Поетът Николай Милчев пред Фрог: 24 май е българската Голгота – нашата нежна Голгота
Преди десетина дни беше Великден. Христос възкръсна, като преди този момент самичък понесе кръста си към Голгота. По пътя си към Голгота обаче Господ се умори. Умори се, отпадна и кръстът беше повлечен от Симон Киринейски. Господ се умори от страдания и старания за нас, хората, и един човек му оказа помощ. Един човек оказа помощ на Христос по пътя му към небето.
24 май е българската Голгота – нашата нежна Голгота. На този ден най-крехките същества на света – буквите, по-крехки и от пух на глухарче, понасят тежестта и тъгите на духовното възкресение.
Тези букви си имат родители. И техните родители са светите братя Кирил и Методий. Тези букви си имат родственици – свети княз Борис Михаил, свети Наум, свети Климент, Сава, Ангеларий. Имат си и деца и внуци – Симеон Велики, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Паисий, Ботев, Вазов, Яворов.
Тези букви са нашето семейство, нашият дом, нашите невидими къщи. С тях думите ни летят към облаците и космоса, вървят по дъното на реки и океани и най-много – влизат и гледат душите ни.
Тези букви благославят хляба ни, отпиват с нас от чашата с вино, греят с цветовете на всички цветя по ливади и гори. С какъв брой доста цветове светят нашите букви!
Но тези букви най-много са зелени. Зелени като здравеца, който лекува; зелени като бръшляна, който се увива и пълзи към слънцето;зелени като копривата, която ядосана – може да жари.
Буквите са нашата пролет – пролетта на душите ни, пролетта на мисленето ни.
Когато доста от дълго време за пръв път на 24 май чух „ Върви, народе възродени “, аз престанах да вървя по улицата и момчешките ми обувки се издигнаха над земята. Превърнах се в малко кестенче – настръхнало и резедаво, в неспираща да трепти струна, тъй като усетих, че този химн е писмеността на звуците, писмеността на българските звуци от А до Я.
Знам, че когато Панайот Пипков написа музиката на „ Върви,народе възродени “, учениците му подават все нови и нови тебешири, тъй като песента го е изпреварвала, замайвала, бликала е, извирала е и тъй като вдъхновението е нямало край.
Не единствено Панайот Пипков е написал музиката на този български химн – музиката са я написали децата, учебното заведение, дъската, чиновете, река Осъм. И всички български реки.
Когато в дребното ловешко учебно заведение са се раждали нотите на тази ария, учебното заведение е замязяло на звездно небе от ноти. Заприличало е на градина с птици, които пеят с човешки гласове.
„ Върви, народе възродени “ – е написал Стоян Михайловски, тъй като тръгнеш ли един път с тази ария, връщане обратно няма. Защото възраждането значи възкресение.
Знам, че тези мои нестройни думи са толкоз прочувствени, че могат да вдигнат температура, да се разболеят от обич. Затова ще кажа и нещо друго за 24 май.
24 май е ден на вярата, на пролетта и духа, само че той е и нежелателен празник за мнозина. Този празник през днешния ден е по-силен с ехото си от минало великолепие, в сравнение с с неразбираемото си бъдеще. А бъдещето му е неразбираемо, тъй като с кожата си чувствам, че тези, които залагат на духа и науката, могат и да изгубят.
24 май е празник, сгънат в ъгъла, тъй като дипломите в България се купуват, а образованието не води към Върха; тъй като дипломите в България са титли, закачени по стените, а не изстрадани достояния.
24 май е под опасност, тъй като книгите от ден на ден значат имидж и реклама, а не орис, път и разум.
Празникът е под опасност, тъй като учебното заведение е от ден на ден реалити шоу, а не учебно заведение, тъй като езикът е език на трапезата, а не на високото в индивида, тъй като учителите са с пристегнати души и свити сърца, тъй като мозъкът изгуби борбата с тялото.
Защото в Храма влизат скъпи костюми и скъпи рокли, а не хора, изтощени от път и жадни за светлина. Защото 24 май стана всеки един ден и в никакъв случай тъкмо 24 май.
Накрая желая да напомня един чист и прекрасен обред – на 24 май облиците на светите братя се отрупват с венци и цветя – със здравец, с люляци, с лалета. Така правехме и ние в началното учебно заведение под Сър пазар в Ловеч. Кичехме портретите на Братята. И колкото и да се надигахме на пръсти, все не стигахме до главите им и до ореолите им.
