Историята на инфлационните пари: от 1844 г. до Ричард Никсън
Преди да стартираме да приказваме за инфлационни пари, първо би трябвало да внесем изясненост по отношение на дефинициите, написа Аласдер Маклеод в нова публикация. Цикълът на икономическите действия не е търговски или бизнес цикъл, а кредитен. Той се предизвиква от банкирането с непълен запас и от банките, които заемат пари от депозитите. След това тези резултати се усещат от бизнеса, само че не той е първопричината за проблемите.
Съвременното банкиране стартира с Банковия закон от 1844 година в Англия, който разрешава банкирането с непълен запас. При него банките отпускат заеми като употребяват средствата от депозитите на клиентите си. Според закона, депозитите до поискване по своята същина са еквивалентни на това вложителят да даде средствата си като заем към банкера.
Той образува актуалното банкиране до ден сегашен и основава фундаментален проблем в стабилната парична система, основаваща се на златния стандарт, при която Bank of England, първият първообраз на актуалните централни банки, е имала право да емитира нови паундове единствено в случай че те са обезпечени от злато в запасите ѝ. При новата система банките към този момент могат да заемат средства, без да разчитат на междубанковото кредитиране или на заемите от централната банка.
Груповото мислене на банките и кредитният цикъл
Докато това, че една банка може да разшири счетоводния си баланс, фактът, че всички банки могат да създадат това, наподобява, е убягнал на законодателите през 1844 година След въвеждането на Банковия закон историята демонстрира, че експанзията на заема води до цикли на взривове и рецесии. Количеството на банковото кредитиране се дефинира от управлението на банката, като кредиторите се въздействат толкоз от груповата логика на психиката, колкото и от гледището си за риска.
Разбира се, увеличението на кредитирането раздува бизнес бранша, което поражда възприятие за подобряващи се условия в стопанската система. Това, от своя страна, усилва вярата на самите банкери в светлото бъдеще още повече. Затова им наподобява несъмнено и рационално да отпускат още повече заеми, без да усилват капитала на банката.
Печалбите им това порастват бързо, защото заемите са доста по-голям размер от личния капитал на банката. Тогава нормално банкерите стартират да мислят стратегически - те намаляват личния си марж на облагата (т.е. лихвата по кредитите), с цел да привлекат още повече клиенти. За да защитят доходността си, те изтеглят краткосрочни заеми, до момента в който отпускат дълготрайни такива, печелещи от възходящия надолнище на кривата на доходността.
Наличието на на ниска цена кредитиране подтиква бизнесите да подобрят личната си облага като усилят нивото на дълга по отношение на активите си посредством повече заети средства. Към този миг банките към този момент може да са основали чисти заеми, възлизащи на осем или 10 пъти размера на техния личен капитал. Това значи, че чиста рента по заемите от 2% основава рентабилност от 20% за акционерите в банката.
А откакто са залели корпоративните пазари с заем, банките насочват вниманието си и към други сегменти. Те финансират бизнеси в чужбина и стартират да се занимават със странични бизнеси. Пример от съвремието е Deutsche Bank, която стартира да се занимава несполучливо с капиталово банкиране. А кой може да не помни опита на Royal Bank of Scotland да наддава за ABN-Amro тъкмо в пика на последната рецесия?
Когато отчетните салда на банките се раздуят до няколко пъти техния личен капитал, банкерите към този момент отпускат заеми с прекомерно ниски лихви, които не могат да компенсират риска. Лошите заеми, които са разследване от техните нападателни решения, стартират да се материализират. Някоя банка може да продължи да намалява лихвата и да отпуска заеми, само че други ще спрат.
Краят на лесното финансиране може да бъде подбуден от разнообразни събития или просто от загуба на инерция в системата. Когато неприятните заеми стартират да оказват влияние, груповото мислене трансформира банкерите от алчни в уплашени за бизнеса. Първоначално те стопират да оферират циркулиращ заем. Но когато финансирането секне, направените по време на ниските лихви решения се разкриват като неправилни и действителните опасности пред вложенията се демонстрират. Заемите на междубанковите пазари пресъхват за банките с ниска известност и представителите на финансовия бранш стартират да натрупат загуби.
След това цикълът рухва в кредитна рецесия, защото се оказва, че доста от банките имат забележителен дял на неприятните заеми и са неплатежоспособни. Настъпва срив на бизнес интензивността. Изключително бързо всяка вяра, основана от паричната агресия, изчезва.
