За националния отбор на България или когато корупцията е по-приемлива от нормалността
Поредна порция несполучливи мачове на националния тим на България и остарялата дискусия на нов глас - рестарт на футбола, тотална смяна, подмладяване, треньорът и играчите не стават.
Общо взето това е картината в българския футбол през последните 20 години.
Играчи и треньори се сменят, само че нещата не се усъвършенстват. Напротив. Влошават се. Логичен развой поради това, че състезателите са представителна извадка не на този или оня, а на цялото ни футболно общество. Общество, което подлага на критика и се възмущава от корупцията, само че в това време е склонно на големи взаимни отстъпки, когато тя е в краткосрочна изгода за него или обичания клуб.
И в тази обстановка е разумно да зададем следниите въпроси: подготвена ли е България за същинска смяна - било то полтическа или футболна? Готова ли е да каже “Стига!” и да потърси сметка за корупцията, само че без да я дели на вярна и неправилна? Можем ли да надмогнем себе си и да спрем да разсъждаваме, че корупцията на приятелите, от които имаме изгода, не е чак толкоз неприятна, само че за тази, на другите, прошка не би трябвало да има?
Нека разгледаме по-детайлно обстановката във футбола.
По предписание най-сериозните рецензии след мачовете на националния тим са ориентирани към играчи, треньори и управлението на БФС.
Кой обаче избира управата на БФС? Обикновено грандовете. А кой командва грандовете? Собствениците, които през последните 15-20 години получават “дейна помощ” от малцина авторитетни тартори, чиято задача е да показват на останалите почитатели “правилния” път.
Мнението на “малкото на брой тартори” се дефинира от политико-финансови взаимоотношения, множеството от които са в ущърб на клубовете и футбола като цяло. Но е видно, че това не се дискутира кой знае какъв брой и не съставлява сериозен проблем за немалка част от обществото и медиите.
Дори в противен случай. Почти всички се преценяват със упоменатата дребна група хора, техните тартори се третират като богове на стадиона, “безрезервната” и “безкористната” им любов към тима не се слага под подозрение, а мнението им постоянно е с неведнъж по-голяма тежест по отношение на това на някой добър икономист или сполучлив треньор.
И цялото това обвързване се нуждае от изверг, който да обира гнева на обществото. За българския футбол той е БФС. Хората крещят: “Оставка!”, “Промяна!”, “Съд!”, “Съсипаха грандовете!”.
Но през последните 20 години в Изпълкома са били всички притежатели на футболните ни грандове и/или техни представители. Колко хора осъзнават, че БФС в никакъв случай няма да посмее да тръгне на война против Левски, ЦСКА и останалите по-мощни клубове, тъй като е по-слабата страна?
Точно противоположното. Много постоянно, в това число и към днешна дата, футболният съюз, а и страната като цяло, толерира грандовете за сметка на останалите отбори, защото се опасява от многочислената им фенска маса.
Притеснителното е, че притежателите на топ тимовете доста добре го знаят и заради тази причина все по-често залагат на тази карта, оправдавайки с нея своята управническа беззащитност. Лесно настройват ентусиастите против несъгласните с полукриминалното им ръководство и съвсем постоянно надвиват над хората, които желаят нормалност, колегиалност и почтена борба на футоблния терен.
“Съдиите ни порязаха”, чуваме след съвсем всеки несполучлив дуел в шампионата.
След въпросното изречение обществото се надига на война против “лошите”. Но за какво не се възмущаваме от притежатели, които в прав текст са признавали, че са уреждали мачове или пък от тези, които заплашват рефери и съперници? Защо не търсим сметка поради вулгарността, която струи от изявления и заявления на босове? Защо обществото е склонно да им се възхищава и желае да е като тях пренебрегвайки бруталността им, несъответстваща с фантазиите за по-добра България?
Тогава по какъв начин нещо ще се промени, когато злодеите в действителност се възприемат за герои и спасители? За доста хора те са пример за сполучлив човек, който не е интелигентен или просветен, само че пък компенсира тези свои “леки” дефекти с безочливост, наглост и мачкане на по-слабия.
Примерите за това са доста, а най-фрапантният е банкрутът на ЦСКА и насилственото налагане на основаната преди четири години нова Лига. Тук не става въпрос за виновност на един човек, а за реакцията на цялото общество. Все още не можем да осъзнаем, че тогавашните (без)действия на нацията дълги години ще са емблема на разсипията в родния футбол и продължаваме да не съумяваме да се противопоставим на всичко това. Именно в такива моменти би трябвало да изкрещим, че желаеме смяна и да принудим политическата и футболната върхушка да се съобразят с нашето мнение. Но не. Все още избираме да си заровим главата в пясъка, тъй като ни е боязън от кукловодите, които ще се разсърдят и ще настроят избрани маси против дръзналите да изразят обществено своето противоречие.
