Изабел Диноар получи ново лице, но сметката включи живота й
Преди 16 години в операционната зала на Университетска болница в Амиен в Северна Франция влиза жена с безусловно раздрано лице - без нос, без уста, без брадичка. Трагичната ѝ орис сбъдва един идеал за здравната просвета, който избавя и нейния живот - Изабел Диноар се трансформира в първия човек в света, на който е осъществена лицева трансплантация.
Още от древността има сведения за реорганизация на счупени носове, практиките били познати в Древен Египет, а по-късно и в Индия. Първите техники за модерната лицева хирургия обаче са основани надалеч по-късно - по време на Първата международна война, когато работещ в Лондон отоларинголог се грижел за обезобразените в борба бойци.
До август 2020 година в света са направени към 50 лицеви трансплантации, в това число и две повторни трансплантации.
Предисторията
През 2005 година Изабел страда от тежка меланхолия, с която не може да се оправи. Безсилието я принуждава да вземе фрапантното решение да постави завършек на живота си. Взима свръхдоза приспивателни и изпада в безсъзнание.
Въпреки нейните дейности и предпочитание за самоубийство, ориста ѝ отрежда друго - Изабел се разсънва в голяма локва кръв, а до нея е домашният ѝ любим - куче лабрадор. За страдание животното, дали в обезверени опити да я разсъни, или поради първичния инстинкт, раздира лицето ѝ.
" Не можех да си показва, че кръвта към мен в действителност е от лицето ми, което моето куче е обезобразило ", споделя в изявление за BBC дамата, която в този миг остава без нос, без устни и без брадичка. Разбира това, когато се пробва да възпламени цигара и осъзнава, че част от лицето ѝ липсва.
Лекарите във френската болница са покрусени от гледката на пристигналата Изабел. След дълги съвещания схващат, че лицевата реорганизация няма да проработи, тъй като контузиите върху лицето на потърпевшата са ужасяващи.
Тогава лекар Бернар Девошел и неговият екип дават революционна опция на Изабел - оферират ѝ лицева трансплантация. Макар уплашена, дамата се съгласява, приемайки това за единствената алтернатива да възвърне естествения си живот.
Революцията в деяние
Първоначално има някои спънки за трансплантацията - от една страна терзанието на лекарите да не обезобразят още повече Изабел, а от друга - неодобрението на редица медици, които настояват, че изискванията са несъответствуващи и че няма да е сполучлива интервенцията.
Въпреки това обаче трансплантацията се състои. От трупен донор - жена в мозъчна гибел, експертите изрязват кожа и мускулна тъкан във формата на триъгълник - точната част от изчезналите нос, устни и брадичка на Изабел. Триъгълното парче се трансплантира на дамата, като се свързват всички кръвоносни съдове и нерви.
Цялата процедура продължава към 15 часа и трансплантацията е сполучлива.
Няколко дни след процедурата лицето на Изабел е в бинтове - подуто, зачервено и посиняло от интервенциите. Дават ѝ огледало, в което тя вижда началото на своя нов живот.
Лекарите обаче я предизвестяват, че следва дълъг път на възобновяване, а до края на живота си би трябвало да приема имуносупресори (бел. авт. медикаментите, които потискат имунната система, тъй че тя да не отхвърли присадения орган или присадената тъкан).
Година и половина след трансплантацията в научните среди се появяват и първите публични писания за точните интервенции по време на процедурата.
Животът след огледалото и същинският край
Изабел приема случилото се за знамение. Самата тя споделя, че дамата в мозъчна гибел е избавила живота ѝ и благодарността ѝ към нея и медиците даже не може да се побере в думи. Нещо повече - Изабел споделя пред публицисти, че когато види отражението си, там са две дами - тя и нейният донор, а творението на лекарите назовава същинска победа.
Това, което обаче не подозира, е, че ще се трансформира в обект на медийно гонене, а и на голям интерес на другите хора.
Така се и случва - запитванията за изявленията стартират да валят, а по улицата всички стопират вниманието си върху нея.
" Беше трудно. Живея в дребен град и всички знаеха моята история. В началото не беше елементарно. Децата ми се смееха и всеки споделяше: " Вижте, това е тя, това е тя. " Чувствах се като че ли съм животно в цирк. Но с времето привикнах с лицето си. Това съм аз и по този начин наподобявам. Ако хората се взират в мен, към този момент не обръщам внимание и не поглеждам обратно ", споделя още пред Военновъздушни сили Изабел.
