъюза - демонстрирайки цялостната политическа импотентност на неговото управление. Признанието за това не се забави. Така на 2 септември 2015 година министърът на външните работи на Словакия Мирослав Лайчак след съвещанието на държавното управление на страната призна, че Шенгенската зона в действителност е престанала да съществува поради всеобщия напор на бежанци от Близкия изток и Северна Африка. През септември 2015 година броят им бе повече от половин милион души, устремили се не по този начин, както се случва с хората, бягащи от преследвания, беди и гибел, а натам „ където е чисто и ярко " - в страни с оптимално високи държавни помощи: Германия и Швеция, в най-лошия случай Франция или Италия.
На 17 септември 2015 година формалният представител на МВФ Джери Райс оцени обстановката в Европа като „ филантропична рецесия в нечуван мащаб ". И въпреки, дублирам, в този миг в Европа към този момент да имаше към половин милион бежанци, европейските управляващи бяха обзети от подобен боязън, че им се привидяха 30-35 милиона в близко време (речта на външния министър на Унгария от 19 септември). Впрочем, имаше от какво да се опасяват - по този начин наречените бежанци, огромна част от които са млади, здрави мъже, нямаха желание нито да работят, нито да се асимилират. Те желаеха едно - да живеят на помощи, без да работят. По този метод може да се приказва за нова вълна преселение на народите от Юг на Север - за заселването на Европа от непознати в етническо, културно-религиозно и расово отношение маси - противоположна Реконкиста. Тези маси явно са настроени да осъществят криминално-паразитно асимилиране на зоната на обитаване на сития, рабски, изгубил и полезности и воля за опозиция бял европейски човек. С какво той, приучен на улеснение и толерастия може да противостои на обществените хищници, обединено (организирано) в етнически банди?
Разгръщането на миграционната рецесия образно показва не просто неподготвеността, а неспособността на западноевропейците да се опълчват на непознатия и непознатото, само че даже и да се защитят от него, да запазят достолепие при конфликта си с него. В този смисъл това е края на залеза на Европа, финалът, който Шпенглер не е можел и да сънува. Авторът на „ Залеза на Западния свят " при целия си скептицизъм се отнася към това потомство немци и европейци, които са подготвени да се изправят, да одобряват провокациите, а не да кътат затлъстели тела в комфорта.
Миграционната рецесия е явлението, през чиято призма като през голяма лута може да се прегледат значително от значимите трендове за развиването на Европа освен през XXI век, само че и през миналия ХХ - точно в него е сварена тази каша, която ние и нашите деца, а най-вероятно и внуци ще би трябвало да гребем през XXI в. Тази рецесия е „ моментът на истината " от залеза на Европа, на западния свят, неговото преобразяване в Постзапад. Историческите влакна се точат от миграционната рецесия към предишното и с цел да се схванат и тя, и залезът, би трябвало да погледнем на Втората международна война и късния Рим и актуалната постзападна просвета и класовите корени на неолибералната контрареволюция и глобализация - единствено по този начин може да се подреди пъзела, да се открият аргументите за случилото се и те да се нарекат със личните им имена.
Да, през днешния ден ние виждаме края на залеза, тъй като става дума за етнокултурното и расово заместване на белите европейци, изтласкването им от историята. Френският мъдрец Рено Камю по този начин и назовава този развой: „ le grand remplacement " - „ Голямото заместване ". Излиза ли по този начин, че Шпенглер е бил прав, говорейки, че XXI век ще бъде последния за Европа? Финалът ще получи още по-окончателни черти, тъй като цялата обстановка е предизвикана от управлението на стопански най-силната страна на Европа - Германия. Спусък стана новогодишното обръщение на 31 декември 2014 година на „ положителната баба " Ангела Меркел, която в действителност предложения мигрантите в Германия. През май 2015 година още един добряга на непозната сметка, министърът на вътрешните работи Томас де Мезиер съобщи в Берлин, че Германия е подготвена да одобри 450 хиляди бежанци. Още на идващия месец тълпи мигранти се втурнаха в Германия и скоро на немците им се наложи да усилят броя до 800 хиляди Започна рецесия, освен това освен немска, само че и европейска. Докато елементарните немци, италианци и гърци проклинаха Меркел, европейските, а по-точно атлантистките издания я покриха с похвали. Самата Меркел в разгара на рецесията през септември 2015 година мислеше не за нейното решение, не за германците, а за друго: тя се обърна към Марк Зукерберг с молба да приключи по някакъв метод рецензията към нея от жителите на Германия във „ Facebook ". Зукерберг отговори, че работи над това. А за какво му е да не работи над това? Съединени американски щати се радват на отслабването на Евросъюза, а точно по този начин влияе миграционната рецесия на това неорганично обучение.
Да запомним това новогодишно обръщение от последния ден на 2014 година и да се отправим към нещо от преди 40 години, през 1973 година когато външно нищо не предвещаваше настъпващите беди. Наистина, свършваше „ щастливото тридесетилетие " от 1945 до 1975 година само че малко на брой мислеха, че то завършва: множеството, като обхванати от синдрома на Сидоний Аполинарий живяха с инерцията от 50-те и 60-те години. Знаците, предизвестията за това не бяха забелязвани от никого.
