Понякога носех на Тито и Луиза кошница сливи, когато дърветата

Понякога носех на Тито и Луиза кошница сливи, когато дърветата ми се превиваха от плод. Щом вратата им се отвореше, вързоп светлина обливаше восъчните тухли. В края на коридора виждах огромния прозорец, заслонен от зелените листа на липата, а през зимата острите черни клони, които стърчаха като нарисувани с въглен.
Видях долу в маслиновата горичка буса на Джани да завива, преди да изчезне от погледа ми. Сред сребристите дървета зървах понякога проблясъци в бяло от буса. Той се спусна по неравния път, спря на обраслото с плевели място за паркиране до къщата, където Луиза постоянно оставяше синия си „ Фиат Чинкуеченто “ със свален гюрук даже и когато валеше. Все ми се искаше да употребявам този облик в някое стихотворение, само че по този начин и не открих къде.
Три дами слязоха от буса. Определено не изглеждаха като трите грации, до момента в който мъкнеха сакове, груби раници и торби. Джани измъкна четири куфара мастодонти и с изпитание ги придвижи един по един до вратата. Не чувах дамите, които възклицаваха и се смееха. Предположих, че са пристигнали за есенна почивка. Има пътешественици, които заобикалят трескавото раздвижване на лятото и идват в сезона, предлагащ повече успокоение. Надявах се да не са шумни, тъй като звуците се разнасят из хълмовете. Ако пристигнеха и съпрузите им и започнеха буйни вечери, щеше да настане безпорядък. Кои ли са? Не са млади. Това най-малко забелязах.
Собственото ми идване тук – благи боже – преди цели дванайсет години е толкоз блестящо в паметта ми, като че ли се е случило през вчерашния ден. Слязох от колата, погледнах изоставената каменна селска къща и разбрах... какво разбрах? Това е. Това е мястото, където ще съградя бъдещето си.
Възможно ли е те да си мислят същото? И Маргарет, моят обект на проучване, моята изгубена другарка, беше пристигнала в миналото, доста преди мен, пред нейната златиста каменна къща под кулата на Ил Палацоне (истински замък впрочем), без да знае какъв живот ще открие. Това, което разкрила в реалност, било голямо квичащо прасе, заключено на долното равнище на къщата от предходните притежатели (селяните, както ги наричаше тя) като подарък за нея.
Маргарет бе пристигнала тук на непринудено заточение, а не като мен – да идва и да си отпътува. С бродираните си чехли и венецианския жакет от черно кадифе тя нямаше нищо общо с новодошлите, с техните ботуши и пухкави якета в цикламено, оранжево и шафраново.
Тази с крещящоцикламено яке извади транспортна кутия за куче от задната врата на буса. Коленичи и освободи малко кафяво кученце, което незабавно стартира да тича в кръг към тях и едвам не литна от наслада. Предположих, че откакто са довели и куче, не са пристигнали за къса почивка.
Докато прибирах още дърва за огъня, изпаднах в някакъв захлас. Жестовете и придвижванията им внезапно ми се сториха далечни, като в застинала жива картина, като илюстрация на късен следобяд от феодален часослов: изпълненото със сенки сиво небе; хубавичко, солидна къща, огряна от късните слънчеви лъчи; камъните, които искрят като покрити със слуз от охлюви; стъклата на прозорците, отразяващи светлината като огледало. Източените сенки на кипарисите сред Вила Асунта и мен са нашарили на линии селския път. Като зад воал (защото следобедната светлина тук придобива бледомедна прозрачност), доста гладко дамите пристъпват към вратата, където Джани се суети с стоманения ключ, който виси на дрипава оранжева панделка на кукичката отвътре на вратата. Знаех, че скоро ще вдишат мириса на остарели книги в затворената къща. Щяха да влязат и да видят прозореца в коридора, отрупан със златни листа от липата, а може би тази панорама щеше да ги накара да спрат за момент и да си поемат надълбоко мирис. Ето ни тук. Защо в очите ми запариха сълзи?...