Хората станаха лоши
Помните ли го оня изверг Антоан Сигърх от „ Няма място за старите кучета “ на Кормак Маккарти, който караше инцидентни хора, изпречили се на пътя му, да хвърлят монета? Така той решаваше дали да ги убие или да ги помилва. В събота сутринта си намислих да постъпя тъкмо като него. Не, не да умъртвявам. А да хвърля монета дали да потегли нататък по пътя дълъг и неочакван или да си легна назад в топлото легълце под памучената покривка. Щото знаех, че на една далечна хижа в Стара планина ще се събират доста хора и все хубави едни такива и там му е мястото да си показва новата книга. И по този начин, ставам аз към шест и половина, а ми се спи, та две не виждам. О, по този начин ли, добре. Нека ориста реши. Ези – потеглям, тура – оставам.
Стегнах си раницата тъкмо за 10 минути. Бутилка вода, нещо топло за обличане, щото зиме без торбичка и лете без абичка не се потегля, два пакета книги и яхнах велосипеда. Пак по същия съвсем маршрут, само че в действителност напълно различен. Връзвам коня, подвигам палец и ми стопира след пет минути една колежка от предходното даскало, тръгнали с мъжа си към вилата някъде над Сливен. Идеално. Маршрутът ми тъкмо оттова е плануван, щото ще пътувам през България на зиг-заг. Имам си цел. И тя не е просто да отида да чета радостни текстове на леко пийнали видове. Тя е доста по-дълбоко екзистенциална. На колежката подарих за признателност една от книгите, които носех. Изненада се, като видя заглавието. Свалиха ме на пътя за Казанлък. И към петнайсет минути по-късно седях край един почтен чичо, който слушаше Пърпъл и спазваше всички ограничавания на скоростта със остарелия си опел.
Някои хора качват стопаджии, тъй като желаят да си имат компания. Да разменят две думи. Той беше от тях и си говорихме за коли, мотори и полезности. Често се стига до тематиката за полезностите, не знам за какво. Това ни се падна от вселенската лотария. Естествено, тематиката е банална, само че фактът, че съвсем всички непознати водачи по пътищата най-после разясняват особеностите на обществото и битието ни, е индикативен за нещо. Щастието е небивалица на Холивуд. Щастие е единствено една дума. На словашки, сходно на британски, тази дума значи две неща на български – хем благополучие, хем шанс. Но шанс е балканско разбиране с турско-арабски корени и очевидно тези там езици на север не вършат разликата. Да не би някой да излъга всички тези непознати водачи, че има такова нещо като „ различен живот “? Те са недоволни. Не им стига остарелият опел, желаят мерцедес. Не им стига, че са живи, желаят да няма неистини и неправда.
А неистини и неправда е имало, има и ще има. И ясното разбиране на действителността не е примирение. Не съм се примирил с лъжите и несправедливостта. Само съм им отрязал пътя до моите усещания. Не пребивавам в заблуда. Живея в добър свят с положителни хора, които стопират, като им махнеш на пътя, качват те в персоналния си автомобил и те возят ненапълно. Срещнали сте се във времето и пространството и може би такава среща сред вас в никакъв случай няма да се повтори и в това е хубостта на живота. В неповторимостта. Човекът ме остави в Казанлък, повървях километър пешком, до момента в който стигна изхода на града накъм Шипка и оттова се качих на някакъв локален рейс до село Шипка, тъй като за стопиране беше погрешно. Там в подстъпите на Балкана стопираха да ме вдигнат мъж и жена, които избраха да си мълчат и аз нямах нищо срещу. Не знам дали са имали мнение по всички тия безсмислени въпроси. Но и те бяха положителни хора.
