„Рязането“ на съставите би сближило елита и конкуренцията
Понякога е нужно да се случи нещо гръмко, с цел да провокира натиск към смяна. Годишният отчет за относителен разбор на УЕФА, оповестен предходната седмица, акцентира нещо, което всички ние към този момент знаем. Има добра вест – финансовата непоклатимост, и не чак толкоз добра вест – крайната поляризация. И на второто несъмнено би му била добре пристигнала някаква рецепта за оправяне.
В последното десетилетие равнищата на задължения са паднали, приходите са нарастнали доста и, като цяло, футболът е печелившо занимание. Имам възприятието, че съм писал същото нещо милион пъти, само че когато беше въведен Финансовият феърплей, европейският клубен футбол бе направил общи загуби от 1,67 милиарда евро, а в последните две години генерално осъществя облаги: 579 млн. евро през 2017 и 140 млн. през 2018 година. И не, спадът в облагите през 2018-а не е мотив за паника, тъй като клубовете към момента са напред. Просто когато правиш повече пари от предстоящото, реинвестираш в своята компания, което във футбола всекидневно значи, че вдигаш заплатите.
Забравете за подигравателните забележки: ФФП реализира в началото заложената си цел. Той направи от футбола бизнес, в който можеш да инвестираш, да стоиш изправен самичък на двата си крайници и да не фалираш поради неизплатими задължения. Стойността на активите на клубовете набъбна с близо 60% след въвеждането му. Ако си притежател на футболен клуб или го управляваш, животът генерално е добър… или най-малко постоянен. А това е от голяма важност.
Другата страна на монетата е, че видяхме голям растеж в поляризацията – пропастта сред богати и небогати. По-точно казано, сред „ единия % “ и всички останали. Тази пропаст съществува и сред клубовете, и сред лигите като цяло. Топ 30 клубовете вършат съвсем толкоз пари, колкото всички останали на континента, а водещият 1% измежду тях изкарва 20% от общите доходи. Сред лигите пък Голямата петорка (Англия, Испания, Германия, Италия и Франция) печели 75% от общите доходи.
Последицата от това е последна поляризация. Не е нужно да си талант, с цел да схванеш, че колкото повече пари се стичат към теб, толкоз повече харчиш за заплати и толкоз по-добри играчи можеш да привлечеш. Което пък на собствен ред се придвижва в триумф на терена. Писах преди две години за това и за какво то не е положително, а в случай че има някаква смяна от този момент, тя е към по-лошо.
Все същите шест клуба приключиха в Топ 6 в последните три години в Англия. В Испания за последно някой оттатък Реал Мадрид, Барселона или Атлетико Мадрид се намърда в Топ 3 преди цели осем години. Някои лиги имат повече врътки на водещите позиции, само че не и на самия връх. В Германия Байерн (Мюнхен) е първенец седем години подред, в Италия Ювентус е с осем следващи скудети, а във Франция Пари Сен Жермен взе купата в шест от последните седем случая. Разбира се, постоянно може да споменете подвига на Лестър през 2016 година в Премиър Лийг или достигнатия от Аякс полуфинал в Шампионската лига предишния сезон, но доказателствата са покъртителни. И в случай че не се направи нещо по въпроса, в дълготраен проект непоправимо сме се насочили в една-единствена посока: основаване на Европейска Суперлига.
ФФП постоянно бива упрекван за крайните неравенства и, поради ограничението на вложенията от притежателите, всекидневно принуждава клубовете да харчат единствено съгласно изкараното от самите себе си. Този фактор обаче е с релативно дребен принос за статуквото. Истинската разлика се крие в скока на цената на телевизионните права и мърчандайза, като приходите от тях с глобализирането на футбола се оттичат основно към каймака измежду клубовете.
Тогава какво може да се направи, с цел да се поизравни конкуренцията?
