В храма: преди 1989 г. и днес
Помня годините, в които Рождество у нас към момента не се празнуваше публично (и дори изобщо не биваше да се празнува). Помня по какъв начин, когато в избрани години се случеше то да се падне в съботен или неделен ден, безусловно обявяваха по някой " ленински съботник “ на ексклузивен труд „ за богатството на цялото общество “, а в други пък измисляха разнообразни " мероприятия “, съпроводени с " тържествени събрания “ и тем сходни. И въпреки всичко на 24 декември по мръкнало камбаните зазвучаваха (поне това не беше забранено) и избрани хора безмълвно се отправяха към храмовете.
А те в тези вечери в действителност бяха " друго царство " – царство на " други хора “. Възрастни (повече жени), градски люде, само че от необикновен вид – с тихи лица, загърбили упоритостите за „ този свят “ и дори – това се виждаше у тях – такива, които биха могли да бъдат наречени „ поизпаднали “, и въпреки всичко по-точно – нямащи какво да губят, отказали се " да пазят “ ултимативно нещо в света. Покрай тях – постоянно съпътстващите даже най-„ прогресивните “ общества „ криви “ хора (днес биха ги определили като „ обществено слаби “ или „ хора с увреждания “). И ето: тук, в храма, тия последните ненадейно ставаха " обществено близки “ с " някогашни “ госпожи и господа – безусловно физиогномично не-„ другарки и приятели “, в миналото „ солидни “, през днешния ден чисто и просто „ оживели “. Вечерта против Рождество тук, в храма, те всички живо (макар и скромно) демонстрираха верността на думите на Христос за Църквата Му, че „ вратата адови няма да ѝ надделеят “ (Мат. 16:18). Че постоянно в този свят ще останат Витлеемски страноприемници, където, колкото и строго да са затворени границите за тях, " чужденците “ от Светото семейство ще намерят място за яслите, в които да положат Младенеца.
И да, да, храмовете в тези години фактически приличаха в предрождественската вечер най-много на страноприемници. Защото обществото в тях бе общество точно на „ странници “ – пристигнали тук от „ чужбината “ на оживялото минало, от глухите пресечки на отричаното бездомие, от страната на " вътрешната емиграция “, незримо живееща в същата страна, в която другите строяха своя " развъртян социализъм “.
Не си мислете обаче, че в тези храмове-страноприемници " обществото “ им бе в тия вечери общество на изтерзани или изплашени. Не. Лицата даже на леко „ юродивите “, на оскъдно облечените „ някогашни госпожи “ и на „ ударените “ от „ новия живот “ излъчваха някакво умерено достолепие и, дано се изразя по този начин, ведро-стоическа приетост на маргиналността. Най-вече обаче, излъчваха наслада: че Рождеството и тази година е тук, че Христос все по този начин безтрепетно гледа с бездънно-утешните Си, всеопрощаващо-всеобнадеждаващи очи от иконостаса, тъй като никой не може да стори нищо на към този момент Пожертвалия Се, на вечно Пожертвалия Се и значи и на нас – Неговите люде, Неговата Църква никой нищо не може да стори – ние няма какво да загубим в този свят на принесената Жертва и по тази причина не се боим да дойдем в храма.
Всичко това беше тогава.
А те в тези вечери в действителност бяха " друго царство " – царство на " други хора “. Възрастни (повече жени), градски люде, само че от необикновен вид – с тихи лица, загърбили упоритостите за „ този свят “ и дори – това се виждаше у тях – такива, които биха могли да бъдат наречени „ поизпаднали “, и въпреки всичко по-точно – нямащи какво да губят, отказали се " да пазят “ ултимативно нещо в света. Покрай тях – постоянно съпътстващите даже най-„ прогресивните “ общества „ криви “ хора (днес биха ги определили като „ обществено слаби “ или „ хора с увреждания “). И ето: тук, в храма, тия последните ненадейно ставаха " обществено близки “ с " някогашни “ госпожи и господа – безусловно физиогномично не-„ другарки и приятели “, в миналото „ солидни “, през днешния ден чисто и просто „ оживели “. Вечерта против Рождество тук, в храма, те всички живо (макар и скромно) демонстрираха верността на думите на Христос за Църквата Му, че „ вратата адови няма да ѝ надделеят “ (Мат. 16:18). Че постоянно в този свят ще останат Витлеемски страноприемници, където, колкото и строго да са затворени границите за тях, " чужденците “ от Светото семейство ще намерят място за яслите, в които да положат Младенеца.
И да, да, храмовете в тези години фактически приличаха в предрождественската вечер най-много на страноприемници. Защото обществото в тях бе общество точно на „ странници “ – пристигнали тук от „ чужбината “ на оживялото минало, от глухите пресечки на отричаното бездомие, от страната на " вътрешната емиграция “, незримо живееща в същата страна, в която другите строяха своя " развъртян социализъм “.
Не си мислете обаче, че в тези храмове-страноприемници " обществото “ им бе в тия вечери общество на изтерзани или изплашени. Не. Лицата даже на леко „ юродивите “, на оскъдно облечените „ някогашни госпожи “ и на „ ударените “ от „ новия живот “ излъчваха някакво умерено достолепие и, дано се изразя по този начин, ведро-стоическа приетост на маргиналността. Най-вече обаче, излъчваха наслада: че Рождеството и тази година е тук, че Христос все по този начин безтрепетно гледа с бездънно-утешните Си, всеопрощаващо-всеобнадеждаващи очи от иконостаса, тъй като никой не може да стори нищо на към този момент Пожертвалия Се, на вечно Пожертвалия Се и значи и на нас – Неговите люде, Неговата Църква никой нищо не може да стори – ние няма какво да загубим в този свят на принесената Жертва и по тази причина не се боим да дойдем в храма.
Всичко това беше тогава.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