Тръмп даде и ножа, и хляба в ръцете на Нетаняху
Политиката на администрацията на Доналд Тръмп по отношение на Близкоизточния кротичък развой (или израелско-палестинския конфликт) се гради въз основата на три съществени правилото.
Първият е " констатирането на обстоятелствата ", а не заложничество на политическите тълкования към тях. На този принцип Съединени американски щати реалокираха посолството си от Тел Авив в Йерусалим през 2018-та година, а през предходната признаха суверенитета на Израел върху Голанските възвишения. И в двата случая Вашингтон съобщи, че не прави нещо по-различно от това да преценява действителностите на терен.
Вторият принцип е отводът от посреднически услуги сред Израел и Палестинската автономност, което на практика довежда до заемането на произраелски позиции. Ако Съединени американски щати желаеха да бъдат справедлив посредник сред Тел Авив и Рамала, те нямаше да затворят офиса на Палестинската автономност във Вашингтон и да спрат финансирането на палестинците (последното минаваше през две съществени стратегии: тази на Организация на обединените нации за бежанците и американската такава за поддръжка на апарата за сигурност на Палестинската автономия).
Третият принцип на политиката на Доналд Тръмп по отношение на израелско-палестинския спор бе водещо място за политиката за сигурност, за сметка на различни политики, слагащи акцент другаде. Пример в тази посока са още веднъж признаването на суверенитета на Израел върху Голанските възвишения и идното такова по отношение на долината на река Йордан. И двете местоположения имат извънредно значимо геостратегическо значение за Тел Авив, без които отбраната на националната сигурност (от военното до ресурсното измерение) на Израел би била по-сложна.
Посочените три правилото намират своето ревю и в показаната през вчерашния ден от Доналд Тръмп " Сделка на века " (или " Vision for Peace, Prosperity and a Brighter Future " ). Тя в действителност се състои от две елементи, първата от които видяхме в средата на предходната година в Бахрейн, където бяха показани икономическите тласъци за разрешаване на спора сред Израел и Палестинската автономност. С две думи, тази първа и икономическа част от общата рамка на американския проект предвиждаше обезпечаването на към 68 милиарда $ вложения (в произвеждане и инфраструктура) в и към това, което вероятно ще бъде палестинска страна.
Във втората, и политическа, част от американския проект, показан през вчерашния ден, има няколко значими и основни детайла, които онагледяват качествена смяна на политиката на Съединени американски щати, присъща за страната до идването на власт на президента Тръмп.
Първият подобен детайл е този, че Съединени американски щати ще признаят суверенитета на Израел върху териториите от Западния бряг (или това, което Тел Авив назовава Юдея и Самария), които са посочени от проекта като такива, които ще бъдат израелски. Тук главно става дума за израелските селища, огромна част от Източен Йерусалим и долината на река Йордан.
Вторият детайл се състои в това, че Израел има картбланш от Съединени американски щати да премине към реализиране на проекта (т.е. определяне или легализиране на към този момент наличния надзор на Тел Авив по отношение на въпросните територии) без да чака категорично единодушие от Рамала. Аргументът на Вашингтон е, че както Израел, по този начин и Близкоизточния кротичък развой, не могат да бъдат заложници на позицията на Палестинската автономност. Разбирайки духа на документа и удобните условия за реализирането му, Бенямин Нетаняху към този момент съобщи, че ще премине към установяването на израелския закон върху посочените от проекта територии (друг е въпросът дали едно краткотрайно държавно управление, каквото е неговото, има юридическото право да извърши това).
Третият детайл се крие в това, че на процедура Съединени американски щати отхвърлят правото на завръщане на палестинските бежанци (същите ще имат опцията или да получат законен статут в бъдеща палестинска страна, или подобен в страната, в която обитават към момента).
Четвъртият детайл е отводът на Вашингтон да се побере в концепцията за основаването на две страни (израелска и палестинска) с граници отпреди войната през 1967 година. Вашингтон тук има съображения не толкоз по отношение на основаването на палестинска страна, а по отношение на границите, които тя би трябвало да има. Последните, съгласно американците, би трябвало да бъдат контрактувани сред Тел Авив и Рамала.
Петият детайл касае метода, по който администрацията на Доналд Тръмп въобще схваща естеството на възможна бъдеща палестинска страна. Последната, съгласно по този начин изложби проект, би имала лимитиран суверенитет, тъй като в него се планува Тел Авив да продължава да има водеща роля върху сигурността и границите на тази страна. А последната ще би трябвало да бъде демилитаризирана, като преди този момент от същата ще се изисква да е наложила надзор върху Ивицата газа, в това число разоръжавайки наличната там Хамас.
