Откъс от „Мери Джейн“ на Джесика Аня Блау
Повече за книгата прочетете тук ►
Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да преглеждам движимостите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, таман бях навършила четиринайсет и визиите ми за домове, обзавеждане и непорочност ми бяха непосредствено предадени като през пъпна шнур от майка ми. Когато госпожа Коун изрита настрана купчина пуловери на стълбите с босото си стъпало (чиито пръсти бяха лакирани в блестящо червено), усетих по какъв начин ме обзема учудване. Нима хората в действителност живееха по този метод? Май знаех, че е по този начин някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия сходен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор.
Всички порти от мрачно дърво на втория етаж бяха отворени, като се изключи една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всеки път и залепен с хартиено тиксо афиш на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, като че ли бе поставено там от някой коленичил алкохолик.
– Това е стаята на Изи.
Госпожа Коун отвори вратата и аз минах около Снупи, с цел да я вървя след в помещение, което изглеждаше по този начин, като че ли е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за изобразяване, игра на лекар, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „ Колърформс “, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхнина. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, с цел да съборят всичко на пода.
– Изи – усмихнах се.
Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше споделила, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – харесваше ми по какъв начин бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но с помощта на рекомендацията на госпожа Райли и след телефонен диалог с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният диалог ще съставлява изявление, само че в реалност госпожа Коун единствено ми описа за Изи.
– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво вършат останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по през целия ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо срещу, само че това лято имам други неща за извършване, по този начин че… – В този миг госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се допуска да ѝ кажа, че одобрявам работата, или е редно да изчакам тя публично да ми я предложи?
Можех да схвана едно петгодишно дете, което желае да прекарва време единствено с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се деля с мама. Все още ми беше прелестно да ѝ оказвам помощ с домакинските отговорности, да седнал съм до нея и да чета или да пазарим дружно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато въпреки всичко се постановяваше да поддържам връзка с деца на моята възраст – да вземем за пример на празненствата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах възприятието, че пристигам от друга страна. Откъде девойките знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В взаимозависимост от годината тематиката можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, емайл за устни или списание „ Тийн Бийт “ – все неща, които въобще не ме интересуваха. Нямах същински приятелки до междинното учебно заведение, когато близначките Келог се реалокираха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен като че ли не бяха осведомени с привичките и ритуалите на момичешкото съществуване. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „ Пипин “, да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, естетика и бас, да гледат повторения на „ Френският началник готвач “3 и след това да тестват някоя от рецептите или даже да подготвят някой простоват десерт, поместен в списание „ Красив дом “.
Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на оня телефонен диалог, толкоз по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех единствено че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без другари, вместо да вървя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без другари. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми сподели какъв брой ще ми платят. Парите ми се костваха просто бонус. Преди диалогът да завърши, към този момент бях решила, че ще спестя всичко извоювано и в края на лятото ще си купя личен грамофон.
Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да преглеждам движимостите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, таман бях навършила четиринайсет и визиите ми за домове, обзавеждане и непорочност ми бяха непосредствено предадени като през пъпна шнур от майка ми. Когато госпожа Коун изрита настрана купчина пуловери на стълбите с босото си стъпало (чиито пръсти бяха лакирани в блестящо червено), усетих по какъв начин ме обзема учудване. Нима хората в действителност живееха по този метод? Май знаех, че е по този начин някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия сходен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор.
Всички порти от мрачно дърво на втория етаж бяха отворени, като се изключи една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всеки път и залепен с хартиено тиксо афиш на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, като че ли бе поставено там от някой коленичил алкохолик.
– Това е стаята на Изи.
Госпожа Коун отвори вратата и аз минах около Снупи, с цел да я вървя след в помещение, което изглеждаше по този начин, като че ли е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за изобразяване, игра на лекар, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „ Колърформс “, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхнина. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, с цел да съборят всичко на пода.
– Изи – усмихнах се.
Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше споделила, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – харесваше ми по какъв начин бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но с помощта на рекомендацията на госпожа Райли и след телефонен диалог с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният диалог ще съставлява изявление, само че в реалност госпожа Коун единствено ми описа за Изи.
– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво вършат останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по през целия ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо срещу, само че това лято имам други неща за извършване, по този начин че… – В този миг госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се допуска да ѝ кажа, че одобрявам работата, или е редно да изчакам тя публично да ми я предложи?
Можех да схвана едно петгодишно дете, което желае да прекарва време единствено с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се деля с мама. Все още ми беше прелестно да ѝ оказвам помощ с домакинските отговорности, да седнал съм до нея и да чета или да пазарим дружно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато въпреки всичко се постановяваше да поддържам връзка с деца на моята възраст – да вземем за пример на празненствата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах възприятието, че пристигам от друга страна. Откъде девойките знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В взаимозависимост от годината тематиката можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, емайл за устни или списание „ Тийн Бийт “ – все неща, които въобще не ме интересуваха. Нямах същински приятелки до междинното учебно заведение, когато близначките Келог се реалокираха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен като че ли не бяха осведомени с привичките и ритуалите на момичешкото съществуване. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „ Пипин “, да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, естетика и бас, да гледат повторения на „ Френският началник готвач “3 и след това да тестват някоя от рецептите или даже да подготвят някой простоват десерт, поместен в списание „ Красив дом “.
Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на оня телефонен диалог, толкоз по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех единствено че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без другари, вместо да вървя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без другари. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми сподели какъв брой ще ми платят. Парите ми се костваха просто бонус. Преди диалогът да завърши, към този момент бях решила, че ще спестя всичко извоювано и в края на лятото ще си купя личен грамофон.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