Преди появяването на централната банка като заемодател от последна инстанция, кредитният цикъл, разказан нагоре, сътвори нарицателни образци. Overend, Gurney and Company беше най-голямата дисконтова къща в света преди да изпадне в неликвидност. Когато железопътният балон се спука през 1866 година, тя банкрутира.
Лихвата по заемите се изстреля до 10% и доста други банки също банкрутираха. След това, през 1890 година, настъпи Берингсовата рецесия, кръстена на банката Barings от Лондон. Неправилните вложения в Аржентина доведоха банката на ръба на банкрута, а стопанската система на страната се срина, повличайки и Бразилия, в която по това време се е надувал обособен кредитен балон. В случая консорциум от други банки избавят Barings, а Нейтън Ротшилд отбелязва, че в случай че тя не е била подкрепена, цялата банкова система на Лоднон е щяла да се срине.
Именно при тази рецесия се заражда прецедентът централните банки да работят като заемодател от последна инстанция - нещо, което е планувано и промотирано от Уолтър Бейджхот. През XIX в. излиза наяве, че груповата логика на психиката на банкерите поражда повтарящи се цикли на взривове и рецесии. С времето представителите на бранша бързо не помнят предходните си неточности и слагат началото на нов цикъл.
Координираното увеличение на заема от страна на банките води до основаването на доста нови бизнеси внезапно. Затова процесът на креативно заличаване се трансформира от незабелязана мощ в постоянно предстоящ изчерпателен феномен. Следващото равнище на кредитна агресия към този момент е и световното и реализиране.
Възходът на централното банкиране
След Берингсовата рецесия от 1890 година се основава концепцията за заемодател от последна инстанция, който да е решение за всички хипотетични неточности на свободния пазар. Първоначално това значи една банка, определена от централната банка за неин представител, е надзиравала предлагането на банкноти и е координирала спасяването на друга финансова институция, която има усложнения. Все отново по времето на златния стандарт самите централни банки са били доста по-ограничени.
Такава е обстановката преди Първата международна война. Но даже и под златния стандарт се е следила забележителна инфлация на парите. Между 1850 и 1914 година златните ресурси нарастват от към 5 хиляди тона до 24 хиляди тона. Не всичко от тях е било парично злато, само че количеството от него, което се е употребило като пари, се е определяло от икономическите сътрудници, а не от паричните плановици, както е през днешния ден.
В този подтекст се основава Федералният запас през 1913 година След Първата международна война, той става мощна институция, ръководена от Бенджамин Стронг. Ранните години на Фед са доста динамични - поради инфлационното финансиране цените на едро се удвояват сред 1914 и 1920 година, до момента в който тези във Англия се срутват. Това е последвано от рецесията след войната и от безработицата в Обединеното кралство, която доближава 25% през 1921 година
Въпреки че Съединени американски щати остава на златния стандарт, Британия го лимитира, като се връща към него едвам през 1925 година А до момента в който политиците са изработвали цялостната тактика, паричните политики са оставени на централните банкери като Стронг във Федералния запас и Монтейг Норман в Bank of England. Техните връзки са най-голямото удостоверение за началото на колаборацията сред централните банкери в името на взаимната финансова непоклатимост.
В последна сметка, политиките на Стронг и увеличението на паричното предложение и кредитирането довеждат до Бурните 20-те години в Съединени американски щати. Те завършват внезапно с краха на фондовите тържища през октомври 1929 година, когато кредитният цикъл свършва. През този месец Dow се срутва с 35%, а Конгресът дава отговор със Закона за митата Смуут-Хоули на 30 октомври, който даже при приемането си е бил обсъждан като предсмъртното писмо на самоубиващата се американска стопанска система. До средата на 1932 година Dow Jones се срутва с 89%.
По това време банковият заем се срутва, а хиляди дребни банки банкрутират поради неприятните си заеми, изключително ориентирани към земеделския бранш, както и поради загубата на доверието от страна на вложителите.
Депресията от 30-те години оказва трайно въздействие върху политиките през идващите четири десетилетия. Но вместо да научат урока си, политиците удвояват напъните си в посока към кредитната инфлация. Кейнс утежнява още повече нещата, защото е бил последовател на дефицитното харчене от страна на държавните управления.
