Джобът гледа към София, сърцето - към Белград
Позицията на България по " македонския въпрос " е вярна. Не е добра, само че е вярна.
Не е добра, тъй като България има стратегически интерес Република Северна Македония да стане член на Европейски Съюз. Но е вярна освен поради моментните условия, а и в случай че гледаме цялостната история на междудържавните ни връзки през последните близо три десетилетия.
България първа в света призна независимостта на Македония през 1991 година
През 1999 година България подари на македонската войска бронетанкова техника и артилерийски системи.
По време на Косовската рецесия (1999 г.) и гражданската война (2001 г.) България оказа икономическа и логистична помощ на своята съседка.
България подписа взаимната Декларация от 1999 година и Договорът за другарство от 2017 година
До момента България е издала над 100 хиляди паспорта на македонски жители.
В България стартира да се приказва за " обща " и даже " споделена " история с Македония.
И какво отношение получаваше след всичко изброено? Едва ли е нужно да се разказва в детайли какво е преобладаващото разбиране на България и българите измежду македонските политически, медийни и публични кръгове, задоволително е да се изгледа кино лентата " Трето полувреме "...
Сега едни хора ни споделят, че е трябвало да създадем следващия компромис в името на подобряването на двустранните връзки и общото ни бъдеще в Европейски Съюз. Че ветото, което постановяваме, ще отприщи вълна на антибългарски настроения в Скопие. Сякаш до момента нямаше такива настроения...
Чуват се упреци, че София принудително тласка Скопие към Белград (и Москва). Реалностите обаче са други.
Да, България умишлено забавя евроинтеграцията на Северна Македония. Да, това държание е в контрастност с досегашната ни политика. Но нямаше по какъв начин да бъде другояче.
Досега София залагаше на романтиката в държанието си към Скопие, само че " македонското девойче " по този начин и не заобича българския левент, макар всичките му жестове.
" Братята " ни във Вардарско (слагам кавички не тъй като слагам това под подозрение, а тъй като самите те се държат, като че ли не желаят да имат нищо общо с нас) се радват на това, което им даваме, само че някак прагматично, без усеща. Декларират български корени, с цел да получат български паспорт, който в всеобщия случай употребяват не с цел да живеят в България, а с цел да пътуват и работят свободно из съвсем цяла Европа. Неслучайно, ползата към българските паспорти съществено се ускори след рухването на трудовите ограничавания за български жители в Европейски Съюз.
Е, дано да си представим, че в България има държавно управление, което да угоди на македонските искания и това държавно управление не бъде пометено от гнева на българското публично мнение. Ще получим ли признателност от другата страна на границата? Не - в случай че съдим по досегашния опит. (Да не забравяме, че сегашната антибългарска нервност се случва при ръководството на сякаш пробългарския министър председател Зоран Заев; представяме си какво би било, в случай че на власт беше ВМРО-ДПМНЕ.)
Истината е, че на болшинството македонци единствено джобът гледа към София (като врата към Европа), до момента в който сърцето - към Белград. Дори обидната за нас фраза за българските дами и двата чорапогащника образно демонстрира носталгията към Тито, която явно е крепко застъпена в Скопие. Защото преди няколко десетилетия Югославия е на процедура " Запад ", до момента в който по същото време у нас царува сива, мизерна соц реалност.
Но в този момент обстановката е радикално друга. И българският метод би трябвало да бъде напълно различен.
Сега макроикономическите индикатори на Северна Македония са доста по-лоши от тези на България. Средната работна заплата едвам надвишава 400 евро, а безработицата е в пъти по-висока.
