Мюнхенската конференция за сигурността: Русия – държавата на “Путьомкин”
Преди 100 години Освалд Шпенглер разгласява книгата си „ Залезът на Запада ”, в която предсказва разпада и окончателното изгубване на западната цивилизация.
Днес „ Западът ” стана тематика на настрана упадъчно напревление – родни политици, специалисти, разузнавачи и интелектуалци пишат книги и публикации и изнасят речи и отчети, обсъждащи краха на западния план.
Въпреки необятно потребления къс синоним, описващ северноамериканските и европейските демократични демокрации и техния нормативен план, „ Западът ” като концепция не е елементарен за установяване. „ Западът “ в никакъв случай не е бил монолитна идея, а по-скоро комбинация от разнообразни обичаи, чийто състав се е променял във времето.
Въпреки това през последните няколко десетилетия отговорът на въпроса „ какво държи Запада дружно? ” е елементарен: ангажимент за демократична народна власт, права на индивида, пазарна стопанска система и интернационално съдействие в интернационалните институции. Днес смисъла на Запада от ден на ден се оспорва. Свидетели сме на „ краха на Запада “ като относително сплотена геополитическа настройка.
Една от аргументите за привидната некадърност на либерализма да се опълчи на националистическия популизъм е дългата и съвсем непоколебима увереност, че всички трудности пред либерализацията са единствено дребни провали и триумфът на либерализма е неминуем. Рано или късно демократичните демократични полезности ще се разпространят на всички места: Европа ще стане „ цяла, свободна и мирна “, Русия и Китай с времето също ще възприемат демократичните полезности и ще станат „ виновни заинтригувани страни “ в демократичния свят, воден от Запада. Критиците на „ либерализацията ” бяха отхвърлени като „ назадничави ”. В този смисъл на демократичните триумфи в интервала след Студената война им липсваше саморефлексия.
Дълбоките смени на международната мощ и бързите софтуерни промени изострят чувството за паника и безпокойствие. Светът става все по-малко западен. Но по-важното е, че самият Запад става все по-малко западен. Това е нещото, което описваме с термина „ незападно “.
Нарастващото отвращение на Запада да взе участие в жестоки спорове в чужбина не значи, че тези спорове ще изчезнат. Напротив, те могат да станат още по-кървави, а също и по-важни за самия Запад. Както редица наблюдаващи предизвестяват, значимо е „ да не се надценяват уроците от минали интервенции “ и да се откри „ по-фина опция на директния антиинтервенционизъм “. Днес „ незападното “ към този момент се демонстрира изцяло в редица спорове.
Това се вижда най-ясно в Сирия, където режимът на Асад и съветските сили целеустремено обстрелват лечебни заведения и учебни заведения, а военните закононарушения са всекидневие. Няколко дни преди Рождество Христово Русия и Китай постановиха несъгласие на резолюцията на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, като блокираха по този метод филантропичните доставки за милиони мирни сирийски жители. В коментар във връзка 14-тото следващо несъгласие на Русия от началото на спора през 2011 година държавният секретар на Съединени американски щати Майк Помпео беше високомерен: „ Русия и Китай, които се оповестиха против тази резолюция, имат кръв по ръцете си ”…
Нежеланието на Запада да се намесва на ранен стадий в спора и последвалата филантропична злополука в Сирия е единствено един от образците за това оттегляне. Неотдавна Китай, Иран и Русия организираха първите взаимни военноморски учения в Индийския океан и Оманския залив. Много съзряха в това предизвикателство, отправено към Съединени американски щати и към целия свят.
В Либия Турция и Русия работят все по-решително, а неустойчивостта на отсрещния бряг на Средиземно море от ден на ден въздейства на Европа. Когато западните играчи се показват под равнището си, Русия – при мощно лимитирани средства, се оказа мощен състезател, който няма по какъв начин да игнорираш.
Както означи президентът на Франция Еманюел Макрон, „ Русия оптимално разкри ползите си: върна се в Сирия, върна се в Либия, върна се в Африка, участва във всяка рецесия поради нашите недостатъци или неточности ”.
Според него, „ неспособността да се отговори на потреблението на химическо оръжие в Сирия се трансформира в първия стадия на разпада на Западния блок ”. Именно в този миг най-големите районни страни си споделиха: Западът е слаб.