Печатането на долари продължава и по време на системата от Бретън-Уудс. Америка събира големи златни запаси - към 1957 година те са над 20 хиляди тона или една трета от изкопаното злато в света по това време. Тя решително е финансирала Първата корейска война, а по-късно и Виетнамската война посредством печатането на долари за експорт. Не е изненадващо, че това води до краха на лондонските златни запаси в края на 60-те и до затварянето на златния прозорец от президента Никсън през август 1971 година
След като доларът е освободен от дисциплината на златото, повтарящите се цикли на банков заем и подриване на цената на парите не престават необезпокоявани до ден сегашен. /money.bg
Съвременното банкиране стартира с Банковия закон от 1844 година в Англия, който разрешава банкирането с непълен запас. При него банките отпускат заеми като употребяват средствата от депозитите на клиентите си. Според закона, депозитите до поискване по своята същина са еквивалентни на това вложителят да даде средствата си като заем към банкера.
Той образува актуалното банкиране до ден сегашен и основава фундаментален проблем в стабилната парична система, основаваща се на златния стандарт, при която Bank of England, първият първообраз на актуалните централни банки, е имала право да емитира нови паундове единствено в случай че те са обезпечени от злато в запасите ѝ. При новата система банките към този момент могат да заемат средства, без да разчитат на междубанковото кредитиране или на заемите от централната банка.
Груповото мислене на банките и кредитният цикъл
Докато това, че една банка може да разшири счетоводния си баланс, фактът, че всички банки могат да създадат това, наподобява, е убягнал на законодателите през 1844 година След въвеждането на Банковия закон историята демонстрира, че експанзията на заема води до цикли на взривове и рецесии. Количеството на банковото кредитиране се дефинира от управлението на банката, като кредиторите се въздействат толкоз от груповата логика на психиката, колкото и от гледището си за риска.
Разбира се, увеличението на кредитирането раздува бизнес бранша, което поражда възприятие за подобряващи се условия в стопанската система. Това, от своя страна, усилва вярата на самите банкери в светлото бъдеще още повече. Затова им наподобява несъмнено и рационално да отпускат още повече заеми, без да усилват капитала на банката.
Печалбите им това порастват бързо, защото заемите са доста по-голям размер от личния капитал на банката. Тогава нормално банкерите стартират да мислят стратегически - те намаляват личния си марж на облагата (т.е. лихвата по кредитите), с цел да привлекат още повече клиенти. За да защитят доходността си, те изтеглят краткосрочни заеми, до момента в който отпускат дълготрайни такива, печелещи от възходящия надолнище на кривата на доходността.
Наличието на на ниска цена кредитиране подтиква бизнесите да подобрят личната си облага като усилят нивото на дълга по отношение на активите си посредством повече заети средства. Към този миг банките към този момент може да са основали чисти заеми, възлизащи на осем или 10 пъти размера на техния личен капитал. Това значи, че чиста рента по заемите от 2% основава рентабилност от 20% за акционерите в банката.
А откакто са залели корпоративните пазари с заем, банките насочват вниманието си и към други сегменти. Те финансират бизнеси в чужбина и стартират да се занимават със странични бизнеси. Пример от съвремието е Deutsche Bank, която стартира да се занимава несполучливо с капиталово банкиране. А кой може да не помни опита на Royal Bank of Scotland да наддава за ABN-Amro тъкмо в пика на последната рецесия?
Когато отчетните салда на банките се раздуят до няколко пъти техния личен капитал, банкерите към този момент отпускат заеми с прекомерно ниски лихви, които не могат да компенсират риска. Лошите заеми, които са разследване от техните нападателни решения, стартират да се материализират. Някоя банка може да продължи да намалява лихвата и да отпуска заеми, само че други ще спрат.
Краят на лесното финансиране може да бъде подбуден от разнообразни събития или просто от загуба на инерция в системата. Когато неприятните заеми стартират да оказват влияние, груповото мислене трансформира банкерите от алчни в уплашени за бизнеса. Първоначално те стопират да оферират циркулиращ заем. Но когато финансирането секне, направените по време на ниските лихви решения се разкриват като неправилни и действителните опасности пред вложенията се демонстрират. Заемите на междубанковите пазари пресъхват за банките с ниска известност и представителите на финансовия бранш стартират да натрупат загуби.
След това цикълът рухва в кредитна рецесия, защото се оказва, че доста от банките имат забележителен дял на неприятните заеми и са неплатежоспособни. Настъпва срив на бизнес интензивността. Изключително бързо всяка вяра, основана от паричната агресия, изчезва.
Преди появяването на централната банка като заемодател от последна инстанция, кредитният цикъл, разказан нагоре, сътвори нарицателни образци. Overend, Gurney and Company беше най-голямата дисконтова къща в света преди да изпадне в неликвидност. Когато железопътният балон се спука през 1866 година, тя банкрутира.