Феновете на задокеанските спортове ще посочат тавана на заплатите, но дано го кажем простичко: във футбола те са невъзможни и евентуално даже противозаконни. Данък „ разкош “ би бил по-приложим, само че и тук се уповаваш на притежатели с дълбоки джобове, щастливи да натрупат загуби година след година, а такива не се срещат постоянно. Нещо повече, това води до риск за връщане на част от неустойчивостта отпреди ерата „ Финансов феърплей “.
По-равни дялове в разпределението на общите доходи е вид и би бил от помощ. В по-широк смисъл футболът към този момент се е придвижил в тази посока, що се отнася до общи покупко-продажби за лиги като тези за телевизионните права. Този сегмент обаче е с намаляваща съразмерност в цялостното перо от приходите на даден клуб. Премиър Лийг има едно от най-справедливите разпределения на ТВ пари от години и това оказа помощ на британските клубове, но пропастта сред имащите и нямащите се трансформира в цяла пропаст.
Освен в случай че няма подготвеност това систематизиране да важи за всички видове доходи, в това число комерсиалните и билетните, резултатът няма да е огромен. И този вид обаче е неосъществим и, почтено казано, неправдив. Защо Манчестър Юнайтед да вземем за пример, който построи майсторски своя бранд в границите на десетилетия, да би трябвало да дели от приходите си за спонсорски надпис върху екипите с, да вземем за пример, новака Шефилд Юнайтед?
Защо обаче, вместо да работим върху преразпределението на приходите, не стартираме да се замисляме за преразпределението на играчите, т.е. средствата за произвеждане във футбола?
Към този миг множеството топ клубове имат по 40-50 обвързани с контракти футболисти – някои от тях са младоци, други са пратени чартърен другаде. Ами в случай че фрапантно понижим броя им? Тогава освободените играчи ще са отново на пазара и ще отидат към идващото равнище клубове, които по този начин, най-малко на доктрина, биха станали по-конкурентоспособни. Този резултат на доминото би се пренесъл все по-надолу и по-надолу по пирамидата на футбола.
Много лиги към този момент лимитират размера на съставите и броя на наеманите. В Премиър Лийг нямаш право да регистрираш над 25 футболисти, като изключим младите от равнище под-22. Ами в случай че коренно отрежем тази численост до, да вземем за пример, 19?
Да погледнем състава на Ливърпул като образец. Вземете седмината, които евентуално ще имат минимален принос този сезон – да речем Педро Чиривейя, Айзък Кристи-Дейвис (той по този начин и по този начин е преотстъпен, само че ми следете мисълта), Натаниъл Клайн, Анди Лонерган, Деян Ловрен и Адам Лалана. Те биха били „ отрязани “ на старта на сезона за съблюдаване на регламентираната численост и в случай че ти би трябвало ново попълнение през януари, както се случи с Такуми Минамино, се постанова да отрежеш и още някого. Чао-чао, Джердан Шакири! Тук не приказваме за някакви суперзвезди и тимът няма да се утежни изключително без тях, но пък с тях други клубове надолу по веригата биха станали по-конкурентоспособни.
Можем да изиграем същата игра и с други клубове. Реал Мадрид би се наложило да отреже двама – може би Алваро Одриосола (преотстъпен в този момент в Байерн без алтернатива за откупуване) и Мариано Диас. Ювентус би споделил „ ариведерчи “ на Карло Пинсолио, Марко Пяца, Емре Джан и Даниеле Ругани.
Другият явен плюс като резултат от такава мярка би бил, че младите играчи ще станат по-важни и клубовете ще имат тласък да ги развиват и задържат, защото не се броят в главния лист. В дълготраен проект ще бъдат възнаградени тези клубове, които развиват гениите си.
Естествено, би бил необходим някакъв вид механизъм за „ ампутиране “ на даден футболист, тъй като въпреки всичко той е подписал контракт и има своите права. Затова може да се създаде предписание да можеш да „ режеш “ собствен състезател, откакто му дадеш цялостна едногодишна заплата. Това не е неприятна договорка за отритнатия, тъй като става свободен сътрудник и ненадейно другите клубове могат да си го разрешат без потребността от заплащане на трансферна сума и равнене на предходното му заплащане.