„ Да вземем да вземем за пример Индия, Русия и Китай. Сега те имат доста повече политическо ентусиазъм, в сравнение с европейците. Те се придържат към разумния кротичък метод, имат същинска философия, досетливост, която ние до известна степен сме изгубили. И това безредие на картите ни се отразява съществено. ”
В интервала, образуван от относителния крах на Запада и относителния напредък на незападния свят, съществуването на единна западна тактика наподобява още по-важно. Уви, през последните години се следи отчуждение и разминаване във възгледите за най-важните политически провокации – от контрола върху оръжията и световната търговия до изменението на климата или ролята на интернационалните институции. Затова не е изненадващо, че други се пробват да се възползват от тези пукнатини за реализирането на личните си цели. На миналогодишната конференция за сигурност в Мюнхен представителите на Китай, Иран и Русия побързаха да наблегнат на трансатлантическите разлики и се самопредложиха като най-хубавите сътрудници на Европа.
Русия се трансформира в може би най-директното предизвикателство за Запада. Въпреки че дебатът за разпределение на разноските за защита продължава, държавите-членки на НАТО способстваха доста за общата защита след съветската анексия на Крим през 2014 година И макар че малко европейци са съгласни с решението на Доналд Тръмп да се отдръпна от Договора за унищожаване на ракетите със междинен и дребен обхват на деяние (ДПРСМО), членовете на НАТО съумяха да реализират консенсус. Като цяло, Москва улесни задачата им, като неведнъж предизвика европейците, пробвайки се да се намеси в европейските избори, разпространявайки нелепи исторически тълкования и така нататък
Москва направи прекомерно малко – в случай че постави въобще някакви старания в тази посока, да отслаби борбата в Източна Украйна и не остави на Европейския съюз различен избор, с изключение на неведнъж да удължава периода на глобите. Въпреки това доста европейци гледат скептично на въпроса дали засилената борба с Русия дава отговор на ползите на Европа.
Според списание „ Икономист ”, ” незаслуженото връщане на Русия в Съвета на Европа сътвори рисков казус на реабилитация без рехорми ”. През последните месеци президентът на Франция Еманюел Макрон направи няколко гръмки изказвания, като предложи да се „ построи нова архитектура на Европа, учредена на доверие и сигурност ”.
Според него, европейският континент в никакъв случай няма да бъде постоянен и сигурен, „ в случай че не изясним връзките си с Русия ”. Европа би трябвало да се приготви за свят, в който Съединени американски щати ще престанат да се грижат за европейските ползи, както до момента. Инициативата на Макрон беше посрещната сериозно на процедура от всички страни от Алианса. За огромна част от тях повода, заради която „ архитектурата, учредена на доверие “, е престанала да съществува, се намира в Москва, а не на Запад.
Според други европейци, без значение, че към този момент Русия не може да се преглежда като благонадежден политически сътрудник, постоянното икономическо съдействие с Русия освен че е допустимо, само че е и желателно. По силата на тази логичност, дори в разгара на Студената война Съветският съюз беше благонадежден източник на сила. По-нататъшното европейско икономическо разцепление ще отблъсне още повече Русия от Европа. Според двупартийното болшинство в Съединени американски щати обаче (и други членове на НАТО), икономическите планове от рода на „ Северен поток 2 ” пречат на европейската сигурност. Критиците считат, че тръбопроводът е проявяване на обстоятелството, че „ Германия води европейска външна политика, единствено когато това дава отговор на личните ѝ ползи ”.
Сенаторът Том Котън счита, че тръбопроводът „ ще разшири опциите на Русия и ще ѝ разреши да шантажира страни като Полша и страните от Прибалтика, застрашавайки техните енергийни доставки и задълбочавайки зависимостта на членове на НАТО от Русия ”. През ноември Конгресът на Съединени американски щати вкара наказания против фирмите, които вземат участие в построяването на „ Северен поток 2 ”. Независимо, че против тръбопровода се изрекоха редица външнополитически специалисти и европейски законодатели, доста от тях са подготвени да го пазят, тъй като не са съгласни с намесата на Съединени американски щати, което съгласно тях е нелегално.
Освен това Европейски Съюз сътвори инфраструктура и диверсифицира доставките, с цел да предотврати несъразмерната взаимозависимост от Русия, като в това време Берлин спомага за подписването на контракт за пренос на газ през Украйна. Както съобщи канцлерът Меркел, „ молекулата на съветския газ е молекула на съветския газ и няма никакво значение дали идва през Украйна или Балтийско море. Значи въпросът по отношение на зависимостта ни от съветски газ не може да се реши съгласно това, по какъв газопровод ще тече ”.