Срещу всичко това обаче американците, чрез финансирането на арабски страни от района, оферират да разрешат базовите проблеми в палестинските територии, свързани с високата безработица, режима на електричество и достъпа до питейна вода.
Като цяло и като подобен, американският проект отразява няколко специфики. Първата е положителната връзка сред екипите на американския президент и този на израелския министър-председател. Оттук и забележимото " килване " на предлагането в интерес на Тел Авив. Втората е методът, по който Доналд Тръмп схваща външната политика: като такава, в която по-силният може да трансформира разпоредбите на играта в придвижване. Третата, американският проект в действителност е заричане към палестинците за стопански разцвет против правенето от тяхна страна на взаимни отстъпки по отношение на териториалния и националния им суверенитет.
Въпреки че самите палестински фракции - от Фатах през Хамас до Палестински ислямски джихад - към този момент отхвърлиха това предложение на американската администрация, а същото срещна и остра реакция от Турция и Иран, то това не значи, че " договорката на века " е обречена. За да я осъществя от хартия на процедура, Израел има потребност от три " съставки ", две от които Тел Авив към този момент има.
Първата е американската поддръжка. Тя, разумно, е налична.
Втората е съдействие от страна на Египет, Обединените арабски емирства и Саудитска арабия. И трите страни към този момент излъчиха послания, в които не отхвърлиха по този начин показания проект, с което, въпреки и доста деликатно, заради съображения от вътрешно-политически за тях темперамент, те де факто го поддържаха. В същото време, за Кайро, Абу Даби и Рияд предпочитано остава американското съдействие против Иран, което трите столици не биха жертвали поради палестинската карта.
Третата е безмълвното единодушие на Русия. Това, което ще желае Бенямин Нетаняху през днешния ден от срещата си с съветския президент Владимир Путин, е последният да ограничи сериозното си отношение към американския проект единствено до формалното.
Самият проект на Доналд Тръмп е надалеч от това да бъде " договорката на века ", тъй като по-скоро наподобява на извиване на ръце, в сравнение с постигането на компромис и консенсус. А това е по-вероятно да докара до нови спорове, в сравнение с до мир. Да се подценяват опциите за реализация на проекта обаче не би било редно, тъй като посредством него Доналд Тръмп даде в ръцете на Бенямин Нетаняху и ножа, и хляба.
А Биби нормално не изпуска такива благоприятни условия.
Първият е " констатирането на обстоятелствата ", а не заложничество на политическите тълкования към тях. На този принцип Съединени американски щати реалокираха посолството си от Тел Авив в Йерусалим през 2018-та година, а през предходната признаха суверенитета на Израел върху Голанските възвишения. И в двата случая Вашингтон съобщи, че не прави нещо по-различно от това да преценява действителностите на терен.
Вторият принцип е отводът от посреднически услуги сред Израел и Палестинската автономност, което на практика довежда до заемането на произраелски позиции. Ако Съединени американски щати желаеха да бъдат справедлив посредник сред Тел Авив и Рамала, те нямаше да затворят офиса на Палестинската автономност във Вашингтон и да спрат финансирането на палестинците (последното минаваше през две съществени стратегии: тази на Организация на обединените нации за бежанците и американската такава за поддръжка на апарата за сигурност на Палестинската автономия).
Третият принцип на политиката на Доналд Тръмп по отношение на израелско-палестинския спор бе водещо място за политиката за сигурност, за сметка на различни политики, слагащи акцент другаде. Пример в тази посока са още веднъж признаването на суверенитета на Израел върху Голанските възвишения и идното такова по отношение на долината на река Йордан. И двете местоположения имат извънредно значимо геостратегическо значение за Тел Авив, без които отбраната на националната сигурност (от военното до ресурсното измерение) на Израел би била по-сложна.
Посочените три правилото намират своето ревю и в показаната през вчерашния ден от Доналд Тръмп " Сделка на века " (или " Vision for Peace, Prosperity and a Brighter Future " ). Тя в действителност се състои от две елементи, първата от които видяхме в средата на предходната година в Бахрейн, където бяха показани икономическите тласъци за разрешаване на спора сред Израел и Палестинската автономност. С две думи, тази първа и икономическа част от общата рамка на американския проект предвиждаше обезпечаването на към 68 милиарда $ вложения (в произвеждане и инфраструктура) в и към това, което вероятно ще бъде палестинска страна.
Във втората, и политическа, част от американския проект, показан през вчерашния ден, има няколко значими и основни детайла, които онагледяват качествена смяна на политиката на Съединени американски щати, присъща за страната до идването на власт на президента Тръмп.
