Помните ли постановката на Александър Морфов На ръба (2015 г.)

Помните ли постановката на Александър Морфов " На ръба " (2015 г.) в Народния спектакъл " Иван Вазов "? Ако сте я гледали, надали бихте не запомнили този прочувствен сигнален " реквием за нашата страна и народ ". Обществената обстановка " на ръба " продължава и като че ли към този момент не тревожи поданиците, изгубили религия в течение на тридесетилетния " преход " (напълно алогично разбиране, с което майсторите на партийното говорене като че ли насочат лицемерно опрощение за безвремието, в което са ни поставили). 
За жал обаче това безвремие един ден евентуално ще бъде дефинирано 

като независимост на бръщолевенето

Случило се на фона на експанзията на криминалогенната каста, образувана изкусно, и безогледно заела мястото на стъписаните ни интелектуалци (преобладаващата част от които се скри из библиотеките). Вероятно по този начин се получи този съдбоносен раздор сред интервалите на рухването на тоталитарната система и на проваления опит за една същинска народна власт. И защото демократичната народна власт не откри почва у нас, не трябва да се учудваме от изчезналата приемливост и даже опит за схващане на другия, който изобщо не ни интересува, с изключение на като гласоподавател. Спомнете си надвикванията, спиранията, налагането непременно по време на телевизионните дебати. Ще помислиш, че си попаднал в лудница... Както общественият, по този начин и моралният кръг се затвориха като бесилка над главите ни. Мрачните коловози на човешкото другарство и разминаване се дозатлачиха от анархията на вилнеещата навсякъде експанзия (от престъпността в учебно заведение, през операцията на медиите, до корупцията в ръководещите кръгове). А ние си останахме с вярата за по-светло Утре, когато децата ни, възпитани патриархално от самите нас, евентуално ще се трансфорат в цел, в случай че не на друго, то на обществения стрес.
Как да му противостоим и на каква цена? Това е въпросът, в отговора на който се спъват социолози, политолози и тем сходни " -лози ", до момента в който завършващите у нас най-кадърни студенти всекидневно се сбогуват с Родината, с цел да търсят естествена реализация и по-смислен живот на открито. Изключение вършат някои айти експерти, на които се дават обещание съществени заплащания. Но една лястовичка пролет не прави.
Често след прожекции на нови български филми другари и познати ме пресрещат с думите: 

" Аман от нашето кахърно кино! "  

А какво да е? Може би увеселително или неуместна комедия! В тази социална обстановка, когато някой се засмее, започваме да подозираме, че или е алкохолно заслепен, или " откача ". А класиците ни учат, че " смехът е цветът на цивилизацията ". Той е спасявал хората в най-тежки времена. Не става дума за честото безсмислено кискане на телевизионния екран за щяло и нещяло. Явно на по-младите им е внушено да разведряват тягостната атмосфера и те се престарават. И въпреки всичко изкуството ни съпътства този прочувствен срив... Наскоро недостижимият занаятчия на актуалното кино Мартин Скорсезе провокира разгорещени диспути в медийното и онлайн пространство с безпардонни мнения за блокбъстърните супергеройски филми по комиксите на Марвел, оприличавайки ги на " увеселителни паркове ". Веднага мненията му бяха изрично подкрепени и от Франсис Форд Копола...
За тези персони, които са привикнали да основават и поддържат връзка със значимо изкуство и художествена литература, спасението е в книгите, екранната и театрална драматургия, концертите и изложбите. Някак незабелязано техните послания ни вършат по-добри, по-диалогични; настройват ни да разбираме това, което се случва край нас. А без схващане и осъзнаване на обстоятелствата и обстановките, ще си останем " материал " за операция. Всъщност посредством писменото слово и посредством облика най-пълноценно и всеобхватно осмисляме съществуването си, надскачайки всекидневните битовизми, които някак незабележимо стягат обръча на живота ни. Търсим и откриваме отговорите на безконечните въпроси на човешката цивилизация. 
Тази духовна задача, съхраняваща най-голямото благосъстояние на Човека - неговото достолепие, недосегаемо от демоничната мощ на властта и парите, е изключително настояща и виновна таман в нашия обезпокоителен век, когато натрапваната извън глобализация цели да ни лиши от национална самородност и чудачество. Без легитимност ще се обезличим дотам, че с лекост ще заместим шедьоврите на класиката, възпитали генерации наред, 

с комиксова " литература " и римейкови облици

Защо би трябвало да се задълбаваме в асоциативност и метафористика, когато без никакви мозъчни старания можем да възприемаме първосигналното слово и плоското изображение. А подмяната на полезности неизбежно води до нивелиране на човешката душeвност и въображение, до дисторция на мисленето. Някога книгите се издаваха в доста по-голям тираж и всеобщо се четяха. Сега изданията са много повече, само че в стеснен тираж. Обяснението на този феномен не е комплицирано. От една страна, усърдно насърчаваният блян към опростачване, за който се хвърлят и средства, към този момент дава своите резултати. А за сериозна просвета финанси непрекъснато не доближават! Същевременно образният облик, който през днешния ден струи отвред (малък и огромен екран, реклами, разяснителни билбордове...), е по-лесен за разбиране и някак естествено лишава забележителен брой читатели... Алтернативен отпор виждам само в обединените старания на институции и медии за избавление на спасяемото. Каузата е свещена: тя гради ново публично схващане. Спомнете си протестната вълна у нас през 2013 година, която раздруса страната. Въпреки нея работещо гражданско общество не бе основано. Хората останаха уплашени, комплицирани и разочаровани. И отново няма кой да свърши нашата работа.
В това отношение оказват помощ начинания като неотдавна подетата Lego ergo sum ( " Чета, затова живея " ). Започна я издателство " Изток - Запад ". Тя е ориентирана както към децата, по този начин и към възрастните. В течение на десетки години това издателство разгласява книги, които разкриват скритата мъдрост на Изтока и преобразилия планетата ни дух на Запада. Тъкмо през днешния ден книгите стават последното леговище на личността в нейната смисленост и уникалност. Те ни избавят от тоталния недостиг на духовни стойности, осветяващи пътя към всяко знание и грамотност; демонстрират ни от кое място сме пристигнали и къде отиваме; трасират границата сред действителните полезности и техните кич версии, сред самобитните произведения и пазарните стандарти; вдъхват ни очакване и вяра. Първа стъпка на почналата самодейност е да се открият български компании, подготвени да основат библиотеки на работното място: да се откри директен път към всеки, за който четенето е правилен другар и съидейник. Засега публичният отклик от страна на работодатели, чиновници, медии, сътрудници и водещи персони в културния ни живот е забележителен и дава обещание бъдеще на тази задача.