Много германци не схващат, за какво Сенатът на Съединени американски щати, който има републиканско болшинство, вкарва наказания против „ Северен поток – 2 ”, смятайки, че това ще даде на Русия непропорционално въздействие в Европа. В същото време той не е в положение да вземе нужните ограничения за попречване на повторна интервенция на Русия в изборите в Съединени американски щати. Според критиците, Съединени американски щати трансформират от казуса със сигурността „ димна завеса за личните си стопански ползи ”, защото счита евтиния газ от Русия за конкурентен на вноса на американски шистов газ в Европа. В резултат на това и двете страни виждат в дейностите на другата несъгласие на духа на трансатлантическото партньорство.
В наше време е мъчно да се избегнат усещанията, че Западът отстъпва, среща се в крах и е подложен на непрекъснати офанзиви както извън, по този начин и от вътрешната страна.
Има обаче доста аргументи за демократичен оптимизъм. Въпреки плашещо нелибералния дух на времето, властническите държавни управления никога не са безкрайни спечелили. При по-внимателно вглеждане се оказва, че страните, които западните стратези дефинират като съществени съперници, са застрашени от личните си вътрешни рецесии, елементарно засенчващи проблемите, пред които са изправени западните страни. По този метод Русия остава „ стопанска система с един тип икономическа активност “, нейните институции са корумпирани, а страната е изправена пред съществени проблеми в демографията и опазването на здравето. А все по-авторитарната политика на Китай и „ имперският жанр на Си “ провокираха нова вълна от вътрешни рецензии както измежду интелектуалците, по този начин и измежду партийната номенклатура. Става все по-трудно да се обуздае огромното вътрешно неодобрение. Западните страни, най-малко на доктрина, разполагат с съвършен набор от материални и институционални запаси, които им обезпечават дълготрайни преимущества в конкурентна среда.
Разигравайки сполучливо слаби карти, през 2019 година Русия сполучливо удържа няколко дипломатически победи. Въпреки неналичието на смяна във външната политика на Кремъл, Русия беше призната още веднъж в Съвета на Европа, държава-членка на НАТО закупи от нея зенитно-ракетни комплекси С-400, а Москва стана авторитетна мощ в Близкия изток. Най-важното, обаче, е, че с нея стартира дипломатически „ флирт ” френският президент Еманюел Макрон, който прикани за преразглеждане на връзките с Русия.
Много европейски водачи подлагат на критика напъните на Макрон, като считат, че дейностите му са в несъгласие с продължаващата дестабилизация на Украйна, с провокациите във връзка с нуклеарната непоклатимост, с опитите на Москва да „ дискредитира и отслаби западните демократични институции и полезности “, както и с причастността си към убийства в чужбина.
В светлината на продължаващата рецесия на доверие в връзките сред Русия и Запада, Кремъл форсира доближаването си с други райони, в това число Латинска Америка, Близкия Изток и Африка. Но най-важното е, че Москва се „ обърна на изток “ към Пекин. Русия възобнови доставките на оръжие за Китай, предложения Пекин да взе участие във военните учения „ Изток-2018 “, а през юли 2019 година дружно с Китай реализира въздушни патрули над Източнокитайско море.
Западните страни гледат на този нов съюз с неспокойствие, само че не може да се отхвърли забележителната асиметрия на силите сред двете страни, което се усеща най-силно в региона на търговията. Ако прибавим към това възходящото наличие на Китай в съветския Далечен Изток и Централна Азия, излиза наяве, че руско-китайските връзки ще бъдат изправени пред сложни тествания.
Както и по-рано, вътре в страната Путин упражнява корав надзор. Въпреки това той се сблъсква със съществени политически провокации. През лятото на 2019 година, когато Кремъл забрани на опозиционните претенденти да се кандидатират за Московската градска дума, започнаха митинги, които доведоха до най-големия политически протест през последните седем години. Режимът реагира с всеобщи арести, само че на изборите на 8 септември подкрепените от Кремъл претенденти претърпяха сериозен удар. В изискванията на продължаваща икономическа застоялост, неналичието на напредък на действителните приходи и извънредно непопулярната пенсионна промяна, равнището на поддръжка на Путин внезапно спадна. Тези събития, както и измененията в държавното управление при започване на 2020 година, демонстрират, че вътрешните основи на световната проекция на съветската власт последователно се износват и отслабват. Москва от дълго време не може да поеме подобен товар. Но през 2019 година тя въпреки всичко съумя да нанесе доста удари. /БГНЕС
Днес „ Западът ” стана тематика на настрана упадъчно напревление – родни политици, специалисти, разузнавачи и интелектуалци пишат книги и публикации и изнасят речи и отчети, обсъждащи краха на западния план.