Биха ли се съгласили на това клубовете? Онези, които са привикнали да натрупат футболисти, биха били ощетени и техните треньори, несъмнено, биха се оплаквали от неналичието на други възможности в съставите си. Реалността обаче е, че правилото би било еднообразно за всички, пък и биха си икономисали пари от перото „ заплати “ за неизползвана баластра. Да, ще им се наложи да са по-умни при селекционното си обмисляне, но разноските ще паднат – освен във връзка с заплатите, а и при трансферните суми.
Естествено, ще има потребност да се открият точните механизми, с цел да сработи сходен проект. Може би 19 е прекомерно огромна численост и би трябвало да я сведем до 17 или даже 16. Може би заплата за цяла година е прекалено много и би трябвало да е за половин като обезщетение за освободения. Може би би трябвало да изключим от броенето играчите под-21 или под-23 години вместо тези под-22. Ще са нужни и повече бистрота и контрол, с цел да се попречи на клубовете и суперагентите да „ паркират “ играчи в „ другарски “ по-малки клубове. Ще е наложителна и по-добра регулаторна система за наемане на играчи на над 22 години, може би ограничението до едно на сезон. Ще е добре да се прави и изключение по медицински аргументи с разрешение за сключване със заместител на тежко контузен футболист, както и дълъг временен интервал до „ издялкването “ на състава до единствено 19 цялостни експерти.
Всичко това обаче е допустимо и нужно, тъй като 20-ият най-значим в Манчестър Сити – може би Джон Стоунс, или в Тотнъм – може би Ерик Дайър, или в ПСЖ – може би Единсон Кавани, най-вероятно би подпухнал надолу по веригата.
Алтернативата е единствено да си седим и да не вършим нищо в очакване Прозорецът на Овертон да ни води до онази точка, в която да си мислим, че всичко протичащо се сега в европейския футбол е изцяло обикновено. Вярвайте ми обаче: в дълготраен проект то ще стане огромна, но в действителност огромна досада и ще ни накара да крещим да ни дадат тази затворена Европейска Суперлига, която в този момент сякаш всички споделят, че не желаят.
Габриеле Маркоти, ESPN
В последното десетилетие равнищата на задължения са паднали, приходите са нарастнали доста и, като цяло, футболът е печелившо занимание. Имам възприятието, че съм писал същото нещо милион пъти, само че когато беше въведен Финансовият феърплей, европейският клубен футбол бе направил общи загуби от 1,67 милиарда евро, а в последните две години генерално осъществя облаги: 579 млн. евро през 2017 и 140 млн. през 2018 година. И не, спадът в облагите през 2018-а не е мотив за паника, тъй като клубовете към момента са напред. Просто когато правиш повече пари от предстоящото, реинвестираш в своята компания, което във футбола всекидневно значи, че вдигаш заплатите.
Забравете за подигравателните забележки: ФФП реализира в началото заложената си цел. Той направи от футбола бизнес, в който можеш да инвестираш, да стоиш изправен самичък на двата си крайници и да не фалираш поради неизплатими задължения. Стойността на активите на клубовете набъбна с близо 60% след въвеждането му. Ако си притежател на футболен клуб или го управляваш, животът генерално е добър… или най-малко постоянен. А това е от голяма важност.
Другата страна на монетата е, че видяхме голям растеж в поляризацията – пропастта сред богати и небогати. По-точно казано, сред „ единия % “ и всички останали. Тази пропаст съществува и сред клубовете, и сред лигите като цяло. Топ 30 клубовете вършат съвсем толкоз пари, колкото всички останали на континента, а водещият 1% измежду тях изкарва 20% от общите доходи. Сред лигите пък Голямата петорка (Англия, Испания, Германия, Италия и Франция) печели 75% от общите доходи.
