Попаднах в този град на 8-ми септември, Малка Богородица. И

ХАСКОВО ~ Цветя и вяра

Попаднах в този град на 8-ми септември, Малка Богородица. И аз, като една Мария, зная, че тогава отново имам имен ден, само че някак по-тих, по-скромен. Така беше до тази година... Съдбата ме води в Хасково тъкмо по време на формалния празник на града, а там беше в действителност тържествено. И тъй като към този момент се смрачаваше, аз и моята скромна компания от артистични люде взехме решение да отседнем за нощта тук, на път за Истанбул. Без никакво разискване се отправихме да хапнем и честваме – непринудено. А когато си на чужд терен, таксиметровите водачи са твоите най-хубави другари. Та, спряхме първото такси, попитахме индивида вътре къде дават най-хубавите блюда, а той ни рече: „ Няма какво да ви изяснявам, качвайте си и нека сте доста гладни! ". Има-няма след 5 минути се озовахме в „ Алафрангите ". Като погледнахме необятния двор с чимшири и цялостните маси, разбрахме, че единствено нас чакат. Добре, че двама млади, взеха решение да се полюбуват на себе си уединено и станаха, та ние да седнем. Настанихме се, нагостиха ни сладко и вкусно, напоиха ни, светна ни пред очите. Като се огледахме малко, стана ни чудно, каква е тая къща – възрожденска, красива, с атмосфера, дето ти дава уют, а аленото тракийско вино се влива право в кръвта. „ На Бояджи Оглу е била преди време, в този момент към този момент има друга популярност, само че автентичнотото се пази ", споделя ни един от мъжете, дето ни сервираше. Пихме по още едно за Бояджи Оглу и тънкия му естетически усет и се прибрахме в хотела предоволни от откритието си.
Първата ми работа, откакто се разсъниха сутринта, беше да попитам къде е онази грандиозна Мария, Статуята на Пресветата Дева, за която бях чувала да споделят, че е най-голямата в света. „ А вие въобще дръпнахте ли завесите на прозорците? " – доста учудено ме попита момичето на рецепцията. „ Бързах! " – отвърнах аз. А тя ме изведе на просторната тераса, с цел да схвана, че всичко, което ме интересува, е на една ръка разстояние. Пих кафе и потеглих нагоре към хълма. Като стигнах върха, обърнах се да видя какво вижда самата Божия майка. Целият град като на длан, в тихото и ясно утро, а ята от лястовици се виеха високо в небето, взимайки си довиждане с лятото тук. Как се усеща човек в нозете на Дева Мария с Младенеца? Умиротворен вероятно. Така се почувствах аз. Вътре, в параклиса, в тясното пространство още горяха свещи от празника, осветил рождения ден на Божията майка. Миришеше на цветя и религия.

Слънцето към този момент напираше жежко, а моята група даваше сигнали, че е време за културни разходки, кафе и сладки диалози. Този път кафето беше съпроводено от морковена торта в очарователната френска пекарна „ La Marquise ". Точно пред погледа ни се извисяваше остарялата часовникова кула на Хасково и имахме странното възприятие, че сме се върнали обратно във времето. Много се харесахме с тоз морковен сладкиш, доста... А градинките в близост бяха като от приказките – зачудих се, къде на друго място съм срещала такава класификация на цветя, шубраци, по британски изрядна морава и ромолещ фонтан. Наоколо към този момент се вдигаше детска врява – ролери, скейтове, колелета и едни такива усмихнати родители, дето все едно доста морковени торти са хапнали и изживяват същинска Dolce Vita...