Въпреки необятно потребления къс синоним, описващ северноамериканските и европейските демократични демокрации и техния нормативен план, „ Западът ” като концепция не е елементарен за установяване. „ Западът “ в никакъв случай не е бил монолитна идея, а по-скоро комбинация от разнообразни обичаи, чийто състав се е променял във времето.
Въпреки това през последните няколко десетилетия отговорът на въпроса „ какво държи Запада дружно? ” е елементарен: ангажимент за демократична народна власт, права на индивида, пазарна стопанска система и интернационално съдействие в интернационалните институции. Днес смисъла на Запада от ден на ден се оспорва. Свидетели сме на „ краха на Запада “ като относително сплотена геополитическа настройка.
Една от аргументите за привидната некадърност на либерализма да се опълчи на националистическия популизъм е дългата и съвсем непоколебима увереност, че всички трудности пред либерализацията са единствено дребни провали и триумфът на либерализма е неминуем. Рано или късно демократичните демократични полезности ще се разпространят на всички места: Европа ще стане „ цяла, свободна и мирна “, Русия и Китай с времето също ще възприемат демократичните полезности и ще станат „ виновни заинтригувани страни “ в демократичния свят, воден от Запада. Критиците на „ либерализацията ” бяха отхвърлени като „ назадничави ”. В този смисъл на демократичните триумфи в интервала след Студената война им липсваше саморефлексия.
Дълбоките смени на международната мощ и бързите софтуерни промени изострят чувството за паника и безпокойствие. Светът става все по-малко западен. Но по-важното е, че самият Запад става все по-малко западен. Това е нещото, което описваме с термина „ незападно “.
Нарастващото отвращение на Запада да взе участие в жестоки спорове в чужбина не значи, че тези спорове ще изчезнат. Напротив, те могат да станат още по-кървави, а също и по-важни за самия Запад. Както редица наблюдаващи предизвестяват, значимо е „ да не се надценяват уроците от минали интервенции “ и да се откри „ по-фина опция на директния антиинтервенционизъм “. Днес „ незападното “ към този момент се демонстрира изцяло в редица спорове.
Това се вижда най-ясно в Сирия, където режимът на Асад и съветските сили целеустремено обстрелват лечебни заведения и учебни заведения, а военните закононарушения са всекидневие. Няколко дни преди Рождество Христово Русия и Китай постановиха несъгласие на резолюцията на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, като блокираха по този метод филантропичните доставки за милиони мирни сирийски жители. В коментар във връзка 14-тото следващо несъгласие на Русия от началото на спора през 2011 година държавният секретар на Съединени американски щати Майк Помпео беше високомерен: „ Русия и Китай, които се оповестиха против тази резолюция, имат кръв по ръцете си ”…
Нежеланието на Запада да се намесва на ранен стадий в спора и последвалата филантропична злополука в Сирия е единствено един от образците за това оттегляне. Неотдавна Китай, Иран и Русия организираха първите взаимни военноморски учения в Индийския океан и Оманския залив. Много съзряха в това предизвикателство, отправено към Съединени американски щати и към целия свят.
В Либия Турция и Русия работят все по-решително, а неустойчивостта на отсрещния бряг на Средиземно море от ден на ден въздейства на Европа. Когато западните играчи се показват под равнището си, Русия – при мощно лимитирани средства, се оказа мощен състезател, който няма по какъв начин да игнорираш.
Както означи президентът на Франция Еманюел Макрон, „ Русия оптимално разкри ползите си: върна се в Сирия, върна се в Либия, върна се в Африка, участва във всяка рецесия поради нашите недостатъци или неточности ”.
Според него, „ неспособността да се отговори на потреблението на химическо оръжие в Сирия се трансформира в първия стадия на разпада на Западния блок ”. Именно в този миг най-големите районни страни си споделиха: Западът е слаб.
