Интервюто с Боатенг: На никого не му пука как се чувства играчът
Повече от шокиращото прекосяване на Кевин-Принс Боатенг в Барселона накара вестник „ Гардиън” да напомни изключителното си изявление с футболиста отпреди две години. Представяме ви го и ние в две елементи, с цел да видите същинския облик зад сякаш скандалния Принц. Днес е време за първата.
„ Бях толкоз нервозен. Потях се. Краката ми трепереха.” Кевин-Принс Боатенг бе надалеч от берлинските улици, по които израсна; надалеч и от футболния терен, макар че точно мач го докара в Женева при Организация на обединените нации. Бе март 2013 година и, както споделя, „ най-лудият миг в моя живот”… освен това какъв живот! Има доста какво да се разиска, до момента в който той се отпуска в креслото: от осемте му клуба в четири страни през играта един до друг с брат му на международно състезание до срещата с Нелсън Мандела. Който, апропо, се опитал да го ожени за щерка си. Но всичко по реда си.
Минава много време, преди Боатенг да мине през опъващите кабели служащи, с цел да стигне до тревата на стадион „ Гран Канариа”, където играе с екипа на Лас Палмас на трансформиралия се в негов дом остров. На ставане споделя: „ Ей, да знаете, че постоянно съм почтен.” Това към този момент е станало ясно след прекарания над час в откровеност и положително въодушевление в обсъждане на куп тематики: положителните, нетолкова положителните и прекомерно положителните времена; невижданите от хората неща извън (като самотата) и правените от тях неща; гения и характера, конфликтите и убежденията. „ Никога не са ми липсвали топки, за положително или неприятно.” Това също е явно.
Този ден в Женева обаче даже и той не бил по този начин сигурен в себе си. Интелигентен, ловко изразяващ се, многоезичен, Кевин-Принс е човек, който обгръща „ красотата” на езика и който батко му разказва като хамелеон. Той се подготвял за това „ съвсем по 24 часа на ден в продължение на пет дни”, но въпреки всичко ставало въпрос за нещо огромно: изнасянето на тирада паралелно до Нави Пилай, висшия комисар на Организация на обединените нации за правата на индивида.
„ Тя ме потупа по крайници под масата: „ Не се тревожи, ще си превъзходен.” Аз отвърнах, че няма да е по този начин. Видях 60 камери, червени светлини, надписи „ запис” и си рекох: „ О, Боже мой!”. Първо запецнах с „ ъъъ”, само че след това влязох в темп. Когато завърших, всички станаха и ръкопляскаха. Казаха ми, че никой преди не е получавал такава реакция. Беше доста прочувствено, само че не мога да ви кажа, че е било напълно красиво преживяване. В персонален проект бе нещо необикновено да имам опцията да изкажа какво усещам, какво съм видял, какво съм изпитал на гърба си, само че мотивът бе доста негативен, така че бях разкъсван вътрешно. Тежко беше да ида да приказвам.”
Нямало никакви упътвания какво или по какъв начин да каже, но Боатенг – синът на ганайски татко и немска майка, получи поканата от Организация на обединените нации, откакто напусна терена по време на другарски мач сред Милан и Про Патриа през януари 2013 година, откакто бе расистки обиждан дружно с Урби Емануелсон, Мбайе Нианг и Сулей Мунтари. Посланието бе мощно. Може и да не бе предумишлено, само че той даде началото на нещо.
„ Реакцията бе автоматизирана. Като се замисля, може би не бих постъпил по този начин повторно. Може би бих приказвал със съдията или бих предиздвикал представителя на стадиона да каже нещо. Напускането не всеки път е най-хубавият отговор: ние носим отговорност. Но не можех повече да понасям, не можех да въздържам страстите си вътре у мен. Помислих си: „ Защо към момента би трябвало да минаваме през това?”.
За страдание това „ все още” остава в действие и четири години по-късно. Преди две седмици Марио Балотели бе предмет на маймунски подвиквания във Франция. „ Като приказваш пред Организация на обединените нации, достигаш до целия свят, само че единствено за ден – на другия всичко е забравено”, споделя Боатенг. Неговата тирада сложи паралели сред расизма и маларията, сравнявайки го с „ рисков и инфектиран вирус”, който би трябвало да бъде изкоренен, защото другояче няма самичък просто да си отиде. И не си е отишъл, макар че ФИФА разпусна своята работна група по антирасизма, обявявайки задачата за приключена сполучливо. Нещо, за което Боатенг – първият дипломат на тази работна група, който приготви отчет и оказа помощ да се изготвят проекти за деяние, не получи ни позвъняване, ни известие, изобщо ни дума.