И в случай че желаеме да подобрим имиджа си в югозападната ни съседка (а оттова и двустранните отношения), българският бизнес би трябвало доста по-активно и масирано да навлезе там (до момента България е отвън топ 5 на страните задгранични вложители в Северна Македония, което, в случай че през предишния век беше разбираемо поради нашата си икономическа уязвимост, в този момент е непростителен пропуск). В условия на пандемия от ковид и съпътстващи стопански компликации сигурно в този момент не е най-подходящият миг за изявление на сходна теза, само че корона рецесията ще отмине рано или късно, до момента в който ползата ни в Северна Македония е безконечен. Условия за икономическа инвазия съществуват. Недостигът на (квалифицирана) работна ръка у нас, който е спънка за разширението на доста производства, отчасти може да бъде обезщетен с отваряне на производства там. В Северна Македония корпоративният налог също е 10%, а Данък добавена стойност е даже по-нисък от нашия (18%, като за някои браншове има преференциална ставка от 5%). Да, съществуват проблеми с бюрокрацията и правосъдната система, само че за българските компании това надали е нещо непознато. Нужна е само политическа воля, изразена в държавна поддръжка за частния бизнес, който би вложил там. Защото става дума за дълготраен, стратегически интерес.
А като приказваме за държавна политика, не трябва да забравяме и културното наличие, което до момента също не беше задоволително мощно (годишният бюджет на българския културен институт в Скопие е едвам стотина хиляди лв., а при раздаването на спомагателни дотации през 2017 година същият институт се оказал на опашката от аналогичните в други държави). Но въпреки всичко културата би трябвало да следва стопанската система.
Иначе, колкото и да твърдим, че сме " един народ в две страни ", границата сред нас съществува. И тя не е нито като изкуствената граница по Стара планина сред Княжество България и Източна Румелия, което е била съборена със задружните старания на българите от двете ѝ страни, нито като принудително наложената граница сред Западна и Източна Германия, която след края на Студената война по натурален път отиде на бунището на историята.
Тази граница би трябвало да изчезне. Но методът за това не е прибързаното приемане на Северна Македония в Европейски Съюз, за което да се надяваме, че ще даде подтик на икономическата интензивност от двете ѝ страни. А назад - интеграцията сред двете стопански системи да сближи жителите на двете страни и да трасира пътя на Скопие към Евросъюза.
Не е добра, тъй като България има стратегически интерес Република Северна Македония да стане член на Европейски Съюз. Но е вярна освен поради моментните условия, а и в случай че гледаме цялостната история на междудържавните ни връзки през последните близо три десетилетия.
България първа в света призна независимостта на Македония през 1991 година
През 1999 година България подари на македонската войска бронетанкова техника и артилерийски системи.
По време на Косовската рецесия (1999 г.) и гражданската война (2001 г.) България оказа икономическа и логистична помощ на своята съседка.
България подписа взаимната Декларация от 1999 година и Договорът за другарство от 2017 година
До момента България е издала над 100 хиляди паспорта на македонски жители.
В България стартира да се приказва за " обща " и даже " споделена " история с Македония.
И какво отношение получаваше след всичко изброено? Едва ли е нужно да се разказва в детайли какво е преобладаващото разбиране на България и българите измежду македонските политически, медийни и публични кръгове, задоволително е да се изгледа кино лентата " Трето полувреме "...
Сега едни хора ни споделят, че е трябвало да създадем следващия компромис в името на подобряването на двустранните връзки и общото ни бъдеще в Европейски Съюз. Че ветото, което постановяваме, ще отприщи вълна на антибългарски настроения в Скопие. Сякаш до момента нямаше такива настроения...
Чуват се упреци, че София принудително тласка Скопие към Белград (и Москва). Реалностите обаче са други.
Да, България умишлено забавя евроинтеграцията на Северна Македония. Да, това държание е в контрастност с досегашната ни политика. Но нямаше по какъв начин да бъде другояче.
Досега София залагаше на романтиката в държанието си към Скопие, само че " македонското девойче " по този начин и не заобича българския левент, макар всичките му жестове.