Почти от никого. Но не и от всеки.
През 1973 година е оповестен романа на френския публицист и странник Жан Распай „ Лагерът на светците " ( " Le Camp des saints " ). Той бързо се трансформира в бестселър. В романа се разказва всеобщата миграция от Третия свят, която обгръща Европа и изключително Франция. В характерен спусък на лавинообразната миграцията се трансформира изказване на белгийското държавно управление, че е готово да одобри нуждаещите се деца от Третия свят. Подобно на „ баба Меркел ". В романа белгийската самодейност също предизвика рецесия. Нейното начало става събитие в Калкута, където тълпи майките разрушават вратите на белгийското консулство портата, стъпкват консула и желаят неотложно изпращане на децата им в Европа. Белгийците се пробват да се върнат обратно, само че е прекомерно късно. Скоро у индийската навалица се появява лидер-месия, противен и недъгав, който кани всички да плават в лодки до Европа и да осъществят мирното и завладяване - никой не би посмял да стреля по дами и деца. И ето, че армадата плува - дълго време. Накрая, след доста месеци на пътешестване, тя доближава покрай южното крайбрежие на Франция. Повечето поданици на региона, в който се намират мигрантите, са ужасени. Някои хора обаче са щастливи.
В романа има следния епизод. Стар висококвалифициран професор в къщата си слуша Моцарт тъкмо сега на акостирането на пришълците. Местното население бяга, а професорът счита, че е оставен самичък. В този миг в къщата му нахлува младо хипи-французин и стартира да се подиграват на стареца, казвайки, че с неговото време, с неговата просвета и с неговата страна се е свършило, и стартира да хвали новата страна, която ще се сътвори на мястото на Франция от новодошлите от Третия свят и от такива французи като него - студенти-хипи. Професорът не спори с нахлулия: " Да, това че моят свят не ще доживее до сутринта е повече от евентуално, само че аз имам желание да се насладите изцяло последните си мигове. С тези думи той изважда револвера си и убива наглеца.
Междувременно, изправени пред мирната, ненасилствена атака на мигрантите, всички държавни структури на Франция се оказват безпомощни. Нито политиците, нито военните не желаят да поемат отговорността за безапелационното и принудително разрешаване на казуса - и друго няма. В същото време известните медийни фигури приветстват идващите хора и изискват управляващите да ги одобряват. Романът приключва с това, че Франция капитулира, поема пристигналия един милион и е ясно коя е авторската позиция: допускането на пришълците, на непознатите значи заличаване на французите, на тяхната просвета и морал.
Независимо от обстоятелството, че книгата на Распай започва като бестселър, доста бързо поражда скрит план за безмълвие. Фактът, че „ Лагерът на светците " е преведен на няколко европейски езика и през 2006 година е публикуван 500 хиляди екземпляра в Европа - това е заслуга на антиимиграционните организации, които заплащат за обявата.
През 1985 Распай се завръща в тематиката за миграцията в публикация, написана за Списание „ Фигаро " в съавторство с уважавания демограф Жан-Фернанд Дюмон. Статията „ Ще бъде ли Франция френска през 2015 година? " е отпечатана на първата страница и е съпроводена от рисунка: Мариана (националният знак на Франция) в бурка. Авторите на публикацията пишат, че в бъдеще растежът на неевропейското население съставлява опасност за френските полезности и просвета.
Върху Распай и неговият съавтор се изсипва дъжд от рецензии на угрижен мишкарник от държавни чиновници и платени учени. Жоржина Дуфуа, министър на публичните въпроси, назовава публикацията „ ехтене на нацистките теории ", министърът на културата Жак Ланг дефинира публикацията като „ неуместна гротеска " и упреква „ Фигаро ", че е орган на расистка агитация. Тогавашният френски министър председател Лоран Фабиюс не намира нищо по-добро, в сравнение с да се стартира бързо да убеждава всички, че имигрантите способстват доста за благосъстоянието на Франция - и в реалност Распай и Дюмон не пишат за баналните неща като благосъстоянието, а за нещо доста по-сериозно.
Критиците на публикацията, осъзнавайки, че аргументът им е от прочувствен и агитационен, се пробваха да противодействат с нещо действително, само че това не излезе нищо. Същият Дуфуа се опита да опровергае оценката на Распай и Дюмон, че всяка година във Франция идват по 59 000 мигранти и се излага. Статистиката за 1989 година дава още по-голяма цифра - 62 000. Времето демонстрира правилността на писателя и демографа: през 2006 година Франция е приела 193 000 мигранти, през 2013 година - към този момент 235 хиляди.
През същата 1985 година, в предговора към повторното издаване на „ Лагерът на светците " Распай написа, че неговите прогнози за гибелта на западната цивилизация се оказват верни. Той отнася до този необичаен, измиращ вид висококултурни и притежаващи цивилизационно и етнорасово схващане европейци, които помнят предизвестието на Стефан Цвайг: всичко, което обичате, даже и в случай че става дума за най-великата цивилизация на историята, може да бъде сметено и унищожено от тези, които не са почтени на него. Тоест от нападателните непознати, допълням аз.