За жал обаче историята ѝ свършва иронично - като игра на ориста, която не можеш да предвидиш. През 2005 година Изабел Диноар пробва да постави завършек на живота си, изпивайки голямо количество медикаменти, а през 2016 година на 49-годишна възраст и оставяйки две сирачета, тя умира от рак, породен от непрестанна приложимост на имуносупресори - медикаментите, които от самото начало са спасявали нейния живот.
Още от древността има сведения за реорганизация на счупени носове, практиките били познати в Древен Египет, а по-късно и в Индия. Първите техники за модерната лицева хирургия обаче са основани надалеч по-късно - по време на Първата международна война, когато работещ в Лондон отоларинголог се грижел за обезобразените в борба бойци.
До август 2020 година в света са направени към 50 лицеви трансплантации, в това число и две повторни трансплантации.
Предисторията
През 2005 година Изабел страда от тежка меланхолия, с която не може да се оправи. Безсилието я принуждава да вземе фрапантното решение да постави завършек на живота си. Взима свръхдоза приспивателни и изпада в безсъзнание.
Въпреки нейните дейности и предпочитание за самоубийство, ориста ѝ отрежда друго - Изабел се разсънва в голяма локва кръв, а до нея е домашният ѝ любим - куче лабрадор. За страдание животното, дали в обезверени опити да я разсъни, или поради първичния инстинкт, раздира лицето ѝ.
" Не можех да си показва, че кръвта към мен в действителност е от лицето ми, което моето куче е обезобразило ", споделя в изявление за BBC дамата, която в този миг остава без нос, без устни и без брадичка. Разбира това, когато се пробва да възпламени цигара и осъзнава, че част от лицето ѝ липсва.
Лекарите във френската болница са покрусени от гледката на пристигналата Изабел. След дълги съвещания схващат, че лицевата реорганизация няма да проработи, тъй като контузиите върху лицето на потърпевшата са ужасяващи.
Тогава лекар Бернар Девошел и неговият екип дават революционна опция на Изабел - оферират ѝ лицева трансплантация. Макар уплашена, дамата се съгласява, приемайки това за единствената алтернатива да възвърне естествения си живот.
Революцията в деяние
Първоначално има някои спънки за трансплантацията - от една страна терзанието на лекарите да не обезобразят още повече Изабел, а от друга - неодобрението на редица медици, които настояват, че изискванията са несъответствуващи и че няма да е сполучлива интервенцията.
Въпреки това обаче трансплантацията се състои. От трупен донор - жена в мозъчна гибел, експертите изрязват кожа и мускулна тъкан във формата на триъгълник - точната част от изчезналите нос, устни и брадичка на Изабел. Триъгълното парче се трансплантира на дамата, като се свързват всички кръвоносни съдове и нерви.
Цялата процедура продължава към 15 часа и трансплантацията е сполучлива.
Няколко дни след процедурата лицето на Изабел е в бинтове - подуто, зачервено и посиняло от интервенциите. Дават ѝ огледало, в което тя вижда началото на своя нов живот.
Лекарите обаче я предизвестяват, че следва дълъг път на възобновяване, а до края на живота си би трябвало да приема имуносупресори (бел. авт. медикаментите, които потискат имунната система, тъй че тя да не отхвърли присадения орган или присадената тъкан).
Година и половина след трансплантацията в научните среди се появяват и първите публични писания за точните интервенции по време на процедурата.
Животът след огледалото и същинският край
Изабел приема случилото се за знамение. Самата тя споделя, че дамата в мозъчна гибел е избавила живота ѝ и благодарността ѝ към нея и медиците даже не може да се побере в думи. Нещо повече - Изабел споделя пред публицисти, че когато види отражението си, там са две дами - тя и нейният донор, а творението на лекарите назовава същинска победа.
Това, което обаче не подозира, е, че ще се трансформира в обект на медийно гонене, а и на голям интерес на другите хора.
Така се и случва - запитванията за изявленията стартират да валят, а по улицата всички стопират вниманието си върху нея.
" Беше трудно. Живея в дребен град и всички знаеха моята история. В началото не беше елементарно. Децата ми се смееха и всеки споделяше: " Вижте, това е тя, това е тя. " Чувствах се като че ли съм животно в цирк. Но с времето привикнах с лицето си. Това съм аз и по този начин наподобявам. Ако хората се взират в мен, към този момент не обръщам внимание и не поглеждам обратно ", споделя още пред Военновъздушни сили Изабел.
За жал обаче историята ѝ свършва иронично - като игра на ориста, която не можеш да предвидиш. През 2005 година Изабел Диноар пробва да постави завършек на живота си, изпивайки голямо количество медикаменти, а през 2016 година на 49-годишна възраст и оставяйки две сирачета, тя умира от рак, породен от непрестанна приложимост на имуносупресори - медикаментите, които от самото начало са спасявали нейния живот.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