„ За тях може и да е свършена, само че тази работа няма по какъв начин да се свърши. Видяхме го и с Балотели в Бастия. Той ми е непосредствен другар и ми сподели, че не може да повярва и не знае какво да стори. Чуди се дали да не разгласява нещо в Инстаграм или Туитър, няма различен вид. Той не може да се бори самичък с расизма. Трябва да се борим по-силно, по-здраво, не да считаме, че сме се справили. Сеп Блатер и ФИФА желаеха да трансформират нещо. Джосеп Гуардиола, Рио Фърдинанд, Роналдо – всички се включиха и застанаха зад тила ми. Трябваше да сторим нещо. Расизмът минава границите на футбола, но футболът обезпечава платформата… и след това затварят работната група и аз не знам за какво. Зная единствено, че един ден прочетох за това и бях покъртен. „ Постигнахме каквото искахме да постигнем”. Не зная какво е това, само че несъмнено не се сборихме с расизма по метода, по който аз си мислех. Имахме доста хрумвания, но нищо не се промени. Само да кажем „ Не на расизма!” в реклама не прави работа. Хубаво е, само че го виждаш единствено по време на Шампионската лига. И в този момент ме извадиха от нещата, тъй като, допускам, в този момент съм в Лас Палмас и не играя в Шампионската лига. Това обаче е обръщение, отнасящо се до расизма, а не до Шампионската лига. Разбира се, че пускаш на екран огромни играчи като Ибрахимович, Неймар, Меси и Кристиано, тъй като те са по-популярни, само че какво сториха те против расизма? Странно: вадят единствения футболист, изнесъл тирада пред Организация на обединените нации.”
„ АКО ТИ НЕ УМРЕШ, АЗ УМИРАМ”
Боатенг израства във Вединг, „ корав” квартал с висока безработица и равнище на имиграция, където съгласно него „ прострелват хора, а полицията даже не влиза”. Спомня си „ Колонищрасе”, улицата до неговата, която е в Топ 10 на най-опасните и чиито „ правила” са ясни: „ в случай че ти не умреш, аз умирам”. Казва, че това е едно от тези места, които те оформят като персона. „ Ние нямахме доста пари, само че това бе животът ми. Не знаех да има по-добро, така че беше окей, а нещата, които виждаш и научаваш на улицата, те вършат какъвто си.”
Това, признава той, е също по този начин едно от тези места, които безусловно напускаш. Казва, че неговият „ мозък”, футболен гений и умеенето да канализира „ гнева и агресията” са били изходът му. Израствайки, знае, че има заложба да вижда ход напред. Започва в Херта (Берлин) седемгодишен, а през 2007 година Тотнъм го купува за 5,4 млн. паунда – „ огромната стъпка, само че неверната стъпка”, споделя. Отива неготов за Лондон и това е на прага да го унищожи. Около година по-късно се разсънва една заран, застава пред огледалото и осъзнава. „ Изглеждах стар”. А е единствено на 20.
„ Всяка нощ бях на открито до 6 часа. Бях към 95 кила, отекъл от пиенето и неприятната храна. Казах си: „ Няма метод това да съм аз, не желая да съм този. Имам нещо у себе си. Аз съм футболист.” Обадих се на приятелите си, двама същински приятели, и те пристигнаха. Заедно изчистихме хладилника ми и къщата. Същия ден си споделих: „ Край!”. Не пиех. Не излизах. Започнах да си сготвям. Исках да хапвам здравословно. От през днешния ден за на следващия ден (б.и. – прищраква с пръсти). Ако бях тръгнал да го върша последователно, може би нямаше да съумея. Трябваше ми чисто начало.”
Как почнало всичко ли? „ Мартин Йол ми сподели единствено след месец работа, че не ме желае към този момент, тъй че се почувствах самичък против света. Сещате ли се по какъв начин реагирате, когато изключите? Е, това бях аз: „ Не ме желаете ли? Тогава ще си поживея.” Сега съзнавам какъв брой неприятно бе това: шест нощи в седмицата по нощни клубове, пиянство в границите на съвсем цяла година. Но бях единствено на 20. Тогава не си мислиш, че нещата могат да се объркат. Виждат по какъв начин парите се стичат към теб и си казваш: „ Окей, тогава ще си взема своето откъм веселба отнякъде другаде.” Момичета, нощни клубове, приятели… т.е. подправени другари. Напуснах своя дом, фамилията си, всичките си другари, след това някогашната ми жена ме напусна и останах изцяло самичък. Имах другари, само че не същински, които ще ти кажат: „ Какво правиш?! Вземи се в ръце и тренирай!”. Тези единствено ме караха да излизаме, а по това време си мислех, че това ми е нужно: разпускането, компанията. Феновете не се интересуват какъв е персоналният ти живот, какво е предишното ти, от кое място идваш. Ако не си на равнище, те съдят. И аз бях подобен като почитател по отношение на играчите на Херта, това в никакъв случай няма да се промени. Ти си просто чарк в тази система – струваш пари и в случай че не сработиш, просто те сменят с различен чарк. Трябваше да се науча да одобрявам това. На 20 не го разбирах. Пък и в тима всеки си има своята грижа. В последна сметка на никого не му пука по какъв начин се чувстваш, за какво си печален или не тренираш добре.”