И тогава учителите изнасяха чинове от класните стаи и ние стъпвахме на чиновете. И нататък всичко беше елементарно. И портретите грейваха в зеленина. Защото с цел да видиш какво е 24 май и да видиш отвъд 24 май, би трябвало да стъпиш на ученическия си чин.
Николай Милчев
24 май е българската Голгота – нашата нежна Голгота. На този ден най-крехките същества на света – буквите, по-крехки и от пух на глухарче, понасят тежестта и тъгите на духовното възкресение.
Тези букви си имат родители. И техните родители са светите братя Кирил и Методий. Тези букви си имат родственици – свети княз Борис Михаил, свети Наум, свети Климент, Сава, Ангеларий. Имат си и деца и внуци – Симеон Велики, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Паисий, Ботев, Вазов, Яворов.
Тези букви са нашето семейство, нашият дом, нашите невидими къщи. С тях думите ни летят към облаците и космоса, вървят по дъното на реки и океани и най-много – влизат и гледат душите ни.
Тези букви благославят хляба ни, отпиват с нас от чашата с вино, греят с цветовете на всички цветя по ливади и гори. С какъв брой доста цветове светят нашите букви!
Но тези букви най-много са зелени. Зелени като здравеца, който лекува; зелени като бръшляна, който се увива и пълзи към слънцето;зелени като копривата, която ядосана – може да жари.
Буквите са нашата пролет – пролетта на душите ни, пролетта на мисленето ни.
Когато доста от дълго време за пръв път на 24 май чух „ Върви, народе възродени “, аз престанах да вървя по улицата и момчешките ми обувки се издигнаха над земята. Превърнах се в малко кестенче – настръхнало и резедаво, в неспираща да трепти струна, тъй като усетих, че този химн е писмеността на звуците, писмеността на българските звуци от А до Я.
Знам, че когато Панайот Пипков написа музиката на „ Върви,народе възродени “, учениците му подават все нови и нови тебешири, тъй като песента го е изпреварвала, замайвала, бликала е, извирала е и тъй като вдъхновението е нямало край.
Не единствено Панайот Пипков е написал музиката на този български химн – музиката са я написали децата, учебното заведение, дъската, чиновете, река Осъм. И всички български реки.
Когато в дребното ловешко учебно заведение са се раждали нотите на тази ария, учебното заведение е замязяло на звездно небе от ноти. Заприличало е на градина с птици, които пеят с човешки гласове.
„ Върви, народе възродени “ – е написал Стоян Михайловски, тъй като тръгнеш ли един път с тази ария, връщане обратно няма. Защото възраждането значи възкресение.
Знам, че тези мои нестройни думи са толкоз прочувствени, че могат да вдигнат температура, да се разболеят от обич. Затова ще кажа и нещо друго за 24 май.
24 май е ден на вярата, на пролетта и духа, само че той е и нежелателен празник за мнозина. Този празник през днешния ден е по-силен с ехото си от минало великолепие, в сравнение с с неразбираемото си бъдеще. А бъдещето му е неразбираемо, тъй като с кожата си чувствам, че тези, които залагат на духа и науката, могат и да изгубят.
24 май е празник, сгънат в ъгъла, тъй като дипломите в България се купуват, а образованието не води към Върха; тъй като дипломите в България са титли, закачени по стените, а не изстрадани достояния.
24 май е под опасност, тъй като книгите от ден на ден значат имидж и реклама, а не орис, път и разум.
Празникът е под опасност, тъй като учебното заведение е от ден на ден реалити шоу, а не учебно заведение, тъй като езикът е език на трапезата, а не на високото в индивида, тъй като учителите са с пристегнати души и свити сърца, тъй като мозъкът изгуби борбата с тялото.
Защото в Храма влизат скъпи костюми и скъпи рокли, а не хора, изтощени от път и жадни за светлина. Защото 24 май стана всеки един ден и в никакъв случай тъкмо 24 май.
Накрая желая да напомня един чист и прекрасен обред – на 24 май облиците на светите братя се отрупват с венци и цветя – със здравец, с люляци, с лалета. Така правехме и ние в началното учебно заведение под Сър пазар в Ловеч. Кичехме портретите на Братята. И колкото и да се надигахме на пръсти, все не стигахме до главите им и до ореолите им.
И тогава учителите изнасяха чинове от класните стаи и ние стъпвахме на чиновете. И нататък всичко беше елементарно. И портретите грейваха в зеленина. Защото с цел да видиш какво е 24 май и да видиш отвъд 24 май, би трябвало да стъпиш на ученическия си чин.
Николай Милчев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