Стигнах до билото. Изядох една шкембе-чорба, щото към този момент ми стържеше от апетит. И продължих на север. Целта беше да се добера на първо време до Етъра. Щото там има дюкян Добринка, която шие кожуси, калпаци и всичко от агнешка кожа. А зимата наближаваше. И си бях наумил, че ще се сдобия с две кожухчета, просто ушити, с вълната отвътре. И купих единствено едно, за жена ми. Щото на дамата би трябвало да ѝ бъде топло. Щото в случай че не ѝ е топло, ще те изостави. А за мен нямаше подобаващ размер и единствено си дадох поръчката. Така изпълних най-важната част от съботната си задача. А по какъв начин продължи пътешествието нататък, ще ви опиша идващия път.
Стегнах си раницата тъкмо за 10 минути. Бутилка вода, нещо топло за обличане, щото зиме без торбичка и лете без абичка не се потегля, два пакета книги и яхнах велосипеда. Пак по същия съвсем маршрут, само че в действителност напълно различен. Връзвам коня, подвигам палец и ми стопира след пет минути една колежка от предходното даскало, тръгнали с мъжа си към вилата някъде над Сливен. Идеално. Маршрутът ми тъкмо оттова е плануван, щото ще пътувам през България на зиг-заг. Имам си цел. И тя не е просто да отида да чета радостни текстове на леко пийнали видове. Тя е доста по-дълбоко екзистенциална. На колежката подарих за признателност една от книгите, които носех. Изненада се, като видя заглавието. Свалиха ме на пътя за Казанлък. И към петнайсет минути по-късно седях край един почтен чичо, който слушаше Пърпъл и спазваше всички ограничавания на скоростта със остарелия си опел.
Някои хора качват стопаджии, тъй като желаят да си имат компания. Да разменят две думи. Той беше от тях и си говорихме за коли, мотори и полезности. Често се стига до тематиката за полезностите, не знам за какво. Това ни се падна от вселенската лотария. Естествено, тематиката е банална, само че фактът, че съвсем всички непознати водачи по пътищата най-после разясняват особеностите на обществото и битието ни, е индикативен за нещо. Щастието е небивалица на Холивуд. Щастие е единствено една дума. На словашки, сходно на британски, тази дума значи две неща на български – хем благополучие, хем шанс. Но шанс е балканско разбиране с турско-арабски корени и очевидно тези там езици на север не вършат разликата. Да не би някой да излъга всички тези непознати водачи, че има такова нещо като „ различен живот “? Те са недоволни. Не им стига остарелият опел, желаят мерцедес. Не им стига, че са живи, желаят да няма неистини и неправда.
А неистини и неправда е имало, има и ще има. И ясното разбиране на действителността не е примирение. Не съм се примирил с лъжите и несправедливостта. Само съм им отрязал пътя до моите усещания. Не пребивавам в заблуда. Живея в добър свят с положителни хора, които стопират, като им махнеш на пътя, качват те в персоналния си автомобил и те возят ненапълно. Срещнали сте се във времето и пространството и може би такава среща сред вас в никакъв случай няма да се повтори и в това е хубостта на живота. В неповторимостта. Човекът ме остави в Казанлък, повървях километър пешком, до момента в който стигна изхода на града накъм Шипка и оттова се качих на някакъв локален рейс до село Шипка, тъй като за стопиране беше погрешно. Там в подстъпите на Балкана стопираха да ме вдигнат мъж и жена, които избраха да си мълчат и аз нямах нищо срещу. Не знам дали са имали мнение по всички тия безсмислени въпроси. Но и те бяха положителни хора.
Стигнах до билото. Изядох една шкембе-чорба, щото към този момент ми стържеше от апетит. И продължих на север. Целта беше да се добера на първо време до Етъра. Щото там има дюкян Добринка, която шие кожуси, калпаци и всичко от агнешка кожа. А зимата наближаваше. И си бях наумил, че ще се сдобия с две кожухчета, просто ушити, с вълната отвътре. И купих единствено едно, за жена ми. Щото на дамата би трябвало да ѝ бъде топло. Щото в случай че не ѝ е топло, ще те изостави. А за мен нямаше подобаващ размер и единствено си дадох поръчката. Така изпълних най-важната част от съботната си задача. А по какъв начин продължи пътешествието нататък, ще ви опиша идващия път.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