Човек като попадне на непознато място, постоянно вижда неща, които му липсват в всекидневието – в това, на неговото място. Тук тъкмо благите лица на хората ми помогнаха да се усещам като вкъщи си. Чистотата и спретнатия тип на всичко в близост ме накараха да се зачудя, за какво тук може, а на други места да не може да е по този начин? Манталитет, мързел, пари, образование, пък може и санкции. Кой знае... И в случай че някой тук дирижира чистотата посредством налагане на санкции, шапка му смъквам.
Нямаше по какъв начин да пропуснем стройните тополи, подредени в шпалир около Хасковската река. „ И да знаеш, дърветата са тъкмо 865 ", уведомява ме сътрудника музикант, все едно цяла нощ ги е броил. „ Толкова са, прочетох в Интернет, когато спорихме за тая прословута ария на „ Щурците " – продължи нашия човек. Та изяснявайки случая, стана ясно, че тополите са природно-поетична забележителност, възпята почтено в песента на Маричков и компания „ Среща ". Е, с това ме уцелиха право в сърцето – обичаната ми, дружно с „ Хамлет ".

В самото сърце на града, пред Общината, се натъкваме на друга странна комбинация. Скулптура на Баба Яга, чийто полет е възпрепятстван от постоянен дирек. Не помня да сме се смяли с глас по този начин, както оня обяд пред централата на кмета на Хасково. И до момента в който се чудехме що за знамение е това, една общителна остаряла госпожа се поспря, усмихна се и общително ни изясни легендата за тая летяща старица. „ Ами то злото все лети, лети, прави пакости, но нашият кмет реши да го спре – ей на, спря го по тоя метод, баш пред Общината! Е то, несъмнено, с възприятие за комизъм е цялата работа, но отвън шегата, той, Жоро /Георги Иванов, б.р./, в действителност се оправя! ", кима госпожата.
Да, възприятието за комизъм е значимо качество, съгласяваме се ние и приветстваме концепцията и майсторското осъществяване.

Какво още видяхме в града на Богородица, малко преди да потеглим към Истанбул...
Видяхме нещо, пред което в действителност онемяхме – групово. Паметник на Завистта – триметров Икар, чийто полет е в скелетните ръце на тези, дето постоянно желаят да разрушават, да стопират. Колко познато, българско, тъжно. Колко ни хвана за гърлото този бронзов великан, който е огънал снагата си насочен към свободата, на лимита на силите. Дали се изтръгва той от завистта, дали ще полети – не зная, желае ми се да имам вяра в това. Нима има друга страна, в която завистта да има монумент? Заслужава ли тя сходна чест? Или е нужно да ни боде очите всеки ден, с цел да разберем с какво зло би трябвало да се борим непрекъснато. Всеки самичък намира своя отговор, само че едва ли има човек, който да подмине с равнодушие това създание.

Много ни се изпълниха душите и очите в Хасково – ще рече човек, че сме обитавали някоя друга страна до момента. Градът на сладкогласния Аспарух Лешников, виртуозната Недялка Симеонова, надарения Иван Димов, професор Асен Златаров и Григор Димитров, несъмнено. Долината на Тракия е гостоприемна и плодородна, ражда създатели, герои, персони. Ще кажете, на всички места в България се раждат такива. Така е, в действителност. Но тук Иван Димов би се гордял с великолепието на театъра, носещ неговото име и продължаващ неговото дело. Пред него пък почтено се изправя паметникът на проф. Асен Златаров. Традиците са живи, а зимните музикални празници дават сцена на всички, тръгнали по пътя на музиката и на първата българка, свирила в Карнеги Хол - цигуларката Недялка Симеонова. Поезията идва в този град още през 1973 година с Националия конкурс за дебютна литература „ Южна пролет ". „ Китна Тракия пее и танцува " е другият огромен конгрес, който повече от 40 години разпростира красивите обичаи на националното ни творчество.
Затова сме възхитени от Хасково – тъй като традициите са живи, културата и историята са си подали ръце, хората тук помнят основаното от предците си, почитат наследството на земята си, грижа ги е за бъдещето, за децата. И имат воля да творят дружно. Оказа се, че всички нови монументи тук са построени с дарения на жителите на Хасково.
Ние стигнахме до Истанбул, само че си обещахме да се върнем още веднъж. Не единствено тъй като не успяхме да забележим Александровската гробница и Узунджовската черква, а и тъй като хасковската морковена торта се оказа по-вкусна от турската саралия.