Лихвата по заемите се изстреля до 10% и доста други банки също банкрутираха. След това, през 1890 година, настъпи Берингсовата рецесия, кръстена на банката Barings от Лондон. Неправилните вложения в Аржентина доведоха банката на ръба на банкрута, а стопанската система на страната се срина, повличайки и Бразилия, в която по това време се е надувал обособен кредитен балон. В случая консорциум от други банки избавят Barings, а Нейтън Ротшилд отбелязва, че в случай че тя не е била подкрепена, цялата банкова система на Лоднон е щяла да се срине.
Именно при тази рецесия се заражда прецедентът централните банки да работят като заемодател от последна инстанция - нещо, което е планувано и промотирано от Уолтър Бейджхот. През XIX в. излиза наяве, че груповата логика на психиката на банкерите поражда повтарящи се цикли на взривове и рецесии. С времето представителите на бранша бързо не помнят предходните си неточности и слагат началото на нов цикъл.
Координираното увеличение на заема от страна на банките води до основаването на доста нови бизнеси внезапно. Затова процесът на креативно заличаване се трансформира от незабелязана мощ в постоянно предстоящ изчерпателен феномен. Следващото равнище на кредитна агресия към този момент е и световното и реализиране.
Възходът на централното банкиране
След Берингсовата рецесия от 1890 година се основава концепцията за заемодател от последна инстанция, който да е решение за всички хипотетични неточности на свободния пазар. Първоначално това значи една банка, определена от централната банка за неин представител, е надзиравала предлагането на банкноти и е координирала спасяването на друга финансова институция, която има усложнения. Все отново по времето на златния стандарт самите централни банки са били доста по-ограничени.
Такава е обстановката преди Първата международна война. Но даже и под златния стандарт се е следила забележителна инфлация на парите. Между 1850 и 1914 година златните ресурси нарастват от към 5 хиляди тона до 24 хиляди тона. Не всичко от тях е било парично злато, само че количеството от него, което се е употребило като пари, се е определяло от икономическите сътрудници, а не от паричните плановици, както е през днешния ден.
В този подтекст се основава Федералният запас през 1913 година След Първата международна война, той става мощна институция, ръководена от Бенджамин Стронг. Ранните години на Фед са доста динамични - поради инфлационното финансиране цените на едро се удвояват сред 1914 и 1920 година, до момента в който тези във Англия се срутват. Това е последвано от рецесията след войната и от безработицата в Обединеното кралство, която доближава 25% през 1921 година
Въпреки че Съединени американски щати остава на златния стандарт, Британия го лимитира, като се връща към него едвам през 1925 година А до момента в който политиците са изработвали цялостната тактика, паричните политики са оставени на централните банкери като Стронг във Федералния запас и Монтейг Норман в Bank of England. Техните връзки са най-голямото удостоверение за началото на колаборацията сред централните банкери в името на взаимната финансова непоклатимост.
В последна сметка, политиките на Стронг и увеличението на паричното предложение и кредитирането довеждат до Бурните 20-те години в Съединени американски щати. Те завършват внезапно с краха на фондовите тържища през октомври 1929 година, когато кредитният цикъл свършва. През този месец Dow се срутва с 35%, а Конгресът дава отговор със Закона за митата Смуут-Хоули на 30 октомври, който даже при приемането си е бил обсъждан като предсмъртното писмо на самоубиващата се американска стопанска система. До средата на 1932 година Dow Jones се срутва с 89%.
По това време банковият заем се срутва, а хиляди дребни банки банкрутират поради неприятните си заеми, изключително ориентирани към земеделския бранш, както и поради загубата на доверието от страна на вложителите.
Депресията от 30-те години оказва трайно въздействие върху политиките през идващите четири десетилетия. Но вместо да научат урока си, политиците удвояват напъните си в посока към кредитната инфлация. Кейнс утежнява още повече нещата, защото е бил последовател на дефицитното харчене от страна на държавните управления.
Печатането на долари продължава и по време на системата от Бретън-Уудс. Америка събира големи златни запаси - към 1957 година те са над 20 хиляди тона или една трета от изкопаното злато в света по това време. Тя решително е финансирала Първата корейска война, а по-късно и Виетнамската война посредством печатането на долари за експорт. Не е изненадващо, че това води до краха на лондонските златни запаси в края на 60-те и до затварянето на златния прозорец от президента Никсън през август 1971 година
След като доларът е освободен от дисциплината на златото, повтарящите се цикли на банков заем и подриване на цената на парите не престават необезпокоявани до ден сегашен. /money.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