Последицата от това е последна поляризация. Не е нужно да си талант, с цел да схванеш, че колкото повече пари се стичат към теб, толкоз повече харчиш за заплати и толкоз по-добри играчи можеш да привлечеш. Което пък на собствен ред се придвижва в триумф на терена. Писах преди две години за това и за какво то не е положително, а в случай че има някаква смяна от този момент, тя е към по-лошо.
Все същите шест клуба приключиха в Топ 6 в последните три години в Англия. В Испания за последно някой оттатък Реал Мадрид, Барселона или Атлетико Мадрид се намърда в Топ 3 преди цели осем години. Някои лиги имат повече врътки на водещите позиции, само че не и на самия връх. В Германия Байерн (Мюнхен) е първенец седем години подред, в Италия Ювентус е с осем следващи скудети, а във Франция Пари Сен Жермен взе купата в шест от последните седем случая. Разбира се, постоянно може да споменете подвига на Лестър през 2016 година в Премиър Лийг или достигнатия от Аякс полуфинал в Шампионската лига предишния сезон, но доказателствата са покъртителни. И в случай че не се направи нещо по въпроса, в дълготраен проект непоправимо сме се насочили в една-единствена посока: основаване на Европейска Суперлига.
ФФП постоянно бива упрекван за крайните неравенства и, поради ограничението на вложенията от притежателите, всекидневно принуждава клубовете да харчат единствено съгласно изкараното от самите себе си. Този фактор обаче е с релативно дребен принос за статуквото. Истинската разлика се крие в скока на цената на телевизионните права и мърчандайза, като приходите от тях с глобализирането на футбола се оттичат основно към каймака измежду клубовете.
Тогава какво може да се направи, с цел да се поизравни конкуренцията?
Феновете на задокеанските спортове ще посочат тавана на заплатите, но дано го кажем простичко: във футбола те са невъзможни и евентуално даже противозаконни. Данък „ разкош “ би бил по-приложим, само че и тук се уповаваш на притежатели с дълбоки джобове, щастливи да натрупат загуби година след година, а такива не се срещат постоянно. Нещо повече, това води до риск за връщане на част от неустойчивостта отпреди ерата „ Финансов феърплей “.
По-равни дялове в разпределението на общите доходи е вид и би бил от помощ. В по-широк смисъл футболът към този момент се е придвижил в тази посока, що се отнася до общи покупко-продажби за лиги като тези за телевизионните права. Този сегмент обаче е с намаляваща съразмерност в цялостното перо от приходите на даден клуб. Премиър Лийг има едно от най-справедливите разпределения на ТВ пари от години и това оказа помощ на британските клубове, но пропастта сред имащите и нямащите се трансформира в цяла пропаст.
Освен в случай че няма подготвеност това систематизиране да важи за всички видове доходи, в това число комерсиалните и билетните, резултатът няма да е огромен. И този вид обаче е неосъществим и, почтено казано, неправдив. Защо Манчестър Юнайтед да вземем за пример, който построи майсторски своя бранд в границите на десетилетия, да би трябвало да дели от приходите си за спонсорски надпис върху екипите с, да вземем за пример, новака Шефилд Юнайтед?
Защо обаче, вместо да работим върху преразпределението на приходите, не стартираме да се замисляме за преразпределението на играчите, т.е. средствата за произвеждане във футбола?
Към този миг множеството топ клубове имат по 40-50 обвързани с контракти футболисти – някои от тях са младоци, други са пратени чартърен другаде. Ами в случай че фрапантно понижим броя им? Тогава освободените играчи ще са отново на пазара и ще отидат към идващото равнище клубове, които по този начин, най-малко на доктрина, биха станали по-конкурентоспособни. Този резултат на доминото би се пренесъл все по-надолу и по-надолу по пирамидата на футбола.
Много лиги към този момент лимитират размера на съставите и броя на наеманите. В Премиър Лийг нямаш право да регистрираш над 25 футболисти, като изключим младите от равнище под-22. Ами в случай че коренно отрежем тази численост до, да вземем за пример, 19?