Бившият състезателен шеф на Тотнъм Дамиан Комоли един път сподели, че Боатенг е единственият състезател, за който има скрупули, че е водил в собствен клуб. Призна, че се е провалил в задачата да забележи неподготвеността на едно хлапе за смяна и в това да му помогне („ Вероятно по тази причина и неуспехът е повече наш в сравнение с негов.”). Боатенг през днешния ден прави оценка това мнение и споделя, че то е свалило огромен товар от плещите му. В тези дни сходно отношение му е липсвало. „ Никой не пристигна да ме попита по какъв начин съм. Никой! Само един простоват въпрос: „ Как си?”. Никой, ни-кой…”
А и да го бяха сторили, той евентуално щеше да отговори просто с „ Добре”, защото не съзнавал същинския мащаб на нанесените му вреди, както и че въобще нещата са му вървели на зле. „ Харчех големи суми за нощни клубове, облекла, коли. Да, правилно е, че съм си купил три коли за ден. Защото се опитваш да си купиш благополучие. Не можех да играя футбол, по тази причина си купих Ламборгини. Уау, ето ти благополучие за седмица, а по-късно даже не се качваш на тази кола. Та кой кара Ламборгини из Лоутън?! Все още вардя фотографията: три коли, огромна къща и аз гъзареещ, все едно съм 50 Cent. От време на време поглеждам към фотографията и си споделям: „ Само се виж какъв брой си бил малоумен.” Но това ме направи какъвто съм и през днешния ден мога да видя това. Поучих се. Пораснах. Събудих се една заран, погледнах се в огледалото и си помислих: „ Не, това не съм аз. Не желая да съм това. Аз съм футболист!”
Сид Лоу, „ Гардиън”
„ Бях толкоз нервозен. Потях се. Краката ми трепереха.” Кевин-Принс Боатенг бе надалеч от берлинските улици, по които израсна; надалеч и от футболния терен, макар че точно мач го докара в Женева при Организация на обединените нации. Бе март 2013 година и, както споделя, „ най-лудият миг в моя живот”… освен това какъв живот! Има доста какво да се разиска, до момента в който той се отпуска в креслото: от осемте му клуба в четири страни през играта един до друг с брат му на международно състезание до срещата с Нелсън Мандела. Който, апропо, се опитал да го ожени за щерка си. Но всичко по реда си.
Минава много време, преди Боатенг да мине през опъващите кабели служащи, с цел да стигне до тревата на стадион „ Гран Канариа”, където играе с екипа на Лас Палмас на трансформиралия се в негов дом остров. На ставане споделя: „ Ей, да знаете, че постоянно съм почтен.” Това към този момент е станало ясно след прекарания над час в откровеност и положително въодушевление в обсъждане на куп тематики: положителните, нетолкова положителните и прекомерно положителните времена; невижданите от хората неща извън (като самотата) и правените от тях неща; гения и характера, конфликтите и убежденията. „ Никога не са ми липсвали топки, за положително или неприятно.” Това също е явно.
Този ден в Женева обаче даже и той не бил по този начин сигурен в себе си. Интелигентен, ловко изразяващ се, многоезичен, Кевин-Принс е човек, който обгръща „ красотата” на езика и който батко му разказва като хамелеон. Той се подготвял за това „ съвсем по 24 часа на ден в продължение на пет дни”, но въпреки всичко ставало въпрос за нещо огромно: изнасянето на тирада паралелно до Нави Пилай, висшия комисар на Организация на обединените нации за правата на индивида.