През юни 1991 година 66-годишният публицист разгласява във вестник „ Фигаро " публикацията „ Родината, предадена от републиката ". Международната лига против расизма и антисемитизма се опита да го осъди, само че съдът отхвърли делото.
Символно е, че в един ден през 2001 година в 4 часа сутринта на южното крайбрежие на Франция идва лодка с 1500 кюрдски бежанци от Ирак. След като дебаркират, кюрдите се втурват да чукат на вратите на локалните поданици, с цел да ги пуснат. Всичко това се случва единствено на 50 метра от къщата, където през 1972 година в границите на 18 месеца, Распай написа своя оракулски разказ. Настоящата европейска действителност освен, че подхожда на пророчеството, само че в доста връзки го преизпълнява.
И финален щрих. След оставката на известния антикомунистически и антисъветски шеф (1970-1981) на френските секрети служби SDECE Александър де Маранш изтече информация, че в средата на 70-те години е взел участие в секрети договаряния с представители на Западна Европа с краля на Мароко Хасан II. Говорили са точно за тунел под Гибралтарския пролив, която да улесни пътуването на имигрантите от Северна и Черна Африка към Европа. Преговорите не водят до нищо, нищо не се построяват, само че все пак мигрантите на границата сред XX-XXI век. „ наводняват " Европа и без тунел. А в Европа не се вижда Ян Собиески, с цел да прогони турците от стените на Виена, както през 1683 година В този подтекст, обаче, това, което е значимо е друго: през 70-те години мощните на мира към този момент възнамеряват миграционния поток от Третия свят към Европа.
Защо? И единствено в стопанската система ли е въпроса?
Икономическата нужда от мигранти поражда в Европа след Втората международна война. По-специално, във Англия Законът за имиграцията е признат през 1948 година и същата година в страната на кораба „ Уиндръш " идват първите мигранти от Западна Индия. Процесът върви последователно и никой или съвсем никой не допуска какво ще стане. А през 60-те години се обяснява, че не се знае по какъв начин да се реши въпросът - английското държавно управление просто не знае какво да прави с миграцията. Към края на 60-те години обстановката се изостря дотолкоз, че през април 1968 година 75% от всички британци се изричат за усилване на контрола над миграцията, а скоро цифрата доближава до 83%. На 29 април 1968 година, реагирайки на настроенията на съгражданите си, министърът на защитата в сенчестото държавно управление на консерваторите Джон Енох Пауъл (1912-1998) произнася популярната си тирада „ Реки от кръв ". В нея той много внезапно се изрича по въпроса за миграцията, отбелязвайки заплахата от приемането в страната на „ петдесет хиляди чужденци всяка година ". „ Когато виждам в бъдещето, мрачни интуиции ме обгръщат и като Вергилий виждам Тибър, цялостен с кръв ". 74% от британците поддържат позицията на Пауъл. Но все пак министър председателят в сянка Едуард Хит незабавно годи Пауъл от кабинета, получавайки за това наказание от страна на 69% от британците.
Според аналитиците Пауъл е имал всички шансове да изтласка Хит, да стане водач на консерваторите и в вероятност да завоюва изборите. В подобен случай политическата кариера на Маргарет Тачър щеше да е друга. Разчистват ѝ мястото, очиствайки Хит благодарение на смъртоносен компромат, Пауъл, очистен от Хит като съперник, е чист от компромати.
През 70-те и изключително през 80-те години на предишния век, при Тачър мигрантите във Англия стават толкоз доста, че политиката за понижаване на техния брой, при опазване на съществуващия политически режим в страната става невъзможна: точката на връщане е пресечена и това е едно от „ достиженията " на Тачър. Именно в годините на нейното царуване, както отбелязва Андрю Норман Уилсън, създател на трилогия за английската история от XIX-XX век („ Викторианците ", „ След викторианците ", „ Нашето време " ), Англия престана да бъде дом на някого и стана „ къща за никой ".
През 80-те и 90-те години миграцията към Англия се разпростира под знамето на мултикултурализма. Правителството на Тони Блеър (от 1997 г.) е изключително ревниво да отвори необятно вратата за мигрантите. Според наблюдаващи, огромна и доста злокобна роля в това играе министърът на убежището и имиграцията Барбара Рош. Посочвайки като образец своето еврейско семейство, той се мести във Англия през XIX век., тя се пробва да убеди всички, че миграцията не е нищо ново, че Англия постоянно е била страна на имигранти, като да вземем за пример норманите, които я завземат след борбата при Хейстингс през 1066 г.;
Това, несъмнено, е неистина: норманите през XI век. възлизат на 5% от популацията на Англия, до момента в който съгласно преброяването на популацията на Англия и Уелс от 2002 година бялото население от Лондон ще бъде малцинство, а мюсюлманското население на страната ще се удвои през идващите 10-15 години. Според преброяването през 2012 година единствено 44,9% от жителите на Лондон са се разпознали като бели британци, а броят на британците, живеещи в страната, само че родени отвън нея, е повишен с 3 млн. През 2014 година дамите, родени отвън Англия, обезпечава 27% от новородените в Англия и Уелс. При 33% от децата минимум един родител е преселник. Изненадващо ли е, че в Англия броят на последователите на християнството понижава с най-бързи темпове? Освен това норманите в расово и религиозно отношение не се разграничават от по-голямата част от жителите на острова.