Да погледнем състава на Ливърпул като образец. Вземете седмината, които евентуално ще имат минимален принос този сезон – да речем Педро Чиривейя, Айзък Кристи-Дейвис (той по този начин и по този начин е преотстъпен, само че ми следете мисълта), Натаниъл Клайн, Анди Лонерган, Деян Ловрен и Адам Лалана. Те биха били „ отрязани “ на старта на сезона за съблюдаване на регламентираната численост и в случай че ти би трябвало ново попълнение през януари, както се случи с Такуми Минамино, се постанова да отрежеш и още някого. Чао-чао, Джердан Шакири! Тук не приказваме за някакви суперзвезди и тимът няма да се утежни изключително без тях, но пък с тях други клубове надолу по веригата биха станали по-конкурентоспособни.
Можем да изиграем същата игра и с други клубове. Реал Мадрид би се наложило да отреже двама – може би Алваро Одриосола (преотстъпен в този момент в Байерн без алтернатива за откупуване) и Мариано Диас. Ювентус би споделил „ ариведерчи “ на Карло Пинсолио, Марко Пяца, Емре Джан и Даниеле Ругани.
Другият явен плюс като резултат от такава мярка би бил, че младите играчи ще станат по-важни и клубовете ще имат тласък да ги развиват и задържат, защото не се броят в главния лист. В дълготраен проект ще бъдат възнаградени тези клубове, които развиват гениите си.
Естествено, би бил необходим някакъв вид механизъм за „ ампутиране “ на даден футболист, тъй като въпреки всичко той е подписал контракт и има своите права. Затова може да се създаде предписание да можеш да „ режеш “ собствен състезател, откакто му дадеш цялостна едногодишна заплата. Това не е неприятна договорка за отритнатия, тъй като става свободен сътрудник и ненадейно другите клубове могат да си го разрешат без потребността от заплащане на трансферна сума и равнене на предходното му заплащане.
Биха ли се съгласили на това клубовете? Онези, които са привикнали да натрупат футболисти, биха били ощетени и техните треньори, несъмнено, биха се оплаквали от неналичието на други възможности в съставите си. Реалността обаче е, че правилото би било еднообразно за всички, пък и биха си икономисали пари от перото „ заплати “ за неизползвана баластра. Да, ще им се наложи да са по-умни при селекционното си обмисляне, но разноските ще паднат – освен във връзка с заплатите, а и при трансферните суми.
Естествено, ще има потребност да се открият точните механизми, с цел да сработи сходен проект. Може би 19 е прекомерно огромна численост и би трябвало да я сведем до 17 или даже 16. Може би заплата за цяла година е прекалено много и би трябвало да е за половин като обезщетение за освободения. Може би би трябвало да изключим от броенето играчите под-21 или под-23 години вместо тези под-22. Ще са нужни и повече бистрота и контрол, с цел да се попречи на клубовете и суперагентите да „ паркират “ играчи в „ другарски “ по-малки клубове. Ще е наложителна и по-добра регулаторна система за наемане на играчи на над 22 години, може би ограничението до едно на сезон. Ще е добре да се прави и изключение по медицински аргументи с разрешение за сключване със заместител на тежко контузен футболист, както и дълъг временен интервал до „ издялкването “ на състава до единствено 19 цялостни експерти.
Всичко това обаче е допустимо и нужно, тъй като 20-ият най-значим в Манчестър Сити – може би Джон Стоунс, или в Тотнъм – може би Ерик Дайър, или в ПСЖ – може би Единсон Кавани, най-вероятно би подпухнал надолу по веригата.
Алтернативата е единствено да си седим и да не вършим нищо в очакване Прозорецът на Овертон да ни води до онази точка, в която да си мислим, че всичко протичащо се сега в европейския футбол е изцяло обикновено. Вярвайте ми обаче: в дълготраен проект то ще стане огромна, но в действителност огромна досада и ще ни накара да крещим да ни дадат тази затворена Европейска Суперлига, която в този момент сякаш всички споделят, че не желаят.
Габриеле Маркоти, ESPN
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