Оставихме гръмогласни човеци да ни диктува дневния ред и безмълвно одобрихме техните дейности, а в този момент се оплакваме от неточност на даден арбитър, липса на качество и слаб народен тим.
Общо взето това е картината в българския футбол през последните 20 години.
Играчи и треньори се сменят, само че нещата не се усъвършенстват. Напротив. Влошават се. Логичен развой поради това, че състезателите са представителна извадка не на този или оня, а на цялото ни футболно общество. Общество, което подлага на критика и се възмущава от корупцията, само че в това време е склонно на големи взаимни отстъпки, когато тя е в краткосрочна изгода за него или обичания клуб.
И в тази обстановка е разумно да зададем следниите въпроси: подготвена ли е България за същинска смяна - било то полтическа или футболна? Готова ли е да каже “Стига!” и да потърси сметка за корупцията, само че без да я дели на вярна и неправилна? Можем ли да надмогнем себе си и да спрем да разсъждаваме, че корупцията на приятелите, от които имаме изгода, не е чак толкоз неприятна, само че за тази, на другите, прошка не би трябвало да има?
Нека разгледаме по-детайлно обстановката във футбола.
По предписание най-сериозните рецензии след мачовете на националния тим са ориентирани към играчи, треньори и управлението на БФС.
Кой обаче избира управата на БФС? Обикновено грандовете. А кой командва грандовете? Собствениците, които през последните 15-20 години получават “дейна помощ” от малцина авторитетни тартори, чиято задача е да показват на останалите почитатели “правилния” път.
Мнението на “малкото на брой тартори” се дефинира от политико-финансови взаимоотношения, множеството от които са в ущърб на клубовете и футбола като цяло. Но е видно, че това не се дискутира кой знае какъв брой и не съставлява сериозен проблем за немалка част от обществото и медиите.
Дори в противен случай. Почти всички се преценяват със упоменатата дребна група хора, техните тартори се третират като богове на стадиона, “безрезервната” и “безкористната” им любов към тима не се слага под подозрение, а мнението им постоянно е с неведнъж по-голяма тежест по отношение на това на някой добър икономист или сполучлив треньор.
И цялото това обвързване се нуждае от изверг, който да обира гнева на обществото. За българския футбол той е БФС. Хората крещят: “Оставка!”, “Промяна!”, “Съд!”, “Съсипаха грандовете!”.
Но през последните 20 години в Изпълкома са били всички притежатели на футболните ни грандове и/или техни представители. Колко хора осъзнават, че БФС в никакъв случай няма да посмее да тръгне на война против Левски, ЦСКА и останалите по-мощни клубове, тъй като е по-слабата страна?
Точно противоположното. Много постоянно, в това число и към днешна дата, футболният съюз, а и страната като цяло, толерира грандовете за сметка на останалите отбори, защото се опасява от многочислената им фенска маса.
Притеснителното е, че притежателите на топ тимовете доста добре го знаят и заради тази причина все по-често залагат на тази карта, оправдавайки с нея своята управническа беззащитност. Лесно настройват ентусиастите против несъгласните с полукриминалното им ръководство и съвсем постоянно надвиват над хората, които желаят нормалност, колегиалност и почтена борба на футоблния терен.
“Съдиите ни порязаха”, чуваме след съвсем всеки несполучлив дуел в шампионата.
След въпросното изречение обществото се надига на война против “лошите”. Но за какво не се възмущаваме от притежатели, които в прав текст са признавали, че са уреждали мачове или пък от тези, които заплашват рефери и съперници? Защо не търсим сметка поради вулгарността, която струи от изявления и заявления на босове? Защо обществото е склонно да им се възхищава и желае да е като тях пренебрегвайки бруталността им, несъответстваща с фантазиите за по-добра България?
Тогава по какъв начин нещо ще се промени, когато злодеите в действителност се възприемат за герои и спасители? За доста хора те са пример за сполучлив човек, който не е интелигентен или просветен, само че пък компенсира тези свои “леки” дефекти с безочливост, наглост и мачкане на по-слабия.
Примерите за това са доста, а най-фрапантният е банкрутът на ЦСКА и насилственото налагане на основаната преди четири години нова Лига. Тук не става въпрос за виновност на един човек, а за реакцията на цялото общество. Все още не можем да осъзнаем, че тогавашните (без)действия на нацията дълги години ще са емблема на разсипията в родния футбол и продължаваме да не съумяваме да се противопоставим на всичко това. Именно в такива моменти би трябвало да изкрещим, че желаеме смяна и да принудим политическата и футболната върхушка да се съобразят с нашето мнение. Но не. Все още избираме да си заровим главата в пясъка, тъй като ни е боязън от кукловодите, които ще се разсърдят и ще настроят избрани маси против дръзналите да изразят обществено своето противоречие.
Оставихме гръмогласни човеци да ни диктува дневния ред и безмълвно одобрихме техните дейности, а в този момент се оплакваме от неточност на даден арбитър, липса на качество и слаб народен тим.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