Разбира се, всичко това не са причини за Барбара Рош: тя като демагог откъжда, че даже споменаването на имиграционната политика, да не приказваме за дебата по този въпрос е демонстрация на расизъм, а всички терзания във връзка с миграцията са расизъм, фашизъм и ислямофобия. И това макар обстоятелството, че като цяло белите английски третират мигрантите много толерантно или, в случай че използваме мерзкия термин - „ толерантно ". Обръщам внимание на агресивността на последователите на мултикултурализма и отсъствието на приемливост у тях, към която те по този начин обичат да приканват. Често те блокират, пресичат опитите даже неутрално, умерено да се разискват проблемите, квалифицирайки ги като расизъм, нацизъм, ксенофобия и... назадничавост.
Сегашната обстановка в Обединеното кралство е следната: в 23 от 33-те квартали на Лондон белите са се трансформирали в малцинство, а държавното управление и медиите горещо приветстват този факт - не по-малко горещо, в сравнение с гей браковете. Броят на тези, които се дефинират като християни, е понижа от 72% до 59% (тоест от 37 милиона до 32 милиона), а броят на мюсюлманите се е нараснал от милион и половина на близо три. Привидно съответствие не наподобява заплашително. Според специалистите обаче цифрите не регистрират незаконните мигранти. Освен това въпросът не е до количество, защото мюсюлманите са доста по-активни в своята религия, по-добре проведени и готови са за съществени спорове. Също по този начин, поради страха, а също по този начин и в сходство с логиката на толерантността и мултикултурализма, управляващите като предписание взимат страната на мюсюлманите. В своята подготвеност да умиротворяват (терминът „ appeasement " в миналото е бил употребен, с цел да се опише политиката Чембърлейн към Хитлер - в името на мира на всяка цена), английските управляващи са подготвени да се забранят носенето на кръстчета измежду учениците и коледните елхички, с цел да не се наскърбяват религиозните усеща на мюсюлманите. Има и просто крещящи случаи. Ще показва два от тях.
Първи случай. През 2009 година, след завръщането си от Афганистан, Кралският британски полк организира церемониал в Лутън. Много локални бели британци (белите сформират 45% от жителите на Лутън) излязоха да приветстват военните. В същото време членовете на ислямистката група „ Ал Мухаджиун " мощно стачкуваха, наричайки бойците „ убийци ", „ убийци на деца " и други Когато белите британци се пробваха да успокоят ислямистите, полицията се втурна да спасят последните, заплашвайки белите с арест. В отговор последните вземат решение да основат група, наречена Английската отбранителна лига (English Defence League), която от няколко години провежда митинги против насилствените дейности на ислямистите. Полицията, по предписание, в никакъв случай не е взела страната на Лигата, не реагира на ислямистките офанзиви против членовете на Лигата, няколко пъти арестува водача им Томи Робинсън и по-късно го изпраща в пандиза.
Вторият случай. През януари 2011 година в съда в Лондон съдят тайфа от деветима пакистанци и двама имигранти от Северна Африка, които в Оксфордшир няколко години са отвличали, изнасилвали и продавали 11-15-годишни девойки като полови плебеи. Повечето от девойките са бели британки. Разследването демонстрира, че бандитите са работили в цялостно сходство с характерните за исляма възгледи за това по какъв начин да се третират дамите и децата на немюсюлманите.
Пресата, която покриваше двора, не смееше да написа за членове на бандата като за мюсюлмани, тя лицемерно написа за „ азиатците ". Въпреки това, освен публицистите, акцентира Дъглас Мъри, създател на книгата „ Странната гибел на Европа ", само че даже и полицията и съдиите се държат по този начин, все едно работата им е да бъдат медиатори сред обстоятелствата и обществото. По сходен метод в сходни случаи пресата се държи в съвсем всички европейски страни. Например в Ротердам през 1997-2014 година е записана полова употреба на 1400 деца в мюсюлманските общности. Пресата и управляващите вършат всичко, с цел да заглушат абсурда. И единствено настойчивостта на публицистите, единствено на един-двама от тях, които не се опасяват нито от заканите на ислямистите, нито от демократичните обвинявания в „ професионален " или „ институционален " расизъм, заговорът е оголен.
/Поглед.инфо/
- 1945 година, когато Европа престава да играе ролята на геополитически и геостратегически индивид и се оказва поделена на зони на въздействие, както в миналото предизвестява Наполеон, сред Русия и Съединени американски щати.
- 1968 година, когато така наречен студентска гражданска война, а по-точно това, което се крие под нея, нанася заплашителен удар по запазването на европейските полезности, внезапно ускорявайки процеса на американизация, деевропеизация на Европа и превръщането на Запада в Постзапада.