„ Да вземем да вземем за пример Индия, Русия и Китай. Сега те имат доста повече политическо ентусиазъм, в сравнение с европейците. Те се придържат към разумния кротичък метод, имат същинска философия, досетливост, която ние до известна степен сме изгубили. И това безредие на картите ни се отразява съществено. ”
В интервала, образуван от относителния крах на Запада и относителния напредък на незападния свят, съществуването на единна западна тактика наподобява още по-важно. Уви, през последните години се следи отчуждение и разминаване във възгледите за най-важните политически провокации – от контрола върху оръжията и световната търговия до изменението на климата или ролята на интернационалните институции. Затова не е изненадващо, че други се пробват да се възползват от тези пукнатини за реализирането на личните си цели. На миналогодишната конференция за сигурност в Мюнхен представителите на Китай, Иран и Русия побързаха да наблегнат на трансатлантическите разлики и се самопредложиха като най-хубавите сътрудници на Европа.
Русия се трансформира в може би най-директното предизвикателство за Запада. Въпреки че дебатът за разпределение на разноските за защита продължава, държавите-членки на НАТО способстваха доста за общата защита след съветската анексия на Крим през 2014 година И макар че малко европейци са съгласни с решението на Доналд Тръмп да се отдръпна от Договора за унищожаване на ракетите със междинен и дребен обхват на деяние (ДПРСМО), членовете на НАТО съумяха да реализират консенсус. Като цяло, Москва улесни задачата им, като неведнъж предизвика европейците, пробвайки се да се намеси в европейските избори, разпространявайки нелепи исторически тълкования и така нататък
Москва направи прекомерно малко – в случай че постави въобще някакви старания в тази посока, да отслаби борбата в Източна Украйна и не остави на Европейския съюз различен избор, с изключение на неведнъж да удължава периода на глобите. Въпреки това доста европейци гледат скептично на въпроса дали засилената борба с Русия дава отговор на ползите на Европа.
Според списание „ Икономист ”, ” незаслуженото връщане на Русия в Съвета на Европа сътвори рисков казус на реабилитация без рехорми ”. През последните месеци президентът на Франция Еманюел Макрон направи няколко гръмки изказвания, като предложи да се „ построи нова архитектура на Европа, учредена на доверие и сигурност ”.
Според него, европейският континент в никакъв случай няма да бъде постоянен и сигурен, „ в случай че не изясним връзките си с Русия ”. Европа би трябвало да се приготви за свят, в който Съединени американски щати ще престанат да се грижат за европейските ползи, както до момента. Инициативата на Макрон беше посрещната сериозно на процедура от всички страни от Алианса. За огромна част от тях повода, заради която „ архитектурата, учредена на доверие “, е престанала да съществува, се намира в Москва, а не на Запад.
Според други европейци, без значение, че към този момент Русия не може да се преглежда като благонадежден политически сътрудник, постоянното икономическо съдействие с Русия освен че е допустимо, само че е и желателно. По силата на тази логичност, дори в разгара на Студената война Съветският съюз беше благонадежден източник на сила. По-нататъшното европейско икономическо разцепление ще отблъсне още повече Русия от Европа. Според двупартийното болшинство в Съединени американски щати обаче (и други членове на НАТО), икономическите планове от рода на „ Северен поток 2 ” пречат на европейската сигурност. Критиците считат, че тръбопроводът е проявяване на обстоятелството, че „ Германия води европейска външна политика, единствено когато това дава отговор на личните ѝ ползи ”.
Сенаторът Том Котън счита, че тръбопроводът „ ще разшири опциите на Русия и ще ѝ разреши да шантажира страни като Полша и страните от Прибалтика, застрашавайки техните енергийни доставки и задълбочавайки зависимостта на членове на НАТО от Русия ”. През ноември Конгресът на Съединени американски щати вкара наказания против фирмите, които вземат участие в построяването на „ Северен поток 2 ”. Независимо, че против тръбопровода се изрекоха редица външнополитически специалисти и европейски законодатели, доста от тях са подготвени да го пазят, тъй като не са съгласни с намесата на Съединени американски щати, което съгласно тях е нелегално.
Освен това Европейски Съюз сътвори инфраструктура и диверсифицира доставките, с цел да предотврати несъразмерната взаимозависимост от Русия, като в това време Берлин спомага за подписването на контракт за пренос на газ през Украйна. Както съобщи канцлерът Меркел, „ молекулата на съветския газ е молекула на съветския газ и няма никакво значение дали идва през Украйна или Балтийско море. Значи въпросът по отношение на зависимостта ни от съветски газ не може да се реши съгласно това, по какъв газопровод ще тече ”.