Първият подобен детайл е този, че Съединени американски щати ще признаят суверенитета на Израел върху териториите от Западния бряг (или това, което Тел Авив назовава Юдея и Самария), които са посочени от проекта като такива, които ще бъдат израелски. Тук главно става дума за израелските селища, огромна част от Източен Йерусалим и долината на река Йордан.
Вторият детайл се състои в това, че Израел има картбланш от Съединени американски щати да премине към реализиране на проекта (т.е. определяне или легализиране на към този момент наличния надзор на Тел Авив по отношение на въпросните територии) без да чака категорично единодушие от Рамала. Аргументът на Вашингтон е, че както Израел, по този начин и Близкоизточния кротичък развой, не могат да бъдат заложници на позицията на Палестинската автономност. Разбирайки духа на документа и удобните условия за реализирането му, Бенямин Нетаняху към този момент съобщи, че ще премине към установяването на израелския закон върху посочените от проекта територии (друг е въпросът дали едно краткотрайно държавно управление, каквото е неговото, има юридическото право да извърши това).
Третият детайл се крие в това, че на процедура Съединени американски щати отхвърлят правото на завръщане на палестинските бежанци (същите ще имат опцията или да получат законен статут в бъдеща палестинска страна, или подобен в страната, в която обитават към момента).
Четвъртият детайл е отводът на Вашингтон да се побере в концепцията за основаването на две страни (израелска и палестинска) с граници отпреди войната през 1967 година. Вашингтон тук има съображения не толкоз по отношение на основаването на палестинска страна, а по отношение на границите, които тя би трябвало да има. Последните, съгласно американците, би трябвало да бъдат контрактувани сред Тел Авив и Рамала.
Петият детайл касае метода, по който администрацията на Доналд Тръмп въобще схваща естеството на възможна бъдеща палестинска страна. Последната, съгласно по този начин изложби проект, би имала лимитиран суверенитет, тъй като в него се планува Тел Авив да продължава да има водеща роля върху сигурността и границите на тази страна. А последната ще би трябвало да бъде демилитаризирана, като преди този момент от същата ще се изисква да е наложила надзор върху Ивицата газа, в това число разоръжавайки наличната там Хамас.
Срещу всичко това обаче американците, чрез финансирането на арабски страни от района, оферират да разрешат базовите проблеми в палестинските територии, свързани с високата безработица, режима на електричество и достъпа до питейна вода.
Като цяло и като подобен, американският проект отразява няколко специфики. Първата е положителната връзка сред екипите на американския президент и този на израелския министър-председател. Оттук и забележимото " килване " на предлагането в интерес на Тел Авив. Втората е методът, по който Доналд Тръмп схваща външната политика: като такава, в която по-силният може да трансформира разпоредбите на играта в придвижване. Третата, американският проект в действителност е заричане към палестинците за стопански разцвет против правенето от тяхна страна на взаимни отстъпки по отношение на териториалния и националния им суверенитет.
Въпреки че самите палестински фракции - от Фатах през Хамас до Палестински ислямски джихад - към този момент отхвърлиха това предложение на американската администрация, а същото срещна и остра реакция от Турция и Иран, то това не значи, че " договорката на века " е обречена. За да я осъществя от хартия на процедура, Израел има потребност от три " съставки ", две от които Тел Авив към този момент има.
Първата е американската поддръжка. Тя, разумно, е налична.
Втората е съдействие от страна на Египет, Обединените арабски емирства и Саудитска арабия. И трите страни към този момент излъчиха послания, в които не отхвърлиха по този начин показания проект, с което, въпреки и доста деликатно, заради съображения от вътрешно-политически за тях темперамент, те де факто го поддържаха. В същото време, за Кайро, Абу Даби и Рияд предпочитано остава американското съдействие против Иран, което трите столици не биха жертвали поради палестинската карта.
Третата е безмълвното единодушие на Русия. Това, което ще желае Бенямин Нетаняху през днешния ден от срещата си с съветския президент Владимир Путин, е последният да ограничи сериозното си отношение към американския проект единствено до формалното.
Самият проект на Доналд Тръмп е надалеч от това да бъде " договорката на века ", тъй като по-скоро наподобява на извиване на ръце, в сравнение с постигането на компромис и консенсус. А това е по-вероятно да докара до нови спорове, в сравнение с до мир. Да се подценяват опциите за реализация на проекта обаче не би било редно, тъй като посредством него Доналд Тръмп даде в ръцете на Бенямин Нетаняху и ножа, и хляба.
А Биби нормално не изпуска такива благоприятни условия.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