Финална точка като огромно и мръсно леке слага по този начин наречената миграционна рецесия от 2015 година „ Така наречената ", тъй като, съгласно редица специалисти, тя в доста степен наподобява на добре планувана и готова мрежова военно-политическа интервенция, комбинираща провеждането на незаконни интервенции в региона на операцията на човешките потоци, стратегическите връзки, едрата логистика и несъмнено, психическите (психоисторическите) акции с нанасянето на мощни психоудари. Целта на въпросната интервенция е основаването на управляем безпорядък. Средството е образуване на широкомащабни, невиждани от времената на Втората международна война потоци бежанци и незаконни мигранти. Управляемият безпорядък в тази ситуация бие по евробюрокрацията - деморализира я, по Евросъюза - демонстрирайки цялостната политическа импотентност на неговото управление. Признанието за това не се забави. Така на 2 септември 2015 година министърът на външните работи на Словакия Мирослав Лайчак след съвещанието на държавното управление на страната призна, че Шенгенската зона в действителност е престанала да съществува поради всеобщия напор на бежанци от Близкия изток и Северна Африка. През септември 2015 година броят им бе повече от половин милион души, устремили се не по този начин, както се случва с хората, бягащи от преследвания, беди и гибел, а натам „ където е чисто и ярко " - в страни с оптимално високи държавни помощи: Германия и Швеция, в най-лошия случай Франция или Италия.
На 17 септември 2015 година формалният представител на МВФ Джери Райс оцени обстановката в Европа като „ филантропична рецесия в нечуван мащаб ". И въпреки, дублирам, в този миг в Европа към този момент да имаше към половин милион бежанци, европейските управляващи бяха обзети от подобен боязън, че им се привидяха 30-35 милиона в близко време (речта на външния министър на Унгария от 19 септември). Впрочем, имаше от какво да се опасяват - по този начин наречените бежанци, огромна част от които са млади, здрави мъже, нямаха желание нито да работят, нито да се асимилират. Те желаеха едно - да живеят на помощи, без да работят. По този метод може да се приказва за нова вълна преселение на народите от Юг на Север - за заселването на Европа от непознати в етническо, културно-религиозно и расово отношение маси - противоположна Реконкиста. Тези маси явно са настроени да осъществят криминално-паразитно асимилиране на зоната на обитаване на сития, рабски, изгубил и полезности и воля за опозиция бял европейски човек. С какво той, приучен на улеснение и толерастия може да противостои на обществените хищници, обединено (организирано) в етнически банди?
Разгръщането на миграционната рецесия образно показва не просто неподготвеността, а неспособността на западноевропейците да се опълчват на непознатия и непознатото, само че даже и да се защитят от него, да запазят достолепие при конфликта си с него. В този смисъл това е края на залеза на Европа, финалът, който Шпенглер не е можел и да сънува. Авторът на „ Залеза на Западния свят " при целия си скептицизъм се отнася към това потомство немци и европейци, които са подготвени да се изправят, да одобряват провокациите, а не да кътат затлъстели тела в комфорта.
Миграционната рецесия е явлението, през чиято призма като през голяма лута може да се прегледат значително от значимите трендове за развиването на Европа освен през XXI век, само че и през миналия ХХ - точно в него е сварена тази каша, която ние и нашите деца, а най-вероятно и внуци ще би трябвало да гребем през XXI в. Тази рецесия е „ моментът на истината " от залеза на Европа, на западния свят, неговото преобразяване в Постзапад. Историческите влакна се точат от миграционната рецесия към предишното и с цел да се схванат и тя, и залезът, би трябвало да погледнем на Втората международна война и късния Рим и актуалната постзападна просвета и класовите корени на неолибералната контрареволюция и глобализация - единствено по този начин може да се подреди пъзела, да се открият аргументите за случилото се и те да се нарекат със личните им имена.
Да, през днешния ден ние виждаме края на залеза, тъй като става дума за етнокултурното и расово заместване на белите европейци, изтласкването им от историята. Френският мъдрец Рено Камю по този начин и назовава този развой: „ le grand remplacement " - „ Голямото заместване ". Излиза ли по този начин, че Шпенглер е бил прав, говорейки, че XXI век ще бъде последния за Европа? Финалът ще получи още по-окончателни черти, тъй като цялата обстановка е предизвикана от управлението на стопански най-силната страна на Европа - Германия. Спусък стана новогодишното обръщение на 31 декември 2014 година на „ положителната баба " Ангела Меркел, която в действителност предложения мигрантите в Германия. През май 2015 година още един добряга на непозната сметка, министърът на вътрешните работи Томас де Мезиер съобщи в Берлин, че Германия е подготвена да одобри 450 хиляди бежанци. Още на идващия месец тълпи мигранти се втурнаха в Германия и скоро на немците им се наложи да усилят броя до 800 хиляди Започна рецесия, освен това освен немска, само че и европейска. Докато елементарните немци, италианци и гърци проклинаха Меркел, европейските, а по-точно атлантистките издания я покриха с похвали. Самата Меркел в разгара на рецесията през септември 2015 година мислеше не за нейното решение, не за германците, а за друго: тя се обърна към Марк Зукерберг с молба да приключи по някакъв метод рецензията към нея от жителите на Германия във „ Facebook ". Зукерберг отговори, че работи над това. А за какво му е да не работи над това? Съединени американски щати се радват на отслабването на Евросъюза, а точно по този начин влияе миграционната рецесия на това неорганично обучение.