" Братята " ни във Вардарско (слагам кавички не тъй като слагам това под подозрение, а тъй като самите те се държат, като че ли не желаят да имат нищо общо с нас) се радват на това, което им даваме, само че някак прагматично, без усеща. Декларират български корени, с цел да получат български паспорт, който в всеобщия случай употребяват не с цел да живеят в България, а с цел да пътуват и работят свободно из съвсем цяла Европа. Неслучайно, ползата към българските паспорти съществено се ускори след рухването на трудовите ограничавания за български жители в Европейски Съюз.
Е, дано да си представим, че в България има държавно управление, което да угоди на македонските искания и това държавно управление не бъде пометено от гнева на българското публично мнение. Ще получим ли признателност от другата страна на границата? Не - в случай че съдим по досегашния опит. (Да не забравяме, че сегашната антибългарска нервност се случва при ръководството на сякаш пробългарския министър председател Зоран Заев; представяме си какво би било, в случай че на власт беше ВМРО-ДПМНЕ.)
Истината е, че на болшинството македонци единствено джобът гледа към София (като врата към Европа), до момента в който сърцето - към Белград. Дори обидната за нас фраза за българските дами и двата чорапогащника образно демонстрира носталгията към Тито, която явно е крепко застъпена в Скопие. Защото преди няколко десетилетия Югославия е на процедура " Запад ", до момента в който по същото време у нас царува сива, мизерна соц реалност.
Но в този момент обстановката е радикално друга. И българският метод би трябвало да бъде напълно различен.
Сега макроикономическите индикатори на Северна Македония са доста по-лоши от тези на България. Средната работна заплата едвам надвишава 400 евро, а безработицата е в пъти по-висока.
И в случай че желаеме да подобрим имиджа си в югозападната ни съседка (а оттова и двустранните отношения), българският бизнес би трябвало доста по-активно и масирано да навлезе там (до момента България е отвън топ 5 на страните задгранични вложители в Северна Македония, което, в случай че през предишния век беше разбираемо поради нашата си икономическа уязвимост, в този момент е непростителен пропуск). В условия на пандемия от ковид и съпътстващи стопански компликации сигурно в този момент не е най-подходящият миг за изявление на сходна теза, само че корона рецесията ще отмине рано или късно, до момента в който ползата ни в Северна Македония е безконечен. Условия за икономическа инвазия съществуват. Недостигът на (квалифицирана) работна ръка у нас, който е спънка за разширението на доста производства, отчасти може да бъде обезщетен с отваряне на производства там. В Северна Македония корпоративният налог също е 10%, а Данък добавена стойност е даже по-нисък от нашия (18%, като за някои браншове има преференциална ставка от 5%). Да, съществуват проблеми с бюрокрацията и правосъдната система, само че за българските компании това надали е нещо непознато. Нужна е само политическа воля, изразена в държавна поддръжка за частния бизнес, който би вложил там. Защото става дума за дълготраен, стратегически интерес.
А като приказваме за държавна политика, не трябва да забравяме и културното наличие, което до момента също не беше задоволително мощно (годишният бюджет на българския културен институт в Скопие е едвам стотина хиляди лв., а при раздаването на спомагателни дотации през 2017 година същият институт се оказал на опашката от аналогичните в други държави). Но въпреки всичко културата би трябвало да следва стопанската система.
Иначе, колкото и да твърдим, че сме " един народ в две страни ", границата сред нас съществува. И тя не е нито като изкуствената граница по Стара планина сред Княжество България и Източна Румелия, което е била съборена със задружните старания на българите от двете ѝ страни, нито като принудително наложената граница сред Западна и Източна Германия, която след края на Студената война по натурален път отиде на бунището на историята.
Тази граница би трябвало да изчезне. Но методът за това не е прибързаното приемане на Северна Македония в Европейски Съюз, за което да се надяваме, че ще даде подтик на икономическата интензивност от двете ѝ страни. А назад - интеграцията сред двете стопански системи да сближи жителите на двете страни и да трасира пътя на Скопие към Евросъюза.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