Много германци не схващат, за какво Сенатът на Съединени американски щати, който има републиканско болшинство, вкарва наказания против „ Северен поток – 2 ”, смятайки, че това ще даде на Русия непропорционално въздействие в Европа. В същото време той не е в положение да вземе нужните ограничения за попречване на повторна интервенция на Русия в изборите в Съединени американски щати. Според критиците, Съединени американски щати трансформират от казуса със сигурността „ димна завеса за личните си стопански ползи ”, защото счита евтиния газ от Русия за конкурентен на вноса на американски шистов газ в Европа. В резултат на това и двете страни виждат в дейностите на другата несъгласие на духа на трансатлантическото партньорство.
В наше време е мъчно да се избегнат усещанията, че Западът отстъпва, среща се в крах и е подложен на непрекъснати офанзиви както извън, по този начин и от вътрешната страна.
Има обаче доста аргументи за демократичен оптимизъм. Въпреки плашещо нелибералния дух на времето, властническите държавни управления никога не са безкрайни спечелили. При по-внимателно вглеждане се оказва, че страните, които западните стратези дефинират като съществени съперници, са застрашени от личните си вътрешни рецесии, елементарно засенчващи проблемите, пред които са изправени западните страни. По този метод Русия остава „ стопанска система с един тип икономическа активност “, нейните институции са корумпирани, а страната е изправена пред съществени проблеми в демографията и опазването на здравето. А все по-авторитарната политика на Китай и „ имперският жанр на Си “ провокираха нова вълна от вътрешни рецензии както измежду интелектуалците, по този начин и измежду партийната номенклатура. Става все по-трудно да се обуздае огромното вътрешно неодобрение. Западните страни, най-малко на доктрина, разполагат с съвършен набор от материални и институционални запаси, които им обезпечават дълготрайни преимущества в конкурентна среда.
Разигравайки сполучливо слаби карти, през 2019 година Русия сполучливо удържа няколко дипломатически победи. Въпреки неналичието на смяна във външната политика на Кремъл, Русия беше призната още веднъж в Съвета на Европа, държава-членка на НАТО закупи от нея зенитно-ракетни комплекси С-400, а Москва стана авторитетна мощ в Близкия изток. Най-важното, обаче, е, че с нея стартира дипломатически „ флирт ” френският президент Еманюел Макрон, който прикани за преразглеждане на връзките с Русия.
Много европейски водачи подлагат на критика напъните на Макрон, като считат, че дейностите му са в несъгласие с продължаващата дестабилизация на Украйна, с провокациите във връзка с нуклеарната непоклатимост, с опитите на Москва да „ дискредитира и отслаби западните демократични институции и полезности “, както и с причастността си към убийства в чужбина.
В светлината на продължаващата рецесия на доверие в връзките сред Русия и Запада, Кремъл форсира доближаването си с други райони, в това число Латинска Америка, Близкия Изток и Африка. Но най-важното е, че Москва се „ обърна на изток “ към Пекин. Русия възобнови доставките на оръжие за Китай, предложения Пекин да взе участие във военните учения „ Изток-2018 “, а през юли 2019 година дружно с Китай реализира въздушни патрули над Източнокитайско море.
Западните страни гледат на този нов съюз с неспокойствие, само че не може да се отхвърли забележителната асиметрия на силите сред двете страни, което се усеща най-силно в региона на търговията. Ако прибавим към това възходящото наличие на Китай в съветския Далечен Изток и Централна Азия, излиза наяве, че руско-китайските връзки ще бъдат изправени пред сложни тествания.
Както и по-рано, вътре в страната Путин упражнява корав надзор. Въпреки това той се сблъсква със съществени политически провокации. През лятото на 2019 година, когато Кремъл забрани на опозиционните претенденти да се кандидатират за Московската градска дума, започнаха митинги, които доведоха до най-големия политически протест през последните седем години. Режимът реагира с всеобщи арести, само че на изборите на 8 септември подкрепените от Кремъл претенденти претърпяха сериозен удар. В изискванията на продължаваща икономическа застоялост, неналичието на напредък на действителните приходи и извънредно непопулярната пенсионна промяна, равнището на поддръжка на Путин внезапно спадна. Тези събития, както и измененията в държавното управление при започване на 2020 година, демонстрират, че вътрешните основи на световната проекция на съветската власт последователно се износват и отслабват. Москва от дълго време не може да поеме подобен товар. Но през 2019 година тя въпреки всичко съумя да нанесе доста удари. /БГНЕС
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