Да запомним това новогодишно обръщение от последния ден на 2014 година и да се отправим към нещо от преди 40 години, през 1973 година когато външно нищо не предвещаваше настъпващите беди. Наистина, свършваше „ щастливото тридесетилетие " от 1945 до 1975 година само че малко на брой мислеха, че то завършва: множеството, като обхванати от синдрома на Сидоний Аполинарий живяха с инерцията от 50-те и 60-те години. Знаците, предизвестията за това не бяха забелязвани от никого.
Почти от никого. Но не и от всеки.
През 1973 година е оповестен романа на френския публицист и странник Жан Распай „ Лагерът на светците " ( " Le Camp des saints " ). Той бързо се трансформира в бестселър. В романа се разказва всеобщата миграция от Третия свят, която обгръща Европа и изключително Франция. В характерен спусък на лавинообразната миграцията се трансформира изказване на белгийското държавно управление, че е готово да одобри нуждаещите се деца от Третия свят. Подобно на „ баба Меркел ". В романа белгийската самодейност също предизвика рецесия. Нейното начало става събитие в Калкута, където тълпи майките разрушават вратите на белгийското консулство портата, стъпкват консула и желаят неотложно изпращане на децата им в Европа. Белгийците се пробват да се върнат обратно, само че е прекомерно късно. Скоро у индийската навалица се появява лидер-месия, противен и недъгав, който кани всички да плават в лодки до Европа и да осъществят мирното и завладяване - никой не би посмял да стреля по дами и деца. И ето, че армадата плува - дълго време. Накрая, след доста месеци на пътешестване, тя доближава покрай южното крайбрежие на Франция. Повечето поданици на региона, в който се намират мигрантите, са ужасени. Някои хора обаче са щастливи.
В романа има следния епизод. Стар висококвалифициран професор в къщата си слуша Моцарт тъкмо сега на акостирането на пришълците. Местното население бяга, а професорът счита, че е оставен самичък. В този миг в къщата му нахлува младо хипи-французин и стартира да се подиграват на стареца, казвайки, че с неговото време, с неговата просвета и с неговата страна се е свършило, и стартира да хвали новата страна, която ще се сътвори на мястото на Франция от новодошлите от Третия свят и от такива французи като него - студенти-хипи. Професорът не спори с нахлулия: " Да, това че моят свят не ще доживее до сутринта е повече от евентуално, само че аз имам желание да се насладите изцяло последните си мигове. С тези думи той изважда револвера си и убива наглеца.
Междувременно, изправени пред мирната, ненасилствена атака на мигрантите, всички държавни структури на Франция се оказват безпомощни. Нито политиците, нито военните не желаят да поемат отговорността за безапелационното и принудително разрешаване на казуса - и друго няма. В същото време известните медийни фигури приветстват идващите хора и изискват управляващите да ги одобряват. Романът приключва с това, че Франция капитулира, поема пристигналия един милион и е ясно коя е авторската позиция: допускането на пришълците, на непознатите значи заличаване на французите, на тяхната просвета и морал.
Независимо от обстоятелството, че книгата на Распай започва като бестселър, доста бързо поражда скрит план за безмълвие. Фактът, че „ Лагерът на светците " е преведен на няколко европейски езика и през 2006 година е публикуван 500 хиляди екземпляра в Европа - това е заслуга на антиимиграционните организации, които заплащат за обявата.
През 1985 Распай се завръща в тематиката за миграцията в публикация, написана за Списание „ Фигаро " в съавторство с уважавания демограф Жан-Фернанд Дюмон. Статията „ Ще бъде ли Франция френска през 2015 година? " е отпечатана на първата страница и е съпроводена от рисунка: Мариана (националният знак на Франция) в бурка. Авторите на публикацията пишат, че в бъдеще растежът на неевропейското население съставлява опасност за френските полезности и просвета.
Върху Распай и неговият съавтор се изсипва дъжд от рецензии на угрижен мишкарник от държавни чиновници и платени учени. Жоржина Дуфуа, министър на публичните въпроси, назовава публикацията „ ехтене на нацистките теории ", министърът на културата Жак Ланг дефинира публикацията като „ неуместна гротеска " и упреква „ Фигаро ", че е орган на расистка агитация. Тогавашният френски министър председател Лоран Фабиюс не намира нищо по-добро, в сравнение с да се стартира бързо да убеждава всички, че имигрантите способстват доста за благосъстоянието на Франция - и в реалност Распай и Дюмон не пишат за баналните неща като благосъстоянието, а за нещо доста по-сериозно.
Критиците на публикацията, осъзнавайки, че аргументът им е от прочувствен и агитационен, се пробваха да противодействат с нещо действително, само че това не излезе нищо. Същият Дуфуа се опита да опровергае оценката на Распай и Дюмон, че всяка година във Франция идват по 59 000 мигранти и се излага. Статистиката за 1989 година дава още по-голяма цифра - 62 000. Времето демонстрира правилността на писателя и демографа: през 2006 година Франция е приела 193 000 мигранти, през 2013 година - към този момент 235 хиляди.
През същата 1985 година, в предговора към повторното издаване на „ Лагерът на светците " Распай написа, че неговите прогнози за гибелта на западната цивилизация се оказват верни. Той отнася до този необичаен, измиращ вид висококултурни и притежаващи цивилизационно и етнорасово схващане европейци, които помнят предизвестието на Стефан Цвайг: всичко, което обичате, даже и в случай че става дума за най-великата цивилизация на историята, може да бъде сметено и унищожено от тези, които не са почтени на него. Тоест от нападателните непознати, допълням аз.
През юни 1991 година 66-годишният публицист разгласява във вестник „ Фигаро " публикацията „ Родината, предадена от републиката ". Международната лига против расизма и антисемитизма се опита да го осъди, само че съдът отхвърли делото.
Символно е, че в един ден през 2001 година в 4 часа сутринта на южното крайбрежие на Франция идва лодка с 1500 кюрдски бежанци от Ирак. След като дебаркират, кюрдите се втурват да чукат на вратите на локалните поданици, с цел да ги пуснат. Всичко това се случва единствено на 50 метра от къщата, където през 1972 година в границите на 18 месеца, Распай написа своя оракулски разказ. Настоящата европейска действителност освен, че подхожда на пророчеството, само че в доста връзки го преизпълнява.
И финален щрих. След оставката на известния антикомунистически и антисъветски шеф (1970-1981) на френските секрети служби SDECE Александър де Маранш изтече информация, че в средата на 70-те години е взел участие в секрети договаряния с представители на Западна Европа с краля на Мароко Хасан II. Говорили са точно за тунел под Гибралтарския пролив, която да улесни пътуването на имигрантите от Северна и Черна Африка към Европа. Преговорите не водят до нищо, нищо не се построяват, само че все пак мигрантите на границата сред XX-XXI век. „ наводняват " Европа и без тунел. А в Европа не се вижда Ян Собиески, с цел да прогони турците от стените на Виена, както през 1683 година В този подтекст, обаче, това, което е значимо е друго: през 70-те години мощните на мира към този момент възнамеряват миграционния поток от Третия свят към Европа.
Защо? И единствено в стопанската система ли е въпроса?
Икономическата нужда от мигранти поражда в Европа след Втората международна война. По-специално, във Англия Законът за имиграцията е признат през 1948 година и същата година в страната на кораба „ Уиндръш " идват първите мигранти от Западна Индия. Процесът върви последователно и никой или съвсем никой не допуска какво ще стане. А през 60-те години се обяснява, че не се знае по какъв начин да се реши въпросът - английското държавно управление просто не знае какво да прави с миграцията. Към края на 60-те години обстановката се изостря дотолкоз, че през април 1968 година 75% от всички британци се изричат за усилване на контрола над миграцията, а скоро цифрата доближава до 83%. На 29 април 1968 година, реагирайки на настроенията на съгражданите си, министърът на защитата в сенчестото държавно управление на консерваторите Джон Енох Пауъл (1912-1998) произнася популярната си тирада „ Реки от кръв ". В нея той много внезапно се изрича по въпроса за миграцията, отбелязвайки заплахата от приемането в страната на „ петдесет хиляди чужденци всяка година ". „ Когато виждам в бъдещето, мрачни интуиции ме обгръщат и като Вергилий виждам Тибър, цялостен с кръв ". 74% от британците поддържат позицията на Пауъл. Но все пак министър председателят в сянка Едуард Хит незабавно годи Пауъл от кабинета, получавайки за това наказание от страна на 69% от британците.
Според аналитиците Пауъл е имал всички шансове да изтласка Хит, да стане водач на консерваторите и в вероятност да завоюва изборите. В подобен случай политическата кариера на Маргарет Тачър щеше да е друга. Разчистват ѝ мястото, очиствайки Хит благодарение на смъртоносен компромат, Пауъл, очистен от Хит като съперник, е чист от компромати.
През 70-те и изключително през 80-те години на предишния век, при Тачър мигрантите във Англия стават толкоз доста, че политиката за понижаване на техния брой, при опазване на съществуващия политически режим в страната става невъзможна: точката на връщане е пресечена и това е едно от „ достиженията " на Тачър. Именно в годините на нейното царуване, както отбелязва Андрю Норман Уилсън, създател на трилогия за английската история от XIX-XX век („ Викторианците ", „ След викторианците ", „ Нашето време " ), Англия престана да бъде дом на някого и стана „ къща за никой ".
През 80-те и 90-те години миграцията към Англия се разпростира под знамето на мултикултурализма. Правителството на Тони Блеър (от 1997 г.) е изключително ревниво да отвори необятно вратата за мигрантите. Според наблюдаващи, огромна и доста злокобна роля в това играе министърът на убежището и имиграцията Барбара Рош. Посочвайки като образец своето еврейско семейство, той се мести във Англия през XIX век., тя се пробва да убеди всички, че миграцията не е нищо ново, че Англия постоянно е била страна на имигранти, като да вземем за пример норманите, които я завземат след борбата при Хейстингс през 1066 г.;
Това, несъмнено, е неистина: норманите през XI век. възлизат на 5% от популацията на Англия, до момента в който съгласно преброяването на популацията на Англия и Уелс от 2002 година бялото население от Лондон ще бъде малцинство, а мюсюлманското население на страната ще се удвои през идващите 10-15 години. Според преброяването през 2012 година единствено 44,9% от жителите на Лондон са се разпознали като бели британци, а броят на британците, живеещи в страната, само че родени отвън нея, е повишен с 3 млн. През 2014 година дамите, родени отвън Англия, обезпечава 27% от новородените в Англия и Уелс. При 33% от децата минимум един родител е преселник. Изненадващо ли е, че в Англия броят на последователите на християнството понижава с най-бързи темпове? Освен това норманите в расово и религиозно отношение не се разграничават от по-голямата част от жителите на острова.
Разбира се, всичко това не са причини за Барбара Рош: тя като демагог откъжда, че даже споменаването на имиграционната политика, да не приказваме за дебата по този въпрос е демонстрация на расизъм, а всички терзания във връзка с миграцията са расизъм, фашизъм и ислямофобия. И това макар обстоятелството, че като цяло белите английски третират мигрантите много толерантно или, в случай че използваме мерзкия термин - „ толерантно ". Обръщам внимание на агресивността на последователите на мултикултурализма и отсъствието на приемливост у тях, към която те по този начин обичат да приканват. Често те блокират, пресичат опитите даже неутрално, умерено да се разискват проблемите, квалифицирайки ги като расизъм, нацизъм, ксенофобия и... назадничавост.
Сегашната обстановка в Обединеното кралство е следната: в 23 от 33-те квартали на Лондон белите са се трансформирали в малцинство, а държавното управление и медиите горещо приветстват този факт - не по-малко горещо, в сравнение с гей браковете. Броят на тези, които се дефинират като християни, е понижа от 72% до 59% (тоест от 37 милиона до 32 милиона), а броят на мюсюлманите се е нараснал от милион и половина на близо три. Привидно съответствие не наподобява заплашително. Според специалистите обаче цифрите не регистрират незаконните мигранти. Освен това въпросът не е до количество, защото мюсюлманите са доста по-активни в своята религия, по-добре проведени и готови са за съществени спорове. Също по този начин, поради страха, а също по този начин и в сходство с логиката на толерантността и мултикултурализма, управляващите като предписание взимат страната на мюсюлманите. В своята подготвеност да умиротворяват (терминът „ appeasement " в миналото е бил употребен, с цел да се опише политиката Чембърлейн към Хитлер - в името на мира на всяка цена), английските управляващи са подготвени да се забранят носенето на кръстчета измежду учениците и коледните елхички, с цел да не се наскърбяват религиозните усеща на мюсюлманите. Има и просто крещящи случаи. Ще показва два от тях.
Първи случай. През 2009 година, след завръщането си от Афганистан, Кралският британски полк организира церемониал в Лутън. Много локални бели британци (белите сформират 45% от жителите на Лутън) излязоха да приветстват военните. В същото време членовете на ислямистката група „ Ал Мухаджиун " мощно стачкуваха, наричайки бойците „ убийци ", „ убийци на деца " и други Когато белите британци се пробваха да успокоят ислямистите, полицията се втурна да спасят последните, заплашвайки белите с арест. В отговор последните вземат решение да основат група, наречена Английската отбранителна лига (English Defence League), която от няколко години провежда митинги против насилствените дейности на ислямистите. Полицията, по предписание, в никакъв случай не е взела страната на Лигата, не реагира на ислямистките офанзиви против членовете на Лигата, няколко пъти арестува водача им Томи Робинсън и по-късно го изпраща в пандиза.
Вторият случай. През януари 2011 година в съда в Лондон съдят тайфа от деветима пакистанци и двама имигранти от Северна Африка, които в Оксфордшир няколко години са отвличали, изнасилвали и продавали 11-15-годишни девойки като полови плебеи. Повечето от девойките са бели британки. Разследването демонстрира, че бандитите са работили в цялостно сходство с характерните за исляма възгледи за това по какъв начин да се третират дамите и децата на немюсюлманите.
Пресата, която покриваше двора, не смееше да написа за членове на бандата като за мюсюлмани, тя лицемерно написа за „ азиатците ". Въпреки това, освен публицистите, акцентира Дъглас Мъри, създател на книгата „ Странната гибел на Европа ", само че даже и полицията и съдиите се държат по този начин, все едно работата им е да бъдат медиатори сред обстоятелствата и обществото. По сходен метод в сходни случаи пресата се държи в съвсем всички европейски страни. Например в Ротердам през 1997-2014 година е записана полова употреба на 1400 деца в мюсюлманските общности. Пресата и управляващите вършат всичко, с цел да заглушат абсурда. И единствено настойчивостта на публицистите, единствено на един-двама от тях, които не се опасяват нито от заканите на ислямистите, нито от демократичните обвинявания в „ професионален " или „ институционален " расизъм, заговорът е оголен.
/Поглед.инфо/
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