„ Тя ме потупа по крайници под масата: „ Не се тревожи, ще си превъзходен.” Аз отвърнах, че няма да е по този начин. Видях 60 камери, червени светлини, надписи „ запис” и си рекох: „ О, Боже мой!”. Първо запецнах с „ ъъъ”, само че след това влязох в темп. Когато завърших, всички станаха и ръкопляскаха. Казаха ми, че никой преди не е получавал такава реакция. Беше доста прочувствено, само че не мога да ви кажа, че е било напълно красиво преживяване. В персонален проект бе нещо необикновено да имам опцията да изкажа какво усещам, какво съм видял, какво съм изпитал на гърба си, само че мотивът бе доста негативен, така че бях разкъсван вътрешно. Тежко беше да ида да приказвам.”
Нямало никакви упътвания какво или по какъв начин да каже, но Боатенг – синът на ганайски татко и немска майка, получи поканата от Организация на обединените нации, откакто напусна терена по време на другарски мач сред Милан и Про Патриа през януари 2013 година, откакто бе расистки обиждан дружно с Урби Емануелсон, Мбайе Нианг и Сулей Мунтари. Посланието бе мощно. Може и да не бе предумишлено, само че той даде началото на нещо.
„ Реакцията бе автоматизирана. Като се замисля, може би не бих постъпил по този начин повторно. Може би бих приказвал със съдията или бих предиздвикал представителя на стадиона да каже нещо. Напускането не всеки път е най-хубавият отговор: ние носим отговорност. Но не можех повече да понасям, не можех да въздържам страстите си вътре у мен. Помислих си: „ Защо към момента би трябвало да минаваме през това?”.
За страдание това „ все още” остава в действие и четири години по-късно. Преди две седмици Марио Балотели бе предмет на маймунски подвиквания във Франция. „ Като приказваш пред Организация на обединените нации, достигаш до целия свят, само че единствено за ден – на другия всичко е забравено”, споделя Боатенг. Неговата тирада сложи паралели сред расизма и маларията, сравнявайки го с „ рисков и инфектиран вирус”, който би трябвало да бъде изкоренен, защото другояче няма самичък просто да си отиде. И не си е отишъл, макар че ФИФА разпусна своята работна група по антирасизма, обявявайки задачата за приключена сполучливо. Нещо, за което Боатенг – първият дипломат на тази работна група, който приготви отчет и оказа помощ да се изготвят проекти за деяние, не получи ни позвъняване, ни известие, изобщо ни дума.
„ За тях може и да е свършена, само че тази работа няма по какъв начин да се свърши. Видяхме го и с Балотели в Бастия. Той ми е непосредствен другар и ми сподели, че не може да повярва и не знае какво да стори. Чуди се дали да не разгласява нещо в Инстаграм или Туитър, няма различен вид. Той не може да се бори самичък с расизма. Трябва да се борим по-силно, по-здраво, не да считаме, че сме се справили. Сеп Блатер и ФИФА желаеха да трансформират нещо. Джосеп Гуардиола, Рио Фърдинанд, Роналдо – всички се включиха и застанаха зад тила ми. Трябваше да сторим нещо. Расизмът минава границите на футбола, но футболът обезпечава платформата… и след това затварят работната група и аз не знам за какво. Зная единствено, че един ден прочетох за това и бях покъртен. „ Постигнахме каквото искахме да постигнем”. Не зная какво е това, само че несъмнено не се сборихме с расизма по метода, по който аз си мислех. Имахме доста хрумвания, но нищо не се промени. Само да кажем „ Не на расизма!” в реклама не прави работа. Хубаво е, само че го виждаш единствено по време на Шампионската лига. И в този момент ме извадиха от нещата, тъй като, допускам, в този момент съм в Лас Палмас и не играя в Шампионската лига. Това обаче е обръщение, отнасящо се до расизма, а не до Шампионската лига. Разбира се, че пускаш на екран огромни играчи като Ибрахимович, Неймар, Меси и Кристиано, тъй като те са по-популярни, само че какво сториха те против расизма? Странно: вадят единствения футболист, изнесъл тирада пред Организация на обединените нации.”
„ АКО ТИ НЕ УМРЕШ, АЗ УМИРАМ”
Боатенг израства във Вединг, „ корав” квартал с висока безработица и равнище на имиграция, където съгласно него „ прострелват хора, а полицията даже не влиза”. Спомня си „ Колонищрасе”, улицата до неговата, която е в Топ 10 на най-опасните и чиито „ правила” са ясни: „ в случай че ти не умреш, аз умирам”. Казва, че това е едно от тези места, които те оформят като персона. „ Ние нямахме доста пари, само че това бе животът ми. Не знаех да има по-добро, така че беше окей, а нещата, които виждаш и научаваш на улицата, те вършат какъвто си.”
Това, признава той, е също по този начин едно от тези места, които безусловно напускаш. Казва, че неговият „ мозък”, футболен гений и умеенето да канализира „ гнева и агресията” са били изходът му. Израствайки, знае, че има заложба да вижда ход напред. Започва в Херта (Берлин) седемгодишен, а през 2007 година Тотнъм го купува за 5,4 млн. паунда – „ огромната стъпка, само че неверната стъпка”, споделя. Отива неготов за Лондон и това е на прага да го унищожи. Около година по-късно се разсънва една заран, застава пред огледалото и осъзнава. „ Изглеждах стар”. А е единствено на 20.
„ Всяка нощ бях на открито до 6 часа. Бях към 95 кила, отекъл от пиенето и неприятната храна. Казах си: „ Няма метод това да съм аз, не желая да съм този. Имам нещо у себе си. Аз съм футболист.” Обадих се на приятелите си, двама същински приятели, и те пристигнаха. Заедно изчистихме хладилника ми и къщата. Същия ден си споделих: „ Край!”. Не пиех. Не излизах. Започнах да си сготвям. Исках да хапвам здравословно. От през днешния ден за на следващия ден (б.и. – прищраква с пръсти). Ако бях тръгнал да го върша последователно, може би нямаше да съумея. Трябваше ми чисто начало.”
Как почнало всичко ли? „ Мартин Йол ми сподели единствено след месец работа, че не ме желае към този момент, тъй че се почувствах самичък против света. Сещате ли се по какъв начин реагирате, когато изключите? Е, това бях аз: „ Не ме желаете ли? Тогава ще си поживея.” Сега съзнавам какъв брой неприятно бе това: шест нощи в седмицата по нощни клубове, пиянство в границите на съвсем цяла година. Но бях единствено на 20. Тогава не си мислиш, че нещата могат да се объркат. Виждат по какъв начин парите се стичат към теб и си казваш: „ Окей, тогава ще си взема своето откъм веселба отнякъде другаде.” Момичета, нощни клубове, приятели… т.е. подправени другари. Напуснах своя дом, фамилията си, всичките си другари, след това някогашната ми жена ме напусна и останах изцяло самичък. Имах другари, само че не същински, които ще ти кажат: „ Какво правиш?! Вземи се в ръце и тренирай!”. Тези единствено ме караха да излизаме, а по това време си мислех, че това ми е нужно: разпускането, компанията. Феновете не се интересуват какъв е персоналният ти живот, какво е предишното ти, от кое място идваш. Ако не си на равнище, те съдят. И аз бях подобен като почитател по отношение на играчите на Херта, това в никакъв случай няма да се промени. Ти си просто чарк в тази система – струваш пари и в случай че не сработиш, просто те сменят с различен чарк. Трябваше да се науча да одобрявам това. На 20 не го разбирах. Пък и в тима всеки си има своята грижа. В последна сметка на никого не му пука по какъв начин се чувстваш, за какво си печален или не тренираш добре.”
Бившият състезателен шеф на Тотнъм Дамиан Комоли един път сподели, че Боатенг е единственият състезател, за който има скрупули, че е водил в собствен клуб. Призна, че се е провалил в задачата да забележи неподготвеността на едно хлапе за смяна и в това да му помогне („ Вероятно по тази причина и неуспехът е повече наш в сравнение с негов.”). Боатенг през днешния ден прави оценка това мнение и споделя, че то е свалило огромен товар от плещите му. В тези дни сходно отношение му е липсвало. „ Никой не пристигна да ме попита по какъв начин съм. Никой! Само един простоват въпрос: „ Как си?”. Никой, ни-кой…”
А и да го бяха сторили, той евентуално щеше да отговори просто с „ Добре”, защото не съзнавал същинския мащаб на нанесените му вреди, както и че въобще нещата са му вървели на зле. „ Харчех големи суми за нощни клубове, облекла, коли. Да, правилно е, че съм си купил три коли за ден. Защото се опитваш да си купиш благополучие. Не можех да играя футбол, по тази причина си купих Ламборгини. Уау, ето ти благополучие за седмица, а по-късно даже не се качваш на тази кола. Та кой кара Ламборгини из Лоутън?! Все още вардя фотографията: три коли, огромна къща и аз гъзареещ, все едно съм 50 Cent. От време на време поглеждам към фотографията и си споделям: „ Само се виж какъв брой си бил малоумен.” Но това ме направи какъвто съм и през днешния ден мога да видя това. Поучих се. Пораснах. Събудих се една заран, погледнах се в огледалото и си помислих: „ Не, това не съм аз. Не желая да съм това. Аз съм футболист!”
Сид Лоу, „ Гардиън”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